Решение по дело №3277/2019 на Софийски градски съд

         Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

             В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

             Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на Б.Д." ЕАД, ЕИК ******, че ищцата не дължи следните суми: 368,12 лева - представляваща главница по Договор за издаване и обслужване на стокова карта на „Б.Д." ЕАД от 24.03.2018г., сключен между банката и наследодателя й Н.К.П., 34,84 лева - договорна лихва за периода от 29.04.2010г. до 18.07.2013г., 222,65 лева - наказателна лихва за периода 29.04.2010г. до 18.07.2013г. и 125,00 лева - разноски в производството, за които в производството по ч.гр.д. № 34151/2013 г. по описа на СРС, 75 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.04.2014 г., събирани принудителни по изпълнително дело № 20157210400115 по описа на ЧСИ В.Й., рег. № 721 КЧСИ.

               Ищцата твърди, че за посочените суми в полза на „Б.Д." ЕАД е издаден изпълнителен лист от 15.10.2014 г. по ч.гр.д. № 34151/2013г. на Софийски районен съд, 75 състав. Посочва, че въз основа на него е образувано изпълнително дело № 20157210400115 при ЧСИ В.Й., рег. № 721 на КЧСИ с район на действие ОС - Враца, по което на 27.09.2017г. й била връчена покана за доброволно изпълнение. Оспорва изпълнението. Твърди, че е налице нов факт, а именно вписания след издаване на изпълнителния лист неин отказ от наследството на баща й Н.К.П..

            Решението на СРС е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка, като при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че срещу ищцата в полза на ответника е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.04.2014 г. за процесиите суми, както следва: 368,12 лева - представляваща главница по договор за издаване и обслужване на стокова карта на „Б.Д." ЕАД от 24.03.2018г., сключен между банката и наследодателя й Н.К.П., 34,84 лева - договорна лихва за периода от 29.04.2010г. до 18.07.2013г., 222,65 лева - наказателна лихва за периода 29.04.2010г. до 18.07.2013г. и 125,00 лева - разноски в производството. Заповедна е връчена редовно на длъжника В.Н.К.-Х. по реда на чл. 46 ГПК. Длъжникът не  е подал възражение срещу заповедна за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила и въз основа на нея е издадена изпълнителния лист за процесиите задължения на ищеца, отричани в настоящото производство. По делото не е спорно и че в полза на ответника срещу ищцата е издаден изпълнителен лист от 15.10.2014 г. по ч.гр.д. № 85883/2017 г. по описа на СРС, 36 състав за сумите, посочени в исковата молба, че за принудително събиране на сумите по посочения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20157210400115 при ЧСИ В.Й., рег. № 721 на КЧСИ и че по посоченото изпълнително дело ответникът претендира заплащането от ищеца на процесиите суми.     

          Действително влязлата в сила заповед, поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането по заповедта безспорно.

          Видно обаче от съдебно удостоверение, издадено по гр.д. № 68543/2017 г. по описа на СРС, 139 състав, ищцата се е отказала от наследството на своя наследодател Н.П.К., за задълженията на който е издаден процесният изпълнителен лист срещу ищцата, като отказът й от наследство е вписан под № 1258/05.10.2017 г. Законосъобразен е извода на СРС, че така направеният от ищцата отказ е произвел предвиденото в Закона за наследството (ЗН) действие, по изложените съображения, а именно, че бездействието, изразяващо се в неподаване на възражение не може да се тълкува като действие по приемане на наследството, доколкото последното предполага активност от страна на наследника. На основание чл.52 от ЗН, наследникът може да се откаже от наследството на своя наследодател по всяко време. Отказът от наследственото се извършва с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и се вписва в особена книга за това.

              На основание чл. 49 от ЗН, приемането на наследственото може да бъде извършено по същия ред, предвиден за отказ от наследство, както и ако наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. Отказът от наследство, извършен след като е било налице приемане на наследството - изрично или чрез извършване на конклудентни действия, които несъмнено предполагат неговото приемане, е недействителен.

               Въззивамета страна – ответник, в първоинстанционното производство,  не твърди, вкл.във въззивната си жалба не е изложил твърдения за недействителност на извършения отказ, съответно не е ангажирал и доказателства, че ищцата В.Н.-Х., в качеството на единствен наследник на длъжника по договора за кредит, е приела наследството на последния преди вписване на отказа. Както правилно е посочил в мотивите си районния съд приемането на наследството, о предполага активни действия на наследника, от които по несъмнен начин може да се изведе волята му за приемане на наследството, за каквито действия не са ангажирани доказателства по делото. Следователно, направеният отказ от наследство от страна на ищеца, вписан в особена книга за това, водена в Софийски районен съд, под № 1258/05.10.2017 г., е действителен и е произвел действието, предвидено в закона, а именно: ищцата е загубила правата на наследник на Н.К.П., считано от откриване на наследството на последния, като същата няма права по отношение на активите на наследството на Н.К.П., както и не отговаря за задълженията, с което е обременено същото. Посоченият отказ от наследство е извършен след влизане в сила на заповедта за изпълнение, което представлява нов факт по смисъла на чл. 439 от ГПК.

         Ето защо, настоящата въззивна инстанция споделя извода на първостепенния съд, че отрицателните установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумите, както следва: 368,12 лева - представляваща главница по договор за издаване и обслужване на стокова карта на „Б.Д." ЕАД от 24.03.2018г., сключен между банката и наследодателя й Н.К.П., 34,84 лева - договорна лихва за периода от 29.04.2010г. до 18.07.2013г., 222,65 лева - наказателна лихва за периода 29.04.2010г. до 18.07.2013г. и 125,00 лева - разноски в производството, са основателни, предвид извършения действителен отказ от наследството на Н.К.П. от страна на ищцата.

        В упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.