№ 6448
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Вяра Евг. Баева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20241100510277 по описа за 2024 година
и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д. П. Е., ищец пред
СРС, срещу решение № 11389 от 12.06.2024 г. по гр.д.№ 5952 по описа за 2023
г. на СРС, 177 състав.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията й по чл.128, т.2
КТ за сумата от 9615 лв.- допълнително трудово възнаграждение за периода от
01.09.2019 г. до 07.01.2020 г. е била отхвърлена като неоснователна.
Излагат се доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваната му част. Счита, че неправилно СРС е изключил от
доказателствата по делото допълнителното споразумение, с което трудовото й
възнаграждение е увеличено със сумата в размер на 2325 лв. Сочи, че по
делото било установено, че ищцата полага труд по трудово правоотношение от
разстояние, както и, че комуникира с дружеството-ответник чрез служебна
електронна поща, а заплатата си получава по банкова сметка в Испания;
1
местоработата й не била в офис на дружеството в град София. Затова и всички
документи във връзка с трудовото правоотношение били подписвани и
изпращани чрез имейли. След прекратяването на ТПО работодателят закрил
служебният имейл адрес на ищцата и същата нямала достъп до информацията
и водената с работодателя, кореспонденция. Знаейки този факт и това, че за
ищцата е невъзможно да представи оригинал на споразумението, ответника,
оспорил допълнителното споразумение. Според въззивницата това
представлявало неправомерно поведение на ответника. Съгласно един от
основните принципи в правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Следвало да се вземе предвид и, че по делото
се установило, че посочения имейл бил съществувал преди да бъде закрит от
страна на ответното дружество. Установило се и, че именно ответникът го е
закрил. Затова счита, че неправилно СРС бил изключил това доказателство от
съвкупния доказателствен материал. Наред с това се сочи, че неправилно СРС
бил приел, че от страна на ищцата следва да се доказва постигнати
допълнителни резултати. СРС погрешно бил тълкувал допълнителното
споразумение. Тълкувайки правилно текста на споразумението се достигало
до извода, че възнаграждението се повишава трайно поради вече постигнати
от работника, резултати. Счита, че ако споразумението касаело допълнително
възнаграждение за бъдещи резултати, то щели да бъдат посочени критерии
при които то да се заплаща. Видно било от споразумението, че то се сключва
на основание чл.118, ал.3 КТ, т.е. в хипотеза, в която работодателят можел
едностранно да увеличава трудовото възнаграждение. В тази хипотеза не било
и необходимо подпис на служителя или работника.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да постанови друго, с което претенцията да
бъде уважена изцяло. Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС-
„Ф.Л.****“ ЕООД, въззиваем пред настоящата инстанция, в който се излагат
доводи за нейната неоснователност и правилност на така постановеното
решение в частта, в която претенцията на ищеца /въззивник/ е отхвърлена. Не
били допуснати сочени от въззивника процесуални нарушения при допускане
и обсъждане на доказателствата. Сочи, че допълнителното споразумение било
оспорено още с отговора по исковата молба. СРС правилно бил разпределил
доказателствената тежест между страните. Правилно и в съответствие със
2
съдебната практика на ВКС, от страна на СРС било изключено от
доказателствения материал процесното допълнително споразумение. Затова
претенцията за допълнително възнаграждение била неоснователна. От друга
страна, счита че това допълнително споразумение касае трудово
възнаграждение за постигнати от ищцата резултати; възнаграждение било
договорено за в бъдеще, т.е. касаело се до „бонус", в този смисъл била и
съдебната практика на ВКС – решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д.№ 3658 по
описа за 2017 г. на ВКС, Трето ГО. Това допълнително възнаграждение нямало
характер на постоянен елемент от трудовото правоотношение. Тъй като
ищцата, чиято била доказателствената тежест, не доказала постигането на
такива резултати, то правилно претенцията не била уважена. А преценката на
работодателя относно този бонус не подлежала на съдебен контрол. Сочи, че
бил направил и своевременно възражение, че за периода за който се
претендира това допълнително възнаграждение, от страна на ищцата не бил
полаган труд. Претендират се разноски.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 24. 06.2024
г.
Въззивната жалба е подадена на 08. 07.2024 г., поради което съдът
намира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е бил ищец в производството пред СРС и
предявеният иск по чл.128, т.2 КТ в обжалваната част, е отхвърлен, налице е
правен интерес от обжалване.
следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
твърдението на ищцата за подписване на допълнително споразумение с
3
ответното дружество относно сумата в размер на 2325 лв. е недоказано. Това
споразумение било оспорено от ответника относно неговата автентичност. В
срока за изпълнение на указанията на съда по чл.193, ал.2 ГПК ищцата
заявила, че не може да представи оригинал на споразумението, тъй като
същият бил изпратен и подписан по имейл. За установяване на това
обстоятелство по делото била допусната и изслушана съдебно-компютърна
техническа експертиза, от която се установило, че посоченият от ищцата
имейл, с който същата била водила кореспонденция с работодателя, бил
закрит. Заключението не било оспорено от страните. По делото било
невъзможно да се установи как кореспонденцията между страните е била
изпращана и получавана през този имейл адрес за периода от 03.04.2018 г. до
01.06.2018 г. Затова СРС е приел твърдението на ищцата за подписване на
споразумението чрез имейл за недоказано. Следвало ищцата да представи
споразумението в оригинал, доколкото по делото очевидно присъствал препис
от същото споразумение. След като ищцата не била представила оригинал, за
което съдът й дал указания, то следвало това споразумение да се изключи от
доказателствения материал по делото. От тук следвал извода, че допълнително
възнаграждение не е договорено. Освен това от ищцата не било доказано, че е
постигнали резултати, въпреки че за това й били дадени указания.
По доводите във въззивната жалба:
Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен да
плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа.
Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото
възнаграждение обуславя ангажирането на отговорността на работодателя.
Щом като работникът е изпълнил задължението да престира работната си сила
на работодателя, последният дължи заплащането на уговореното трудовото
възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Спорното допълнително споразумение от 01.06.2018 г. е представено
от ищцата в надлежно заверен препис като приложение на исковата молба, л.4
по делото пред СРС.
Действително, в срока по чл.131 ГПК от страна на ответника с отговора
4
по исковата молба, подаден на 01.03.2023 г. е оспорена автентичността на
допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. Посочено е, че не се
установявало дали подписът под споразумението е положен от управителя на
дружеството. Поискано е от съда да задължи ищцата да представи
допълнителното споразумение в оригинал.
Видно от съдържанието на молбата от 22.03.2023 г., л.27 по делото пред
СРС, подадена от страна на ищцата в изпълнение указанията на съда с доклада
по чл.140 ГПК, същата е посочила, че не разполага с оригинал на
допълнителното споразумение от 01.06.2018 г., тъй като тя полага труд при
ответното дружество от разстояние като постоянното й местожителство е в
Испания. Самото споразумение, както и останалите документи по трудовото
правоотношение били изпращани и подписвани по имейл. Този имейл бил
закрит от страна на работодателя и ищцата нямала достъп до него. Посочила
е, че ще ползва от допълнителното споразумение. Ако ответникът поддържал
искането си за представяне на оригинала, то ищцата прави искане за
допускане на съдебно-техническа експертиза, която да установи наличието на
този имейл, както и файловете, които са изпращани и получавани.
От допуснатата, депозирана на 09.05.2024 г., изслушана и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-компютърна техническа експертиза се установява,
че посоченият от ищцата имейл по който същата е комуникирала с ответното
дружество /работодател/ е бил служебен на това дружество, както и, че имейла
е закрит. Данните, които са се съдържали като кореспонденция в този имейл са
унищожени и технологично не могат да бъдат възстановени по никакъв начин.
Същевременно по делото пред СРС са постъпили служебно изискани
документи от гр.д. 71009 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав, видно от
които: на 10.12.2021 г. е била предявена от ищцата и по настоящето дело,
искова молба, с която се претендира на основание чл.128, т.2 КТ сумата в
размер на 2025 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за
м.11. до м.12.2018 г. и за м.01.2019 г., както и сумата от 2325 лв. по
допълнително споразумение от 01.06.2018 г., т.е. това по което се претендира
трудово възнаграждение и пред настоящата инстанция.
Видно от извлечението от електронната папка на гр.д. 71009 по описа за
2021 г. на СРС, 53 състав, по това дело ответникът не е подал отговор по
исковата молба.
5
Освен това с влязло в сила на 08.11.2022 г. решение от 22.09.2022 г.,
постановено по гр.д.№ 71099 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав,
претенциите на ищцата са били уважени в пълен размер. Видно от отразеното
в това решение, управителя на ответното и по настоящето дело, дружество, е
признал, че сумите не са били платени.
При така приетите писмени доказателства настоящата инстанция
намира следното:
След като процесното допълнително споразумение е било представено
по гр.д. 71009 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав и същото не е било
оспорено в срока по чл.193, ал.1 ГПК, то преклудирано се явява оспорването
на допълнителното споразумение по отношение на неговата автентичност в
производството пред настоящата инстанция.
Решението от 22.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 71099 по описа за
2021 г. на СРС, 53 състав е постановено при признание на иска от страна на
ответното дружество, поради което приложение следва да намери и
презумпцията на чл.301 ТЗ.
Процесуалното поведение на ответното дружество може да бъде
характеризирано и като злоупотреба с процесуални права-знаейки, че ищцата
не разполага с оригинала на това допълнително споразумение, както и, че е
закрил служебния имейл чрез който комуникира с нея, прави искане по чл.183,
ал.1 ГПК, виж в този смисъл Решение № 335 от 06.07.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 4764/2008 г., ІІ г.о. , Решение № 260 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
91/2009 г., ІІ г.о., ГК и РЕШЕНИЕ № 53 ОТ 12.09.2013 Г. ПО Т. Д. № 74/2011
Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.
При това положение въззивната инстанция намира, че не са налице
предпоставките на чл.183, ал.1, предл. последно от ГПК за изключване на
допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. от доказателствения материал
по делото. Изводът на СРС в обратния смисъл, настоящата инстанция намира
за неправилен.
Относно дължимостта на претендираното от ищцата допълнително
трудово възнаграждение в общ размер на 9615 лв.:
Действително в допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. е
договорено: „допълнително трудово възнаграждение за постигнати
резултати е в размер на 2325 лв.“
6
Спорно по делото е дали това допълнително трудово възнаграждение
има постоянен характер, както и дали заплащането му от страна на
работодателя е обвързано от постигнати от ищцата резултати в работата й, над
текущите й задачи, за които се следва основно трудово възнаграждение /в
последната част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в
сила/.
Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на
определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за
съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите
стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната
работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107
КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните
трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и
професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за
положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални
празници, за времето, през което работникът или служителят е на
разположение на работодателя извън територията на предприятието и др.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл.
11 НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация (работник или
служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна
степен "доктор на науките") и по чл. 12 НСОРЗ - за придобит трудов стаж и
професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1
НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се
получават от конкретния работник или служител.
Тълкувайки волята на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД,
въззивната инстанция приема, че в случая не се касае до възнаграждение,
което е включено в основната работна заплата, нито такова по чл.11 НСОРЗ -
допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер.
В случая е уговорено „допълнително трудово възнаграждение“ като е
посочен неговия размер, а критерият за получаване му е „постигнати
резултати“.
Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати -
индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово
възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от
7
правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването е
извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което
работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение
над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според
изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото
работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща.
Както е изяснено в решение № 176/10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на
ВКС, III г.о., съдът няма правомощие да контролира преценката на
работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с
вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение.
С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като
постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера
зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и
изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус
не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение
на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на
предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на
такъв и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол, виж в този
смисъл определение № 292 от 15.04.2021 г. по гр.д.№ 2891 по описа за 2020 г.
на ВКС, ГК, Четвърто ГО.
Следователно по своя характер така уговореното между страните
допълнително трудово възнаграждение представлява индивидуално такова,
същото няма постоянен характер, а за получаването на същото от страна на
работника е необходимо той да е постигнал определен резултат. Доколкото в
случая от страна на ищцата не са ангажирани доказателства същата да е
постигнала „резултат“, при който й се дължи това допълнително трудово
възнаграждение, то претенцията й се явява неоснователна.
Налага се извод, че като краен резултат обжалваното решение в частта, в
която претенцията на ищцата по чл.128, т.2 КТ за сумата в размер на 9615 лв. е
отхвърлена, е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено макар и
по други мотиви.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на делото обжалваното решение е правилно и в частта за
8
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивницата разноски не се следват.
От въззиваемата страна разноски се претендират и такива са сторени
в размер на 1600 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство,
поради което съдът присъжда такива.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11389 от 12.06.2024 г. по гр.д.№ 5952 по
описа за 2023 г. на СРС, 177 състав в частта, в която претенцията по чл.128,
т.2 КТ, предявена от Д. П. Е., ЕГН ********** срещу „Ф.Л.****“ ЕООД, ЕИК
****, за сумата от 9615 лв.- допълнително трудово възнаграждение за периода
от 01.09.2019 г. до 07.01.2020 г. е била отхвърлена като неоснователна, както и
в частта за разноските.
ОСЪЖДА Д. П. Е., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“****, съдебен
адрес: гр.София, ул.“****- адв.Д. С., САК, да заплати на „Ф.Л.****“ ЕООД,
ЕИК ****, сумата в размер на 1600 лв.- адв.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен
срок от връчването му при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9