№ 13329
гр. София, 05.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20231110140519 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от [фирма] срещу А. Д. Г. кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумите, както следва: 2 898,32 лева,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2019г. до
30.04.2022 г. до топлоснабден недвижим имот с адрес: [адрес], с абонатен № ***, 394,87
лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2020 г. до 16.01.2023 г. върху
главницата за доставена топлинна енергия; 39,76 лева, представляваща главница за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г. и 7,19
лева, представляваща лихва за забава за периода от 31.01.2020 г. до 16.01.2023 г. върху
главницата за дялово разпределение на топлинна енергия, ведно със законната лихва върху
всяка от главниците, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.01.2023 г. до
окончателното изплащане на вземанията, за които суми по ч. гр. дело № 4912/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 51-ви състав е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.02.2023 г.
Ищецът твърди, че между него и ответницата А. Д. Г., в качеството й на клиент за
битови нужди съгласно § 1. т.2а ДР на ЗЕ, съществува облигационно правоотношение с
предмет доставка на топлинна енергия до процесния недвижим имот, находящ се в [адрес], с
абонатен № ***, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителя без да е необходимо
изричното им приемане. Поддържа, че за времето от 01.05.2019г. до 30.04.2022 г. е доставил
до имота топлинна енергия, като ответницата не е изпълнила насрещното си задължение за
заплащане на дължимата цена, формирана на база на прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвяни от дружеството, извършващо дялово разпределение – в
случая [фирма] в края на отчетния период на база реален отчет на уредите за дялово
1
разпределение, както и стойността на услугата за дялово разпределение. Допълва, че когато
резултатът от изравняването е сума за доплащане, тя се прибавя към първата дължима сума
за съответния период, а когато е сума за възстановяване, от нея се приспадат най-старите
просрочени задължения на потребителя. Твърди, че съгласно Общите условия от 03.02.2014
г., в сила от 12.03.2014 г., А. Г., като клиент на топлинна енергия, е следвало да заплати
стойността на същата в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Последната не е погасила в срок дължимите суми, както следва: 2 898,32 лева – цена за
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2022 г.; 394,87 лева - лихва
за забава за периода от 15.09.2020 г. до 16.01.2023 г. върху главницата за доставена топлинна
енергия; 39,76 лева – цена за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода
от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г. и 7,19 лева - лихва за забава за периода от 31.01.2020 г. до
16.01.2023 г. върху главницата за дялово разпределение на топлинна енергия. Намира за
дължима и претендира и законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 30.01.2023 г. до окончателното й заплащане. Поддържа, че
за процесните суми в хода на производството по ч. гр. дело № 4912/2023 г. по описа на съда
в полза на ищеца и срещу ответницата е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК. С тези съображения [фирма] обосновава правния си интерес от
търсената защита и отправя искане за уважаване на исковете. Претендира присъждане на
разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответницата А. Д. Г., чрез
пълномощника си адв. Г., оспорва предявените искове по основание и размер с доводи
относно липсата на облигационно правоотношение между страните, тъй като А. Г. не
притежава качеството на собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот.
Поддържа се, че последната е наемател на жилището с наемодател Столична община. Ето
защо намира исковете за допустими, но по същество за недоказани. Претендира присъждане
на сторените разноски по делото за адвокатско възнаграждение. В проведеното на 27.11.2023
г. открито съдебно заседание ответницата, чрез упълномощения си процесуален
представител, излага, че Г. е настанена в процесното жилище – общинска собственост на
основание издадена заповед и ползва същото, но доколкото не притежава права върху
имота, то между нея и ищцовото дружество не е налице твърдяното облигационно
правоотношение. Уточнява, че оспорва доставката на топлинна енергия, както и размера на
исковите претенции.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове за признаване
за установено съществуването в правната сфера на ищцовото дружество на парични
вземания от ответницата, удостоверени в заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК. Съдът, като съобрази, че възражението на длъжника е депозирано в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК и съдържа оспорване на вземанията по заповедта за изпълнение, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, във връзка с дадени
указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, намира процесните искови претенции за
процесуално допустими и предявени при наличието на правен интерес от търсената защита.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Основателността на иска за цена на потребена топлинна енергия предполага
установяване от страна на ищеца, при условията на пълно и главно доказване,
съществуването през процесния период на облигационно отношение между него и
ответницата с предмет покупко – продажба /доставка/ на топлинна енергия, регулирано от
публично известни Общи условия, както и, че е изпълнил задължението си и е доставил
2
такава за процесния топлоснабден недвижим имот, за която се дължи посочената в исковата
молба сума.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
а по силата на дефинитивната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ (в сила
от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, при придобиване на правото на
собственост, респ. при запазване или учредяване на вещно право на ползване върху
топлоснабден имот по силата на закона и без да е необходимо изрично волеизявление,
собственикът/вещният ползвател на имота става страна по продажбеното правоотношение.
В този смисъл е и клаузата на чл. 1, т. 2 от процесните Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от [фирма] на клиенти в град София, приложими от
ищеца и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР на основание чл. 150, ал. 1
ЗЕ, публикувани във вестник Монитор на 11.07.2016 г., а с това и влезли в сила, съгласно
която „битов клиент“е клиент, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди.
Обусловеността на качеството „потребител на топлинна енергия“, съответно клиент на
същата от придобиването на право на собственост/вещно право на ползване върху
топлоснабден имот, следва и от клаузата на чл. 12, т. 12 от Общите условия, предвиждаща
като задължение на клиента при придобиване на вещни права върху топлоснабден имот да
поиска от продавача откриване на партида.
Съдът, при съобразяване със задължителните разяснения, дадени в мотивите на т. 1 на
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. по описа
на ОСГК на ВКС, намира, че извън тези правни субекти, очертани в нормата на чл. 153, ал. 1
ГПК, клиент на топлинна енергия може да бъде и лице, което ползва топлоснабдения имот
за собствени битови нужди със съгласието на собственика или носителя на вещното право
на ползване и същевременно е сключило с топлопреносното предприятие договор за
продажба на топлинна енергия за този имот при публично известни общи условия. В
посочената хипотеза именно това трето, ползващо имота, лице придобива качеството
„клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и на страна по договора за доставка на
топлинна енергия, която дължи цената на топлопреносното предприятие. Договорът
между третото ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
реда на чл. 154 ГПК – пълно и главно, включително с установяване откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, и не се презюмира с
установяване на самия факт на ползване на топлоснабдения имот.
Както беше изяснено, с отговора на исковата молба ответницата изрично оспорва
предявените искове по основание, отричайки през релевантния период да е притежавала
права върху процесния топлоснабден имот, което обуславя проверката на съда относно
наличието на тази първа и основна материалноправна предпоставка за възникване на
процесните вземания.
Между страните не се спори, че процесният недвижим имот – апартамент 31 с адрес:
[адрес] е общинско жилище, както и, че в рамките на процесния период - м. май 2019 г. – м.
април 2022 г. ответницата А. Д. Г. фактически е ползвала имота като наемател, по силата на
настанителна заповед.
Тези обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства,
данните от които сочат, че със Заповед № ЖН-04-А-020 от 18.02.2002 г. на кмета на район Л.
ответницата А. Д. Г. и тричленното й семейство са настанени в двустаен апартамент,
находящ се на адрес: [адрес] на основание Решение № 6 по протокол № 18/10.12.2002 г. на
3
Комисия по чл. 9 ППЗОС при район „К.п.“. Ответницата е удостоверила с подписа си
получаване на заповедта на 18.12.2002 г.
Установява се, че въз основа на настанителната заповед, между Столична община,
район Л., в качеството на наемодател и ответницата А. Д. Г., в качеството й на наемател, е
сключен договор за наем от 16.03.2007 г., на основание чл. 22, ал. 1 от Наредбата за реда и
условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична
община. От клаузите на договора (приет в заверен препис по делото) се изяснява, че по
силата на същия наемодателят предоставя за ползване под наем на наемателя общинско
жилище, находящо се в [адрес] – двустаен апартамент със застроена площ от 64,99 кв.м. и
жилищна площ от 38,85 кв.м., за който е съставен Акт за общинска собственост №
5761/02.10.2002 г. на СО, район Л., срещу заплащането на месечна наемна цена в размер от
48,40 лева. Предвидено е, че договорът се сключва като безсрочен – арг. т. 2. Съгласно
клаузата на т. 5.3 сред основните договорни задължения на наемателя е да заплаща редовно
наемната цена, такса смет и всички консумативни разноски, свързани с ползването на
общинското жилище. В клаузата на т. 8 е уговорено, че договорът се прекратява със заповед
на кмета на района за прекратяване на наемните отношения по чл. 46, ал. 2 ЗОС и чл. 33, ал.
2 от Наредбата – при наличието на някое от основанията за това, предвидени в клаузите на т.
7 от договора.
В писмо на Столична община, район Л. от 12.01.2023 г., адресирано до [фирма] във
връзка с отправено запитване относно събиране на дължими вземания за ползватели на
общински имот, находящ се на адрес: [адрес] с абонатен номер ***/*** за периода от месец
май 2019 г. до момента е отговорено, че титуляр е лицето А. Д. Г..
Предвид изложеното и доколкото няма данни, нито изложени твърдения за
прекратяване на възникналото наемно правоотношение и за напускане на общинското
жилище от ответницата, както и с оглед изричното й признание, че същата е настанена в
имота със заповед за настаняване и ползва същия като настанено лице, съдът достига до
извод, че и в рамките на исковия период, а именно за времето от 01.05.2019 г. до 30.04.2022
г. ответницата А. Г. е ползвала процесния недвижим имот за собствени битови нужди със
съгласието на собственика му, въз основа на действащия между тях договор за наем.
Изясни се, че последният е сключен като безсрочен такъв въз основа на заповедта за
настаняване от 18.12.2002 г., в която ползването на имота също не е ограничено с конкретен
срок. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от Наредбата за реда и условията за управление
и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община настаняването в
общинско жилище се извършва със заповед от кмета на района по местонахождение на
жилището, а съгласно чл. 22, ал. 1 въз основа на настанителната заповед кметът на района
сключва писмен договор за наем, в който се определят: правата и задълженията на наемателя
и наемодателя; наемната цена; заплащане на консумативи и такса смет; отговорността при
неизпълнение; поддържането (текущи и основни ремонти) и други условия по наемното
правоотношение. В настоящия случай се установи, че ответницата е настанена в процесния
имот въз основа на заповед на кмета на район Л., като въз основа на последната между
Столична община, район Л. и А. Г. е сключен и договор за наем от 16.03.2007 г., в който като
задължение за същата е предвидено заплащането и на консумативните разноски във връзка с
ползването на жилището, какъвто характер безспорно имат и сумите за доставена до имота
топлинна енергия.
Същевременно, от съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства
еднопосочно се установява, че включително в рамките на исковия период, именно
ответницата А. Г. е титуляр на откритата при [фирма] партида за процесното жилище – ап.
31 с абонатен номер ***. Това обстоятелство е удостоверено в писмото на Столична община,
район Л. от 12.01.2023 г., в издадените от ищцовото дружество съобщения към фактури №
**********; № ********** и № **********, касаещи трите отчетни периода, включени в
4
процесния, а именно от м. май 2019 г. до м. април 2020 г.; от м. май 2020 г. до м. април 2021
г. и от м. май 2021 г. до м. април 2022 г., в което като получател е отразена именно
ответницата. В подкрепа на горния извод са и представените от третото за процеса лице
[фирма] и приети по делото документи във връзка с отчитането и разпределението на
топлинна енергия през процесните отчетни периоди, а именно главни отчети от 25.05.2019 г.,
17.06.2020 г., 06.06.2021 г. и 19.05.2022 г., всички касаещи ап. 31 в ж.к. Л. бл. 629, вх. 1, ет. 8
с абонатен номер *** и с титуляр А. Г., подписани, както от служител на ФДР, така и от
ответницата Г. (обстоятелство, останало неоспорено от нея в хода на процеса), като
потребител; както и три справки за разход на топлинна енергия за трите отчетни периода,
включени в процесния, в които като титуляр на абонатен номер *** е посочена А. Д. Г..
Предвид изложеното дотук и съобразявайки разясненията, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС, съдът намира, че за
процесния период, през който е действало и наемното правоотношение, между ответницата
и топлофикационното дружество е съществувала облигационноправна обвързаност във
връзка с доставката на топлинна енергия до процесния имот.
Като ползвател на последния, считано от 18.12.2002 г. и в рамките на релевантния
период, сключил договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди /открита
индивидуална партида/ ответницата е придобила и качеството потребител на стоката, чието
основно задължение към насрещната страна по облигационното правоотношение –
ищцовото дружество, е да заплаща цената на доставеното количество.
В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответната страна за
липсата на основание за ангажиране на отговорността й, обосновано с отсъствието на права
на последната върху топлоснабдения имот, доколкото, както вече се изясни, при
кумулативното наличие на двете предпоставки – ползване на жилището по силата на
облигационно отношение със собственика на имота (в случая договор за наем от 16.03.2007
г. въз основа на настанителна заповед от 18.12.2002 г.) и откриването на индивидуална
партида при топлофикационното дружество именно с титуляр ползвателя на имота, то
последният става и страна по правоотношението във връзка с доставката на количеството
топлинна енергия до имота, каквато е настоящата хипотеза.
Количеството на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост, съгласно
разпоредбата на чл. 142, вр. чл. 139, ал. 1 ЗЕ, се разпределя между индивидуалните
потребители по система за дялово разпределение за два основни компонента – горещо
водоснабдяване и отопление. По силата на чл. 142, ал. 2 ЗЕ топлинната енергия за отопление
на сграда в режим на етажна собственост, изчислена като разликата между общото
количество топлинна енергия за разпределение в сградата и количеството топлинна енергия
за гореща вода, включва три основни елемента – топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, по всеки от които се определя и индивидуално дължимата от
потребителя сума.
Както се изясни, по делото не е спорно, че през процесния период от страна на [фирма]
реално е доставена топлинна енергия на твърдяна стойност, с което обстоятелство е
допълнен проектът за доклад по делото, обективиран в определението от 26.09.2023 г.
Същевременно за такава свидетелстват и данните от главните отчети, изготвени от ФДР
[фирма] (избрана като ФДР с протоколно решение на ОС на ЕС от бл. 629, вх. 1 от
30.07.2002 г. със сключен договор № 445/30.09.2002 г. с ЕС за извършване на индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода; както и договор № Д—64/03.06.2020 г. със [фирма] за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в сграда в режим на ЕС),
подписани и от ответницата за конкретно отчетени показания и индивидуалните справки за
разхода на топлинна енергия. Наред с това, стойността на дължимите суми за доставена
5
топлинна енергия следва и от представеното и прието по делото извлечение от счетоводната
сметка от 16.01.2023 г.
С оглед изложеното, предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява доказан по основание и следва да бъде уважен изцяло.
Към стойността на задължението за цена на топлинна енергия следва да се добавят и
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение, чиято стойност
не се спори, че се равнява на посочения от ищеца размер от 39,76 лева, включваща
стойността на дължимите такси за отчитане на уредите и за разпределение на топлинната
енергия.
Този извод следва от установеното в разпоредбите на чл. 36 от Общите условия, чл. 61,
ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия
на договорите между [фирма] и търговеца за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, тези разходи да
се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя
страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
Като законна последица от уважаване на исковете, всяка една от посочените по-горе
суми следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 30.01.2023 г. до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на исковете за лихва за забава предполага установяване от ищеца
наличието на главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера на обезщетението за
забава.
Както вече беше изяснено, съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016
г., изцяло приложими към процесните вземания за цена на топлинна енергия, клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в
45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят.
Ето защо, за вземанията за топлинна енергия за процесния период не е необходимо
отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на ищеца, за да се
поставят клиентите в забава.
Предвид достигнатия извод относно съществуването в полза на ищцовото
топлофикационно дружество на главно вземане в пълния му заявен размер и с оглед липсата
на проведено оспорване относно размера на лихвата за забава за процесния период, то
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде
уважен за пълния претендиран размер от 394,87 лева за периода 15.09.2020 г. – 16.01.2023 г.
По отношение на главното задължение за цена на такса за услуга дялово разпределение
в размер на 39,76 лева за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2022 г. липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая, по делото не са представени
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата,
предхождаща подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 30.01.2023 г. и касаеща
посочения период, поради което предявеният акцесорен иск за лихва за забава върху
задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в размер на 7,19 лева за
периода от 31.01.2020 г. до 16.01.2023 г. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен
изцяло.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход на спора
6
– частична основателност на предявените искове, право на разноски има всяка от страните,
съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК в
полза на ищеца, съразмерно с уважената част от исковете, следва да бъде присъдена сумата
от 116,55 лева - сторени разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
производството по ч. гр. дело № 4912/2023 г. по описа на СРС, I-во ГО, 51-ви, и сумата от
200,28 лева – сторени разноски за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение в
исковото производство. Съдът определи в минимален размер юрисконсултското
възнаграждение на заявителя – ищец в двете съдебни производства на основание чл. 78, ал.
8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и съответно чл. 26 от
Наредбата за заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското
възнаграждение в заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в исковото
производство), като съобрази вида и обема на извършената дейност от процесуалния му
представител, както и липсата на фактическа и правна сложност на делото,
характеризиращо се с обичайна продължителност. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
съразмерно с отхвърлената искова претенция, в полза на ответницата следва да бъде
присъдена сумата от 1,38 лева – сторени разноски в исковата производство за адвокатско
възнаграждение, чието уговаряне и реално заплащане следва от представения по делото
договор за правна защита и съдействие от 18.09.2023 г. (л. 43 от делото) с отразено
заплащане на уговореното възнаграждение от 900 лева в брой, в която част последният имат
характера на разписка, удостоверяваща реалното й получаване – арг. т. 1 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Същевременно, съдът
намира за основателно възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомореността му,
обективирано в представения списък на разноските (л. 90 от делото), като намали общия
размер на възнаграждението до сумата от 640 лева, при съобразяване с липсата на
фактическа и правна сложност на делото, обусловена от предявените обективно съединени
искове със сходен предмет на доказване, липсата на поискани допълнителни доказателства,
обичайната продължителност на делото, от една страна, както и конкретните процесуални
действия на пълномощника на ответната страна, изразяващи се в депозиране на писмен
отговор и представителство в едно от проведените три открити съдебни заседания. Този
размер е и в рамките на минималния такъв, следващ от разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в
редакцията, приложима към момента на сключване на договора за правна помощ и
съдействие.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от [фирма], ЕИК [ЕИК], със
седалище и адрес на управление: [адрес] срещу А. Д. Г., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес],
ап. 31 кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че А. Д. Г. дължи на [фирма] сумата от 2 898,32 лева,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2019г. до
30.04.2022 г. до топлоснабден недвижим имот с адрес: [адрес], с абонатен № ***, сумата от
394,87 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2020 г. до 16.01.2023 г.
върху главницата за доставена топлинна енергия и сумата от 39,76 лева, представляваща
главница за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.12.2019 г.
до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на
7
подаване на заявлението в съда – 30.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземанията,
за които суми по ч. гр. дело № 4912/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 51-ви
състав е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
10.02.2023 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление:
[адрес] срещу А. Д. Г., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], ап. 31 установителен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че А. Д. Г. дължи на
[фирма] сумата от 7,19 лева, представляваща лихва за забава за периода от 31.01.2020 г. до
16.01.2023 г. върху главницата за дялово разпределение на топлинна енергия.
ОСЪЖДА А. Д. Г., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], ап. 31 да заплати на [фирма],
ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8
ГПК, сумата от 116,55 лева, представляваща сторени разноски в производството по ч. гр.
дело № 4912/2023 г. по описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 51-ви състав, както и
сумата от 200,28 лева, представляваща сторени разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на А. Д. Г., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], ап. 31
сумата от 1,38 лева, представляваща сторени разноски в исковото производство
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8