№ 109
гр. гр.Несебър, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тридесети септември, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Н.М.Б.
при участието на секретаря А.Д.Г.
като разгледа докладваното от Н.М.Б. Гражданско дело № 20212150100885
по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод исковата молба на В. П. П., ЕГН
**********, против „К.“ ООД. Твърди се, че ищцата е била назначена в ответното
дружество с трудов договор № 71/19.03.2019 г., на длъжност „работник- озеленяване“,
с място на работа- с. Р., ул. Л., № *, до завършване на определена неуточнена работа,
което правело правоотношението безсрочно. Било уговорено възнаграждение в размер
на 560 лв. и допълнително такова в размер на 0.6% за всяка зачетена година трудов
стаж, платимо на 25-то число на месеца, следващ отработения месец.
Продължителността на работният процес била уговорена на 5 дни в седмицата, 8 часа
на ден. Заявява се, че П. постъпила на работа на 20.03.2019 г.. Със заповед №
66/02.03.2021 г. трудовото правоотношение било прекратено на основание чл.325, ал.1,
т.4 от КТ. Сочи се, че трудовото възнаграждение на ищцата за месец февруари 2021 г.
не било заплатено, и предвид на това, че МРЗ в страната е в размер на 650 лв., се моли
да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 650 лв., като
възнаграждение за месец февруари 2021 г., ведно със законната лихва считано от
подаване на исковата молба. С протоколно определение от 02.09.2021 г. бе прието
изменение на иска чрез намаляване на претендираното трудово възнаграждение до
сумата от 507.41 лв.
В срокът по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който не се
оспорват обстоятелствата за: сключения трудов договор, ведно с уговорените в него
параметри на трудовото правоотношение; за това, че на 25.03.2021 г. е следвало да се
получи трудовото възнаграждение за месец февруари 2021 г. Заявява се, че същото не е
получено предвид на това, че ищцата не се е явила да го получи, нито е посочила
банкова сметка, на която да й бъде преведено, поради което неизплащането на
възнаграждението не било по вина на работодателя. Понастоящем възнаграждението
било заплатено, поради което се моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
1
Предявените искове са с правно основание чл.128, т.2 от КТ, както и чл.86, ал.1 от
ЗЗД.
По делото нямо спор относно това, че ищцата е била назначена в ответното
дружество с трудов договор № 71/19.03.2019 г., на длъжност „работник- озеленяване“,
с място на работа- с. Р., ул. Л., № *, до завършване на определена неуточнена работа, с
уговорено възнаграждение в размер на 560 лв. и допълнително такова в размер на 0.6%
за всяка зачетена година трудов стаж, платимо на 25-то число на месеца, следващ
отработения месец. Не се спори и относно обстоятелството, че П. е постъпила на
работа на 20.03.2019 г., а със заповед № 66/02.03.2021 г. трудовото правоотношение
било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ, без да й бъде изплатено
трудовото възнаграждение. Този извод се следва и от последващото заплащане от
страна на ответното дружество, сторено в хода на съдебното производство, което
следва да се приеме и като акт на признание относно дължимостта на сумата.
С оглед на така изложеното по- горе, като съобрази факта на заплащане на
претендираното трудово възнаграждения, признат от ищеца, съдът намира, че
претенцията с правно основание чл.128, т.2 от КТ, следва да бъде отхвърлена.
Безспорно работодателят е длъжен в установените в договора срокове да заплаща на
работника уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Дължимостта
на процесната сума в тази връзка се потвърждава и от последващото й заплащане.
Спорен по делото е въпроса дали на работодателя е задължението да търси
работника и да му заплати възнаграждението, или последния следва да го потърси, и в
тази връзка дължи ли се от страна на ответното дружество лихва за забава върху вече
платената сума или не. Настоящата инстанция намира, че доколкото претенцията за
лихва обхваща периода от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, за което няма спор, че е сторено на 25.05.2021 г., следва да се изследва въпроса
единствено дали е дължимо обезщетение за забава от подаване на исковата молба до
25.05.2021 г.
Нормата на чл.270, ал.3 КТ урежда начина на плащане на дължимото на работника
трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване изпълнението на
задължението на работодателя. Съгласно същата, трудовото възнаграждение се
изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка, или по
писмено искане на работника или служителя- на негови близки. По писмено искане на
работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в
посочената от него банка. Така заложена разпоредбата сочи, че превод на трудовото
възнаграждение по банков път е допустимо само по изрично писмено искане от страна
на работника или служителя. По делото няма данни ищцата да е отправяла такова
искане до работодателя, за да се приеме, че същият е бил задължен по този избран от
П. начин да заплати възнаграждението. Ето защо е без значение дали на работодателя е
била известна или не банковата сметка на служителя. Следва да се отбележи, че
посочването на банкова сметка за изплащане на обезщетение за временна
нетрудоспособност, не покрива изискването на сочената по- горе норма, и не
съставлява писмено искане за заплащане по банков път, още повече, че се касае за
подаване на банкова сметка до друга институция- в случая НОИ. Едва с връчване на
исковата молба, в която е посочена банкова сметка, по която се желае да се преведе
сумата, следва да се счете, че е налице писмено искане по смисъла на цитираната
норма. Дължимостта, обаче, за изпълнение на това задължение, следва да се приеме, че
е настъпила от получаване на исковата молба от ответното дружество- на 27.04.2021 г.,
предвид на това, че към тази дата същия е узнал за избора на П. относно начина на
изплащане на възнаграждението. По отношение на периода от подаване на исковата
молба до 27.04.2021 г., съдът счита, че лихва за забава не се следва на ищцата. Това е
така, предвид на това, че законът действително определя задължението на
работодателя, но за същия следва да е налице възможност да изпълни. По делото няма
спор, че на 25.03.2021 г., от която дата е дължимо трудовото възнаграждение, П. вече
не е била на работа. От показанията на св. Д. става ясно, че на 25.03.2021 г. ищцата не
2
се е явила за да си получи трудовото възнаграждение, предвид на това, че
задължението на работодателя е на първо място да изплати лично на работника
възнаграждението. Обстоятелството дали преди тази дата П. е идвала на работното
място или не, е иревелантно предвид на това, че задължението на работодателя
възниква от 25.03.2021 г. нататък. Действително свидетелката е работник на
дружеството- ответник, но предвид липсата на доказателства, оборващи показанията й,
същите не следва да бъдат игнорирани само на основание факта, че работи при същия
работодател. Следва да се посочи, че работниците и служителите на дружеството-
ответник, които на съответния ден са били на работа, в най- добра степен ще имат
преки впечатления дали ищцата е идвала на датата, на която всички са си получили
възнаграждението за месец февруари 2021 г. От показанията на същата свидетелка се
установи, че още на следващия ден- 26.03.2021 г., управителя на дружеството, заедно
със свидетелката, са посетили адреса на П., но не са открили същата. Показанията на
св. Д. не навеждат по- различни изводи. Същият заяви, че е водил ищцата до
работодателя й за получаване на документи, но не каза кога се е случило това. По
делото няма спор, че П. е посетила веднъж работното място, когато й е била оформена
трудовата книжка, но не се доказа това посещение да е било след 25.03.2021 г. за да се
приеме, че вече е било възникнало задължението на работодателя да заплаща
трудовото възнаграждение за месец февруари 2021 г. Предвид на това съдът намира, че
работодателя е бил в невъзможност да изпълни задължението, поради което дължимата
лихва за забава следва да се присъди на ищцата единствено за периода след получаване
на исковата молба от ответника до заплащането, възлизаща на сумата от 4.09 лв.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищецът се дължат сторените съдебно-
деловодни разноски. В случая, обаче, предвид факта, че ответникът е бил поставен в
невъзможност да изпълни задължението си, както и че същия е заплатил дължимата
сума с един месец закъснение, на ищцата се дължат разноски само за уважената част от
претенцията за лихва. Съдът приема за основателно възражението на процесуалният
представител на ответника за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение. Производството не се характеризира с фактическа и правна сложност,
още повече, че в хода бе заплатена претендираната сума. В тази връзка претендираното
възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 300 лв. съобразно чл.7, ал.2, т.1
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, от които съдът
приема, че 150 лв. са за претенцията за трудовото възнаграждение, и 150 лв.- за
претенцията за лихва за забава. С оглед частичната основателност на втория иск,
разноските които следва да се изплатят на ищцата възлизат на сумата от 109 лв.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на ответното дружество следва да бъде заплатена
сумата от 191 лв. /150 лв. за претенцията за трудово възнаграждение, и 41 лв.- за
претенцията за забава/.
Предвид на това, че споровете са трудови, следва ответника да бъде осъден да
заплати държавните такси по предявените претенции, и съобразно изхода на спора, се
дължи сумата от 50 лв.- минималната такса за претенцията за лихва.
Мотивиран от горното, Несебърският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. П. П., ЕГН **********, против „К.“ ООД, ЕИК
****, претенции за заплащане на трудово възнаграждение за м. февруари 2021 г., с
падеж 25.03.2021г., в размер на 507.41 лв., ведно със законната лихва върху сумата,
начиная от датата на подаване на исковата молба- 16.04.2021 г., до заплащането й на
25.05.2021 г.
3
ОСЪЖДА „К.“ ООД, ЕИК ****, да заплати на В. П. П., ЕГН **********, сумата от
4.09 лв., представляваща лихва за забава върху изплатеното трудово възнаграждение в
хода на процеса, за периода от 27.04.2021 г. до 25.05.2021 г., както и сумата от 109 лв.-
съдебно деловодни разноски съобразно уважената част.
ОСЪЖДА В. П. П., ЕГН **********, да заплати на „К.“ ООД, ЕИК ****, сумата от
191 лв., представляваща разноски съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „К.“ ООД, ЕИК ****, да заплати по сметка на РС- Несебър сумата от 50
лв., представляваща държавна такса върху уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред ОС- Бургас в двуседмичен срок, считано от
14.10.2021 г.
Съдия при Районен съд – Несебър: _______________________
4