№ 159
гр. София, 28.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100509193 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.05.2021 год., постановено по гр.дело №18863/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 58 с-в, е отхвърлен предявения от „Г.З.“ ЕАД срещу „Д.З.“ АД иск с правно
основание чл. 411 КЗ за сумата от 111.29 лв. , представляваща неизплатен остатък от
застрахователно обезщетение, изплатено от ищеца в качеството му на застраховател по
застраховка „Каско“ за щети по лек автомобил „Хюндай И20“ с рег.№*******, причинени
от застрахования при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ лек автомобил
„Рейндж Роувър“ с рег.№******* при пътнотранспортно произшествие от 17.12.2019 год. и
ликвидационни разноски от 11.47 лв., като ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 400 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Г.З.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че средните пазарни цени на ремонта следва да бъдат
определени по заключението на вещото лице по допуснатата допълнителна съдебна
автотехническа експертиза. Безспорно било, че процесният автомобил „Хюндай И20“ е бил
гаранционен към датата на произшествието. Спорът между страните бил свързан единствено
с размера на дължимото обезщетение. Според заключението по първоначалната съдебна
автотехническа експертиза дължимото обезщетение възлизало на 1 461.60 лв. без
ликвидационни разноски /последните били в размер на 11.74 лв./ Вещото лице било
1
съобразило, че автомобилът е в гаранция и следва да бъде отремонтиран в оторизиран
сервиз. Поради това и дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“
трябвало да е съизмеримо с този размер на вредите. Ако било определено обезщетение,
което не е достатъчно, за да се отремонтира превозното средство с официални части и в
официален сервиз, то собственикът му щял да бъде лишен от ползите на гаранционния срок
на вещта. Това щяло да бъде отделна икономическа вреда за него, поради което очевидно
било, че с определянето на по-ниско обезщетение нямало да бъдат репарирани причинените
вреди съгласно принципа, установен в нормата на чл. 368, ал. 2 КЗ. По имуществената
застраховка „Каско“ можело да бъде уговорено застрахователна сума по чл. 387 КЗ, в който
случай размерът на обезщетението не зависел от размера на вредите, но в разглеждания
случай подобна уговорка липсвала. И имуществената застраховка, и застраховката
„Гражданска отговорност“ имали обезщетителен характер и целели репариране на вредите.
Провеждането на различен метод за изчисление на вредите по двете застраховки щяло да
доведе до нарушаване на правата на увредените лица, тъй като същите щели да бъдат
принудени да получат недостатъчно обезщетение. Не бил такъв смисълът на понятието
средни пазарни цени. Несъмнено било, че обезщетението за имуществени вреди по
застраховка „Гражданска отговорност“ се изчислявало по средни пазарни цени, но в
определени случаи те съответствали на цените на официалния сервиз – когато увреденият
автомобил бил в гаранционен срок. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено,
а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Д.З.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че обосновано първоинстанционният съд бил приел, че размерът на
застрахователното обезщетение за вредите по застрахованото имущество съответства на
стойността на вредите, определена от вещото лице по допусната по делото съдебна
автотехническа експертиза по средни пазарни цени. Това била сумата, необходима за
ефективното отстраняване на щетите и съответстваща на установеното в закона понятие за
действителна стойност на вредите. Обезщетението, което застрахователят по имуществената
застраховка изплащал на увреденото лице, било последица от носенето на застрахователния
риск по тази застраховка, чиито параметри били свободно определяеми от страните и в този
смисъл можело да надвишава обезщетението, дължимо от застрахователя по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на деликвента, регулирана изцяло с императивни
норми. Отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ се
ограничавала до действителната пазарна стойност на вредите към датата на настъпване на
процесното застрахователно събитие. Задължението процесният автомобил да бъде
отремонтиран в официален сервиз за съответната марка било такова, създадено само и
единствено от застрахователя по имуществената застраховка „Каско“, според договорените
условия между страните, но по никакъв начин не обвързвало застрахователя по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Освен това обстоятелството, че
процесния автомобил е в гаранция, било изтъкнато за първи път едва във въззивната жалба,
а отделно от това за същото не били ангажирани доказателства. Целта на застрахователното
обезщетение била имуществото на увреденото лице да бъде възстановено в състоянието, в
2
което е било, ако не е бил извършен деликтът, т.е. да се покрият претърпените загуби и
пропуснатите ползи. Не се дължало обезщетение по най-високите цени на пазара, каквито
били тези за оригинални части и труд в оторизиран сервиз за марката, тъй като това щяло да
представлява икономически необоснован и луксозен разход за чужда сметка в противоречие
с принципа на добросъвестността и грижата на добрия стопанин. А и осъществяването на
ремонта при средни ценови условия не поставяло увреденото лице /собственика на
автомобила/ в по-лошо положение от това преди настъпването на ПТП. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 411 КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е неправилно.
Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в
изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу
застрахователя на гражданската отговорност на деликвента – чл. 411, ал. 1 КЗ се обуславя от
установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи факти: 1/ наличие на
валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на
обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/
възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 от
ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно
поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за
застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.
Единственият спорен въпрос по същество във въззивното производство е свързан с
размера на дължимото обезщетение, т.е. дали е дължима разликата между заплатеното от
ищеца застрахователно обезщетение от 1 494.22 лв. /с включени ликвидационни разноски в
размер на 11.74 лв./ и възстановените от ответното дружество 1 362.05 лв., т.е. сумата от
132.17 лв., а след допуснато от СРС по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на иска – 111.29
лв.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд
приема, че разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се
остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на
3
събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към
Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така обезщетението не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на
застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по
договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В разглеждания случай е доказано въз основа на съвкупната преценка на събраните
писмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че стойността
на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени /с ДДС/ в официален сервиз – с
нови части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 1 461.60 лв., а с включени 11.74 лв.
ликвидационни разноски – 1 473.34 лв. Установено е също така, а и не е било спорно между
страните, че процесният автомобил е бил предмет на гаранционно споразумение – уговорен
срок на гаранционно поддържане от 5 години /за което са били изложени твърдения в
исковата молба/, като е бил на около 4 години след пускане в експлоатация към датата на
ПТП, поради което и противно на приетото от СРС настоящият съдебен състав счита, че
същият е следвало да се отремонтира в конкретен официален/оторизиран сервиз, като се
подменят с нови увредените му детайли, респ., че авточастите следва да бъдат само
оригинални, на цената на магазините на процесния сервиз.
Във връзка с доводите в отговора на въззивната жалба следва да се посочи, че
деликвентът, респ. застрахователят на неговата отговорност, следва да заплати обезщетение,
което да постави увредения в положение отпреди реализирания деликт /настъпилото
застрахователна събитие/. Поради това и ако увреденият автомобил е бил в гаранционен
срок, обезщетението следва да се определи по цени за ремонт, каквито е необходимо да се
заплатят в оторизиран сервиз, щом това е условие за запазване на правата по гаранцията. В
този случай се приема, че с оглед периода на експлоатация, считано от годината на
производство на автомобила /3 или 5 или 7 години в зависимост от конкретно определения
от продавача или производителя гаранционен срок/, този автомобил обективно има
характеристиките на нов, както и всички негови съставни части са нови и оригинални.
Следователно при тази хипотеза /каквато е и настоящата/, при настъпване на
застрахователно събитие, увреденото лице ще бъде изцяло удовлетворено ако бъдат изцяло
заменени повредените авточасти с нови оригинални такива.
В този смисъл и доколкото ответникът е заплатил доброволно на ищеца преди процеса
сумата от 1 362.05 лв., то релевираната претенция се явява изцяло основателна, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане /1 473.34 лв. – 1 362.05 лв. = 111.29 лв./.
4
Ето защо решението на СРС следва да бъде изцяло отменено, а искът – уважен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 50 лв., за възнаграждение
за вещо лице в размер на 350 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, както и направените разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 07.05.2021 год., постановено по гр.дело №18863/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 58 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Княз *******, да заплати на „Г.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“******* *******, по иск с правно основание чл. 411 КЗ сумата
от 111.29 лв. , представляваща дължим остатък от застрахователно обезщетение, изплатено
от ищеца в качеството му на застраховател по застраховка „Каско“ за щети по лек
автомобил „Хюндай И20“ с рег.№*******, причинени от застрахования при ответника по
застраховка „Гражданска отговорност“ лек автомобил „Рейндж Роувър“ с рег.№******* при
пътнотранспортно произшествие от 17.12.2019 год. и ликвидационни разноски, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
21.05.2020 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Княз *******, да заплати на „Г.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“******* *******, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер на
50 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 350 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
5
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6