Р Е Ш Е Н И Е
№1100
Гр. П., 16.07.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на тринадесети юни през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Божура Антонова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 07394/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД срещу В.А.М. кумулативно обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от 579,93 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № ***г.,
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение – 31.05.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 45,74
лв., представляваща договорна лихва за периода от 06.11.2014 г. до
12.03.2015 г., сумата от 45 лв.,
представляваща такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението, сумата
от 351,36 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение, дължима за периода от 06.11.2014 г. до 12.03.2015 г. и сумата от 229,20 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 07.11.2014 г. до датата на подаване на заявлението –
30.05.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № ***г. по описа на Районен съд – П.,
ГО, II-ри състав е издадена Заповед № 2785 от 01.06.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че между ответника В.М., в
качеството му на заемател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на
заемодател, бил сключен договор за паричен заем № ***г., по силата на който му
бил отпуснат кредит в размер на сумата от 800 лв. Заемната сума била
предоставена на заемополучателя от кредитора. Договорена била лихва в размер на
сумата от 89,11 лв., като ответникът се задължил да върне главницата, заедно с
лихвата чрез 27 равни седмични погасителни вноски от по 32,93 лв. всяка, с
падеж на първата погасителна вноска на 11.09.2014 г. и падеж на последната
погасителна вноска на 12.03.2015 г. Поради допусната забава в плащанията от
страна на ответника на същия била начислена лихва за забава за периода от
07.11.2014 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда.
Съгласно договора в случаите на забава в заплащането на погасителна вноска с
повече от 30 календарни дни заемополучателя дължи на заемодателя заплащането на
такса за разходите, направени за събиране на просрочените вземания в максимален
размер до 45 лв., каквато в случая е начислена на М.. Поддържа се, че в
договора страните уговори задължение на заемополучателя в 3-двене срок от
подписването му да представи на насрещната страна обезпечение в някоя от
формите, посочени в договора. Поради неизпълнение на това задължение на
ответника била начислена неустойка в размер на сумата от 511,92 лв., разсрочена
на 237 вноски, всяка в размер от 18,96 лв. и включени в размера на редовната
погасителна вноска. Посочва се, че М. е погасил чрез плащане сума в общ размер
от 424 лв., с която
били погасени 160,56 лв. неустойка, 43,37 лв. договорна лихва и 220,07 лв.
главница. Същият продължавал да дължи останалата част от вземанията, предмет на
процесните искови претенции. Ищецът твърди, че с Приложение № 1 от 01.06.2015
г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010 г. кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал вземанията си срещу
ответника на ищеца. Намира, че като действие по уведомяване на длъжника за
настъпилата промяна в кредитора следва да се счита връчването на уведомлението
на ответника като приложение към исковата молба. Счита за дължима и претендира
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на вземането, както и разноските в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК особеният
представител на ответника – адв. М.Х. оспорва исковете по основание и размер.
Счита, е ищецът не е активно процесуалноправно легитимиран да претендира
вземанията, тъй като основава правата си на договор за цесия, който не е
породил действие, предвид това, че е сключен години преди сключване на
процесния договор за кредит. Наред с това, в приложението към рамковия договор
не са описани всички вземания, а само вземането за главница. Твърди, че цесията
няма действие по отношение на ответника, тъй като същият не бил редовно
уведомен за същата. Оспорва като действие по уведомяването да се приеме
връчването на уведомлението като приложение към исковата молба, тъй като М. се
представлява от особен представител. Поддържа, че процесният договор за заем е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като към същия няма погасителен
план. Намира, че в този случай и на основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължи
връщане само на чистата стойност на кредита. Не е изпълнено изискването и на
същия не е представена необходимата преддоговорна информация. Счита
определените ГПР и ГЛП за нищожни поради нарушение на добрите нрави. Намира за
недействителна и клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора и уговорената със същата
неустойка, като противоречаща на добрите нрави, излизаща извън обезпечителната
и обезщетителната си функции. Оспорва като нищожна претенцията за заплащане на
сумата от 45 лв., представляваща такса разходи, като противоречаща на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, допускащ при забава потребителят да заплаща единствено обезщетение
за забава. С тези доводи отправя искане за отхвърляне на исковите претенции.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
От
събраните по делото писмени доказателства се установява, че между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, в качеството му на заемодател и ответника В.А.М., в качеството му на
заемател, бил сключен договор за паричен заем № ***г., по силата на който на същия
била предоставена парична сума в размер от 800 лв. под формата на потребителски
заем по продукт „Easycredit“ срещу
задължението на заемателя да върне на заемодателя сумата, заедно с договорна
лихва, в общ размер от 889,11 лв., на 27 равни седмични вноски, всяка в размер
от по 32,93 лв., с падеж на първата вноска на 11.09.2014 г. и с падеж на
последната на 12.03.2015 г., при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40
% и годишен процент на разходите от 49,18 %. Съгласно клаузата на чл. 3 от
договора с подписването му заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя
заемната сума, както и, че в тази част договорът да има характера на разписка
за получаването на парите. Отразено е, в клаузата на чл. 1, че договорът се
сключва на основание стандартен европейски формуляр, предоставен предварително
на заемателя и посочващ индивидуалните условия по бъдещия паричен заем, както и
по предложение за сключване на договора от страна на заемателя. В клаузата на чл. 4
от договора страните са уговорили, че в срок до три дни от сключването му
заемателят дължи да предостави на насрещната страна едно от изброените
обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно
посочени условия във връзка с получаваното от тях трудово възнаграждение и
наличието на други кредитни отношения или банкова гаранция в полза на
заемодателя за сумата от 889,11 лв. Предвидено е, в клаузата на чл. 4, ал. 2, че при неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение ответникът дължи на заемодателя
неустойка в размер на сумата от 511,92 лв., която ще се заплаща разсрочено –
като част от съответната месечна погасителна вноска в размер от по 18,96 лв. на
месец. От клаузата на чл. 9 на договора се установява, че при неизпълнение от
заемателя на задължението си за заплащане на дължимите погасителни вноски,
заемодателят има право да предприема действия по събирането на вземанията си,
вкл. чрез провеждане на телефонни разговори с насрещната страна, изпращане на
електронни съобщения, писма, домашни посещения. В клаузата на чл. 8, ал. 3 от
договора е уговорено, че при забава в плащането на някоя вноска ответникът
дължи и законна лихва за всеки ден забава, а в ал. 1 от същия текст и разходи
по събирането на задълженията в размер от 9 лв. за всеки следващ 30-дневен
период на забава, но не повече от 45 лв.
По
делото е прието предложение за сключване на договор за паричен заем от 04.09.2014 г., изходящо от
ответника В.М., в което са вписани негови лични данни – три имена, ЕГН, номер
на лична карта, адреси, месторабота, основните параметри на искания кредит –
размер на заемната сума, начин на получаването ѝ, срок за погасяване.
От
приетия като писмено доказателство по делото Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. се установява, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, в
качеството си на „продавач“ е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“
ООД, чийто правоприемник е ищцовото дружество, в качеството му на „купувач“, вземанията,
произтичащи от договори за потребителски кредити, заедно с привилегиите,
обезпеченията и другите принадлежности, включително с изтеклите лихви, които ще
бъдат подробно индивидуализирани в Приложение № 1, което ще представлява
неразделна част от договора – арг. § 2, т. 2.2 от същия. В това приложение от
01.06.2015 г., под № 1175 е включено вземане спрямо ответника В.А.М. по кредит
№ ***г. с отпусната главница от 800 лв., обща дължима сума по кредита от 1 401,03
лв. и остатък от същата към датата на засичане – 01.06.2015 г., възлизащ на 1 044,42
лв. в т. ч. лихва за забава към 01.06.2015 г. в размер от 22,39 лв.
С
пълномощно от 09.09.2015 г. на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, като цедент, чрез изпълнителния си директор, е упълномощил ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /тогава АД/, като цесионер, да уведоми от
негово име всички длъжници по вземанията на дружеството, възникнали по силата
на сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало, съгласно Рамковия
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., сключен между
упълномощителя и упълномощеното лице.
С
Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2141936 от 10.06.2015 г., адресирано до ответника
В.М., ищцовото дружество, като пълномощник на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, уведомява
същия за извършено в негова полза прехвърляне на вземанията, произтичащи от договора
за паричен заем № 2141936, които към 10.06.2015
г. възлизат на сума в общ размер от 1 044,42 лв., включително начислена
лихва за просрочие, като му е предоставена възможност в срок до 5 дни от
получаването да погаси дължимата сума. В известие за доставяне № 651402, изпратено
до ответника на адреса за кореспонденция, посочен в процесния договор за заем,
е отразено, че „адресът вече не съществува“.
С
ново Уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2141936 от 28.09.2018 г. ответникът
отново се уведомява за извършената цесия, както и за общия размер на
задължението по договора за паричен заем, с покана за погасяването ѝ в
5-дневен срок. В обратната разписка на товарителницата с № 68014564, изпратена
до ответника на адреса за кореспонденция, посочен в процесния договор за заем,
е отразено, че адресатът „не живее на адреса“, тъй като жилището е било
продадено.
От
изводите на вещото лице, обективирани в изслушаното и прието по делото
заключение по съдебносчетоводната експертиза се установява, че ответникът е
извършвал частични плащания по процесния договор за паричен заем № ***г. в общ
размер от 424 лв., с които заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е погасил
следните задължения: 220,07 лв. за главница, 43,37 лв. за договорна лихва, 160,56
лв. за неустойка по договора. Експертизата достига до извод, че непогасеният
остатък от задължението на ответника по процесния договор възлиза на сумата от 579,93
лв. за главница, сумата от 45,74 лв. за договорна лихва за периода от 06.11.2014
г. до 12.03.2015 г., сумата от 351,36 лв. за неустойка за периода от 06.11.2014
г. до 12.03.2015 г. и сумата от 45 лв. за такса разходи. Вещото лице изяснява,
че размерът на обезщетението за забава за периода от 07.11.2014 г. /денят,
следващ падежа на първата неплатена погасителна вноска от 02.11.2016 г./ до 30.05.2018
г. /подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/, при съобразяване с приложимия
основен лихвен процент на БНБ за периода, възлиза на сумата от 229,20 лв. В експертизата
е посочено също, че към датата на сключване на процесния договор законната
лихва за забава е възлизала на 10,04 %, като съпоставени с този размер ГПР и
ГЛП по договора не надвишават нейния петкратен размер. При изслушването си в
съдебно заседание вещото лице изяснява, че в случая ГПР включва само лихви и
такси, но не и неустойки и допълнителни услуги. Съдът кредитира заключението, преценявайки
го по реда на чл. 202 ГПК, съобразявайки, че в същото е даден отговор на всички
поставени задачи с уточненията, направени от вещото лице в съдебно заседание,
изготвено е въз основа на материалите по делото и проверка при ищцовото
дружество и е неоспорено от страните.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира следните правни
изводи:
Предявени
са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 92,
ал. 1 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при условията на кумулативно обективно
съединяване помежду им, с искане за установяване със силата на пресъдено нещо
съществуването на парични вземания на ищеца срещу ответника, удостоверени в
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр.
дело № ***г. по описа на Районен съд – П.. Съдът, като съобрази, че препис от
заповедта за изпълнение е бил връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК,
а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, след
дадени от съда указания по реда на чл. 415, т. 2 ГПК, намира, че за ищеца е
налице интерес от исканото установяване.
Възникването
в полза на ищцовото дружество на процесните вземания е обусловено от установяване,
при условията на пълно и главно доказване: 1). наличието на твърдяното облигационно отношение между
ответника и дружеството-заемодател, възникнало при спазване особените
изисквания на ЗПК, предаването на заемната сума на заемополучателя, уговорения
падеж на погасителните вноски, изтичането на срока на договора; 2). наличието
на валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с лихва
и нейния размер; 3).
уговорена валидна клауза за заплащането на такса за извънсъдебно събиране на
задълженията, настъпването на основанието за нейното заплащане – забава на
заемополучателя, предприети действия от заемодателя по извънсъдебно събиране на
вземанията си и нейния размер; 4). уговорена валидна клауза за неустойка поради
непредставяне от заемополучателя на обезпечение на задълженията му по договора
в 3-дневен срок; 5). установяване на вземанията и по размер, както и размера на
обезщетението за забава за процесния период; 6.) установяване,
че е станал титуляр на сочените вземания на твърдяното основание – договор за
цесия, сключен с дружество, придобило вземанията, включването на процесните вземания в
неговия предмет и уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в
кредиторите.
Съдът намира
за безспорно установено по делото възникването на облигационно правоотношение
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на заемодател и ответника В.М.,
в качеството му на заемател, чийто правопораждащ юридически факт е процесният договор
за паричен заем № ***г., приложен и приет по делото в заверен препис. Доколкото
се касае за реален договор, то неговото действие е обусловено, както от постигането
на съгласие между страните, така и от реалното предаване на заемателя на
сумата, предмет на договора. Между страните не се спори, че заемодателят
е изпълнил задължението си и реално е предоставил на заемателя сумата от 800
лв., предмет на паричния заем, който факт следва и от удостоверителното волеизявление
на ответника за получаване ѝ, обективирано в клаузата на чл. 3 от договора
за кредит, както и от осъществените от него частични плащания на суми по
договора, което действие съдът цени като извънсъдебно признание за неизгодни
факти – по арг. от чл. 175 ГПК, ползващо се с доказателствено значение в процеса, в случая подкрепено от останалите
доказателства. С това, в
полза на третото за процеса лице, е възникнало вземане в размер на съответните
месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, а в тежест на ответника
корелативното задължение да ги заплаща при настъпване на уговорения падеж.
В тази
връзка съдът намира за неоснователно възражението на особения представител за
недействителността на договора, обосновано с липсата на приложен към същия погасителен
план, като и на предоставена на ответника преддоговорна информация. В клаузите
на чл. 2, т. 2 – т. 5 от договора за паричен заем са посочени срокът на заема,
броят на седмичните вноски, техният размер, както и конкретният падеж на всяка
една от тях, което дава основание на съда да приеме, че в случая погасителният
план е обективиран в самия договор. Същевременно, в чл. 1, т. 1 и т. 2 от последния изрично
е уговорено, че договорът се сключва след представен от ответника СЕФ, посочващ
индивидуалните условия по предстоящия договор и предложение за сключването му,
направено от ответника /прието като доказателство по делото/. Доколкото М. е
удостоверил с подписа си текста на договора, то съдът намира, че такива
документи са предхождали сключването му, още повече при съобразяване с данните,
вписани от него в приетото по делото предложение от 04.09.2019 г., изходящо
именно от В.М. /неоспорено по делото обстоятелство/.
Изясни се,
че парични вземания по процесния договор за заем № 2141936 от 04.06.2014 г. в
общ размер от 1 044,42 лв. са прехвърлени от заемодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД в полза на дружеството „Агенция за събиране на вземания“ ООД /чийто
правоприемник е ищецът/ по силата на Рамковия договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 от 01.06.2015 г, представляващо
неразделна част от същия.
С договора
за цесия се осъществява промяна в субективната страна на едно съществуващо
облигационно правоотношение, чрез прехвърляне на конкретно притезателно
субективно право от досегашния му носител на трето, чуждо на тази връзка лице.
Този договор е каузален, неформален и консенсуален и има за предмет вземане, което
следва да съществува към момента на сключване на договора, да е прехвърлимо и да
е индивидуализирано, както всяко субективно право – чрез своя носител, насрещно
задължено лице, правопораждащ юридически факт и съдържание. Със сключване на
договора, т. е. с постигане на съгласие между страните вземането преминава от
цедента (стария кредитор) върху цесионера (приобретателя на вземането). Именно
в този момент във вътрешните отношения между тях цедентът престава да бъде
кредитор, тъй като със самото прехвърляне договорът се счита за изпълнен.
В конкретния случай по делото се
доказа, както сключването на този договор, така и включването в предметния му
обхват на процесните вземания, чийто носител е заемодателят по договора за
потребителски кредит, което е основание за извод, че тези притезания реално са прехвърлени
на ищеца и цесията е породила действие в отношенията между цедент и цесионер.
В тази връзка съдът счита за
неоснователно възражението на особения представител на ответника за липсата на
такова действие на договора за цесия, обосновано с доводите за сключването му
години преди сключване на процесния договор за кредит, а наред с това и с включването
в приложението към него единствено на вземането за главница.
От една страна, по делото се изясни,
че предметът на рамковия договор са парични вземания, произтичащи от договори
за потребителски кредит, които съгласно договора ще бъдат описани в приложение
№ 1, което ще бъде неразделна част от него. По делото се установи, че такова приложение
№ 1 действително е подписано между цедент и цесионер, в по-късен момент – на
01.06.2015 г., а с това и след сключване на процесния договор за паричен заем
от 04.09.2014 г. и след настъпване на крайния му падеж – 12.03.2015 г. От друга
страна, общата сума на задълженията на М. по договора, включена в предметния
обхват на приложението, не е описана само като главница, а като общ размер на
задължението. Същият по естеството си включва останалата неплатена част от
главницата, договорната лихва, неустойката и таксата разходи, възлизащи на сума
от 1 022,03 лв. /според експертното заключение/ и начислената до този
момент лихва за забава от 22,39 лв.
Доколкото длъжникът
не е страна по транслативната сделка между цедента и цесионерато, за да породи
последната правно действие спрямо него, законодателят, в разпоредбите на чл.
99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, е предвидил извършването на допълнително действие –
съобщаване на цесията. Съобщението представлява едностранно изявление на стария
кредитор /цедент/ или на новия носител на вземанията /цесионер/, упълномощен
изрично от цедента, с което до знанието на длъжника се довежда настъпилата
промяна в насрещната страна по заемното правоотношение.
В
настоящия случай съдът намира за установено, че рамковият договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. е произвел действие по отношение на
ответника В.М. и спрямо него носител на вземанията по договора за паричен заем от
04.09.2014 г. е именно ищцовото дружество.
По
делото се установи, че до ответника М. са изготвени писмени уведомления, с които дружеството – цесионер, като
упълномощен представител на цедента, го уведомява за извършената цесия.
Съобщенията с препис от уведомленията са изпратени до адреса на ответника,
посочен в процесния договор за заем, без данни за реалното му получаване от
адресата. Въпреки това, съдът намира, че същият следва да се счита за уведомен
за настъпилата промяна в кредитора на вземанията по процесния договор за паричен
заем с получаване на уведомлението заедно с препис от процесната искова молба,
представляващо новонастъпил факт, чието правно значение следва да бъде
съобразено в настоящия процес – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК. Предвид това и
доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомяването, то получаването на същото като приложение към
исковата молба в рамките на съдебното производство по предявен иск за
изпълнение на цедираното вземане следва да се приема за надлежно връчване (в
този смисъл Решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г., II т.
о. на ВКС и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г., I т. о.
на ВКС). Този извод не се променя от обстоятелството, че М. се представлява в
процеса от особен представител, доколкото след като е известен за цесията, чрез връчване на исковата молба на
особения представител, длъжникът не може да възразява на претенцията на
цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване / Решение № 198/18.01.2019 г. по т. дело № 193/2018
г., I т.о. на ВКС Решение № 40/ 13.05.2010 г. по търг. дело № 566/2009 г. на ВКС/. С разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК
процесуалният закон е предвидил надежден механизъм, компенсиращ личното участие
на ответника в процеса, именно посредством института на особения представител.
Същият може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за
които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 ГПК и
следователно е надлежен адресат на всички твърдения, наведени от ищеца с
исковата молба, включително такива за извършена цесия.
Изложеното
води до извод, че с прехвърлянето на вземанията по процесния договор за паричен
заем и уведомяването за това на заемателя В.М. цесията е породила действие за
него и ищецът се явява носител на вземанията по процесния договор за кредит.
При
установяване на конкретните по вид и размер вземания, дължими от ответника,
съдът съобрази следното:
Както
вече беше установено, процесният договор за паричен заем е сключен като
потребителски заем. Доколкото страна, в качеството си на заемополучател, по
процесната двустранна сделка е физическо лице, за което няма данни и не се
твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и
предвид нейния предмет, съдът намира, че в случая договорната обвързаност между
страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (Обн. в
ДВ бр.18 от 05.03.2010 г. в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са
приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски
кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в
Закона за защита на потребителите (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в
сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Една от хипотезите на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е клауза, която задължава
последния при неизпълнение на своите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка – арг. чл. 143, т. 5 ЗЗП.
В
настоящия случай ищецът претендира неустойка в размер на сумата от 351,36 лв.,
представляваща неплатен остатък от общо дължимата неустойка по договора в
размер на сумата от 511,92 лв., дължима на основание клаузата на чл. 4, ал. 2
от договора за паричен заем от 04.09.2014 г. – при неизпълнение на задължението
по ал. 1 от същата клауза за представяне от страна на заемателя на обезпечение
по договора под формата на двама поръчители или банкова гаранция в 3-дневен
срок от сключването му.
Съгласно
разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
необходимо те да се доказват. Правната норма определя неустойката като
форма на договорна отговорност за причинените вреди от неизпълнение на
договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от страните, като наред
с това очертава и специфичните функции на неустоечното вземане – обезщетителна,
свързана с преразпределяне на последиците от неизпълнението в тежест на
неизправния длъжник, обезпечителна – за
обезпечаване изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които
размерът на неустойката е по – голям от причинените вреди. В рамките на един от
основните принципи в гражданското право – свободата на договаряне, намерил
нормативното си отражение в чл. 9 ЗЗД страните по една двустранна правна сделка
могат да уговорят неустойка за вредите от неизпълнение на договорно задължение.
Необходимо е обаче това неустоечно вземане да има някоя от специфичните за
неустойката функции. В противен случай клаузата за неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът
следи служебно, преценявайки
клаузата към момента на
сключване на договора
и включването ѝ в неговото съдържание – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.на ОСТК на ВКС.
В
конкретната хипотеза се касае за неустойка, дължима поради неизпълнение на едно
акцесорно по характера си задължение – за представяне на обезпечение, а с това
и насочена към обезпечаване на вреди, които не са преки такива – вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка
са, че вземането няма да бъде събрано. Предвид това и съобразявайки
конкретния ѝ размер съдът намира, че процесната клауза от договора за
заем създава предпоставки за обогатяване на едната страна – заемателя без
правно основание, доколкото неустойката, дължима заради неизпълнение не на главното, а не
акцесорното задължение излиза извън
присъщите си функции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава принципа за справедливост, поради което
същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – арг. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. В допълнение следва да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК в
случаите на допусната забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, какъвто характер няма процесната неустойка. Същевременно
за правна прецизност съдът намира за необходимо да отбележи, че в разпоредбата
на чл. 16 ЗПК законодателят е предвидил оценка от кредитора на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит. Касае
се за оценка на платежоспособността на бъдещия заемател преди страните да се
обвържат от договорно правоотношение. В настоящия случай, в депозираната по делото писмена молба от 12.06.2019
г. ищцовото дружество изрично е посочило, че клаузата за неустойка е уговорена поради
предоставяне от заемодателя на финансов ресурс на заемателя без обезпечение. Следователно,
за евентуалното настъпване на вредите, чието обезпечение се цели с включването
на неустоечната клауза като част от съдържанието на договора за заем, принципно
допринася и бездействието на заемодателя да оцени кредитоспособността на
заемателя преди отпускане на заема съгласно изискването на чл. 16 ЗПК, с което
недопустимо същият се стреми да придобие права в резултат от собственото си бездействие
и по този начин да прехвърли отговорността за това в тежест на потребителя.
Предвид
всичко изложено, съдът намира, че в полза на ищеца не е възникнало неустоечно вземане
в размер на сумата от 511,92 лв. и исковата претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
92, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на неплатения остатък от същата в
размер от 351,36 лв., дължима за периода от 06.11.2014 г. до 12.03.2015 г., следва
да бъде отхвърлена изцяло. Същевременно, с платената от ответника сума,
отнесена от кредитора за частично погасяване на това вземане, възлизаща
съгласно експертното заключение на сумата от 160,56 лв., следва да се
считат погасени останалите вземания по договора в поредността, установена в
разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.
Изясни
се, че съгласно разпоредбата на чл. 33,
ал. 1 ЗПК в случаите на допусната забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
оглед императивния характер на разпоредбата следва да бъде отхвърлен искът по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД, имащ за предмет вземането
в размер на сумата от 45 лв., представляваща такса разходи за събиране на
просрочените вземания.
В случая ищецът е претендирал
лихва за забава, а наред с нея претендира и вземането в размер от 45 лв. Съдът
намира за недопустимо под формата на такси да се начислява обезщетение за
забавено плащане над размера на законната лихва, което се явява и в
противоречие с разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Предвид това, предявеният иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД, имащ за предмет
вземането в размер на сумата от 45 лв., на това основание следва да бъде
отхвърлен.
Изясни
се, че съгласно договора за паричен заем и обективирания в същия погасителен
план крайният му срок на действие, определен от падежа на последната седмична
погасителна вноска, е 12.03.2015 г. Следователно цялата сума, подлежаща на
връщане, е станала изискуема. При преценка размера на останалата непогасената
част от дълга съдът съобрази изводите на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза съгласно което общата сума, платена от ответника за погасяване на задълженията
му по договора възлиза на 424 лв. Ответната страна, въпреки разпределената
доказателствена тежест, не установи М. да е платил сума в по-висок размер от посочения
в заключението. Предвид това и съобразявайки размера на сумата, неоснователно
отнесена от ищеца за погасяване на неустоечното вземане, с оглед признатата от
съда недължимост на същото, съдът намира за погасена чрез плащане с тази сума част от главницата, а именно в
размер от 160,56 лв., като продължават да са дължими главница в размер на
сумата от 419,37 лв., договорната лихва в размер от 45,74 лв. за периода от
06.11.2014 г. до 12.03.2015 г. и сумата от 151,67 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 07.11.2014 г. до датата на подаване на заявлението –
30.05.2018 г., начислена върху неплатената главница /чийто размер съдът
определи на основание чл. 162 ГПК с помощта на електронен лихвен калкулатор/. До
този извод съдът достигна въз основа на данните, отразени в заключението по
съдебносчетоводната експертиза относно извършените плащания от заемателя и
погасените с тях главница, договорна лихва и неустойка по договора, както и
прилагайки правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД при преценка кои вземания са платени
от ответника чрез сумата от 160,56 лв., отнесена от насрещната страна за
погасяване на неустойката. В тази връзка най-напред следва да се счита
за погасена именно част от главницата, представляваща
най-обременителното задължение по см. на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.
Предвид
изложеното, предявените искове с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат уважени за сумата от 419,37
лв. – непогасена главница по договора за кредит, за сумата от 45,74 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 06.11.2014 г. до 12.03.2015 г. и за
сумата от 151,67 лв., представляваща
лихва за забава за периода от 07.11.2014 г. до датата на подаване на
заявлението – 30.05.2018 г., съответно отхвърлен за сумата от 160,56 лв.,
представляваща главница по договора – разликата над уважения размер от 419,37
лв. до пълния предявен размер от 579,93 лв. и за сумата от 77,53 лв. лихва за
забава – разликата над уважения размер от 151,67 лв. до пълния предявен
размер от 229,20 лв.
Върху
уважената част от главницата се дължи и законна лихва, считано от подаване на
заявлението – 31.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, поради
изпадането на ответника в забава и продължаващото неизпълнение по отношение на
тази част от вземането.
По отговорността
за разноски:
При
този изход на спора – частична основателност на предявените искове право на
разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете, имат и
двете страни, както за тези, сторени в настоящото исково производство, така и
за тези, направени в хода на производството по ч. гр. дело № ***г. по описа на
Районен съд – П., в който смисъл са задължителните за съда разяснения, дадени в
т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца, съразмерно с уважената част
от исковете, следва да бъде присъдена сумата от 36,98 лв. – разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство и
сумата от 219,37 лв. – разноски за държавна такса, депозит за вещото лице, за
назначения особен представител и юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство. Съдът определи юрисконсултското възнаграждение на ищеца в двете
съдебни производства в минималния му размер на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
(изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и чл. 26 от
Наредбата за заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското
възнаграждение в заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение
в исковото производство), като съобрази вида и обема на извършената дейност от
процесуалния представител на ищеца – подаване на искова и писмени молби, без
процесуално представителство в съдебното заседание, както и конкретната
фактическа и правна сложност на делото. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции, поначало има и ответникът.
Доколкото последният не е направил искане в тази насока, а и по делото не са
ангажирани доказателства за реалното им извършване /същият се представлява в
процеса от особен представител/, то и съдът не следва да присъжда такива.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 срещу В.А.М., с ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, блокове на р-к Тева № 1, ап. 4 обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.А.М. дължи на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД сумата от 419,37
лв., представляваща непогасена
главница по договор за паричен заем № ***г., законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение – 31.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 45,74 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 06.11.2014 г. до 12.03.2015 г. и сумата от 151,67 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 07.11.2014 г. до датата на подаване на заявлението –
30.05.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № ***г. по описа на Районен съд – П.,
ГО, II-ри състав е издадена Заповед № 2785 от 01.06.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за разликата над уважения размер от 419,37 лв. до
пълния предявен размер от 579,93 лв. или за сумата от 160,56 лв., представляваща непогасена главница, ведно със законната
лихва върху тази част от главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 31.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като и
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер
от 151,67 лв. до пълния предявен размер от 229,20 лв. или за сумата от 77,53 лв., представляваща лихва за
забава.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 срещу В.А.М., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес:***,
блокове на р-к Тева № 1, ап. 4 установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че В.А.М. дължи на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД сумата от 45 лв., представляваща
такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението и сумата от 351,36 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение, дължима за
периода от 06.11.2014 г. до 12.03.2015 г., за които суми по ч. гр. дело № ***г.
по описа на Районен съд – П., ГО, II-ри състав е издадена Заповед № 2785
от 01.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА В.А.М., с ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, блокове на р-к Тева № 1, ап. 4 с постоянен и настоящ адрес:***, ул. „Симеоновград“ № 3, ап. 1, на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, сумата от 36,98 лв., представляваща сторени разноски по ч. гр. дело № ***г.
по описа на Районен съд – П., ГО, II-ри състав, както и сумата от 219,37 лв., представляваща сторени разноски
в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – П., в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
При влизане в сила на решението ч. гр. дело № ***г. по
описа на съда да се изпрати на съответния съдебен състав, като към същото се
приложи заверен препис от настоящото решение.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: