РЕШЕНИЕ
№ 2411
гр. София, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20211110171425 по описа за 2021 година
Предявени са два кумулативно обективно съединени осъдителни
иска с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди.
Производството е образувано по постъпила искова молба от ЛЮБ. К. С.
за осъждането на Па на Р Б да заплати на ищеца сумите от: 1/ сумата от 24000
лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди вследствие на наказателно преследване срещу него, приключило с
оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 22.07.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата и 2/ сумата от 571 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в периода от
30.06.2016 г. до 23.04.2019 г. вследствие на наказателно преследване срещу
него, приключило с оправдателна присъда, по което е внесъл парична
гаранция в размер на 2000 лева, ведно със законната лихва от 30.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът ЛЮБ. К. С. твърди, че ответникът му е повдигнал обвинение за
извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 2 вр. 26, ал. 1
НК, въз основа на което е било проведено наказателно производство в
периода от 22.07.2015 г. до 12.04.2019 г., приключило с влязла в сила
оправдателна присъда. Поддържа, че от неоснователно проведения
наказателен процес е претърпял множество емоционални страдания,
притеснения и несигурност за бъдещето си. Станал раздразнителен,
непродуктивен, изпаднал в отчаяние, отчуждил се от приятелите си,
отдръпнал се от клиентите си. Срещу него била взета мярка за неотклонение
1
„гаранция“, като във връзка с внасянето на сумата твърди, че за процесния
период от 30.06.2016 г. до 23.04.2019 . е претърпял имуществена вреда в
сочения размер, изразяваща се в пропуснати ползи. Претендира и законна
лихва върху всяка от главниците до окончателното им изплащане.
В проведеното открито съдебно заседание посочва, че претендираната
законна лихва върху главниците e считано от 12.04.2019 г. – датата на влизане
в сила на оправдателната присъда, а не от по-ранни дати, както е посочено в
исковата молба, като докладът на съда е изменен в тази му част. Претендира
разноски.
Ответникът оспорва исковете. Сочи, че претенцията за неимуществени
вреди е доказана по своето основание, но ищецът не е провел доказване на
конкретно претърпените и твърдени от него неимуществени вреди. Възразява
срещу началния момент на претендираните законни лихви, като счита, че
същата по отношение на претендираните неимуществени вреди е дължима от
момента на влизане в законна сила на оправдателната присъда срещу ищеца.
Оспорва размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди
като прекомерен. Счита, че претендираната сума като имуществена вреда е
недължима, тъй като сумата, заплатена като гаранция, не е излязла от
патримониума на ищеца. Моли този иск да бъде отхвърлен като
неоснователен. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение.
Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства,
съобразно изискванията на чл. 235 ГПК, и прецени доводите на страните,
приема следното от фактическа страна:
С приетия доклад по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК
като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата,
че: 1/ на 22.07.2015 г. е образувано досъдебно производство срещу ищеца,
като с постановление от 30.06.2016 г. същият е привлечен като обвиняем за
извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 2 вр. 26, ал. 1
НК; 2/ наказателното производство е приключило с оправдателна присъда по
НОХД , влязла в законна сила на 12.04.2019 г.; 3/ срещу него била взета мярка
за неотклонение „гаранция“ в размер на 2000 лева, която била внесена от
ищеца на 30.06.2016 г., освободена на 23.04.2019 г.
Тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото
доказателства. Видно е от постановлението за образуване на досъдебно
производство от 27.07.2015 г. на СРП, че такова е образувано срещу ищеца за
престъпление по чл. 209, ал. 2 НК. С постановление за привличане на
обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 30.06.2016 г. ищецът е
привлечен в качеството на обвиняем за извършено от него престъпление по
чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, като със същия акт е
взета и мярка на неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2000 лева,
вносими в 10-дневен срок от предявяване на постановлението. Същото е
предявено на ищеца на 05.08.2016 г., видно от извършеното удостоверяване,
като в същия ден е проведен и разпит на С..
Видно от материалите по приложеното ДП, срещу постановлението от
2
30.06.2016 г. е подадена жалба от Л.С. в частта, касаеща взетата мярка за
неотклонение „парична гаранция“. С окончателно определение от 25.08.2016
г. по н.ч.д. № г. по описа на СРС, жалбата на ищеца е оставена без уважение.
С молба с вх. № от 15.08.2016 г. по описа на СРП, ищецът е представил
доказателство за внесена парично гаранция в определения от прокуратурата
размер. Внесената парична гаранция е освободена с разпореждане от
23.04.2019 г. на съдията-докладчик по н.о.х.д. № г. /л. 148 от н.о.х.д./.
Обвинителният акт срещу ищеца е изготвен от прокурор при СРП на
09.11.2016 г., като е внесен в съда за престъплението, за което ищецът е бил
привлечен като обвиняем.
С присъда от 27.03.2019 г. по н.о.х.д. № по описа на СРС, подсъдимият
Л. К. С. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
Срещу постановената присъда не е постъпила жалба или протест, кат същата
е влязла в законна сила, считано от 12.04.2019 г., видно от направеното
отбелязване.
Събрани в производството са гласни доказателствени средства чрез
разпита на двама свидетели. От показанията на свидетеля Боян Боянов –
приятел на ищеца, се установява, че имало период, в който ищецът променил
поведението си. Свидетелят сочи, че не му е известно ищецът С. да е бил
наказателно преследван. Заявява, че ищецът имал проблем с жилище, което
закупил, тъй като не можел да влезе във владение, а следвало да заплаща
консумативите му. Споделил, че има проблем в съда във връзка с това
жилище. Разделил се временно със съпругата си, започнал да има проблеми
със здравето и на работното си място.
От показанията на свидетелката А С се установява, че същата познавала
ищеца, считано от 2010 г. Сочи, че общували по-интензивно до преди 7
години, като след това С. се затворил и започнали да общуват по-рядко.
Съпругата му споделила, че срещу него е образувано наказателно дело във
връзка с апартамент, намиращ се в Западен парк, като сочи, че делото
датирало в периода от 2015 -2019 г.След 2015 г. С. започнал да страни от
хората, не ходел на работа, започнал да има финансови проблеми.
Съдът кредитира показанията на свидетелите, като намира същите за
логични последователни и кореспондиращи помежду си и с останалите
събрани в производството доказателства.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
За основателността на предявениите искове в тежест на ищеца е да
докаже: 1) повдигнато срещу него обвинение в извършване на престъпление,
по което е налице влязла в сила оправдателна присъда; 2) конкретно
настъпилите за него неимуществени и имуществени вреди, които са в пряка
причинно-следствена връзка с действията на ответника по делото.
По иска за неимуществени вреди:
Съгласно чл. 7 ЗОДОВ исковете за обезщетение се предявяват срещу
органите по чл.1, ал. 1 и чл.2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или
3
бездействия са причинени вреди. Пасивно легитимирани по тези искове са
съответните държавни органи – юридически лица, а не техните териториални
поделения или обособени структури без правосубектност. Доколкото
Прокуратурата на Република България е юридическо лице на бюджетна
издръжка със седалище в гр. София /чл. 137 ЗСВ/, по делото е налице пасивна
легитимация на ответника.
В настоящия случай от събраните доказателства безспорно се
установява, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление от
общ характер по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, като
след внасянето на обвинителен акт срещу С., производството по делото е
приключило с влязла в сила оправдателна присъда за ищеца. Оправдаването
на подсъдимия е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било
незаконно и че е осъществен фактическият състав на отговорността на
държавата за дейността на правозащитните й органи, поради което следва да
бъде ангажирана отговорността на Държавата, в лицето на неин орган -
Прокуратура на Република България, като тази отговорност има обективен
характер и се носи независимо дали са били налице предпоставките за
образуване на наказателно производство (законен повод и достатъчно данни
за извършено престъпление), дали процесуално-следствените действия са
били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице
виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от
името на съответния държавен орган. Отговорността е обективна и не е
обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк
причинител на вредата – в този смисъл т. 3 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по ТД
№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Следва да се отбележи, че едно висящо наказателно производство
винаги води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и
неудобства за съответното обвинено лице, които са пряко свързани с
повдигнатото спрямо него обвинение. В този смисъл претенцията се явява
основателна, като отделен е въпросът до какъв размер същата следва да бъде
уважена, на който въпрос може да се отговори, след като бъде установено
конкретно какви са неимуществените вреди, причинени на ищеца.
Показанията и на двамата разпитани по делото свидетели са
еднопосочни за това, че след като му било повдигнато обвинение, у ищеца
настъпила промяна в негативен аспект. С. се дистанцирал от обкръжението
си, започнал да има проблеми със съпругата си, здравословни и финансови
проблеми, спрял да ходи на работа. Свидетелят Боянов не очертава точно
периода на негативната промяна, но същият отчита, че тя е свързана с факта,
че ищецът е имал проблем в съда във връзка с придобит от него апартамент.
Свидетелката Спасова очертава по-конкретно периода на негативната
промяна у ищеца, като сочи, че нейният начален момент бил от около 2015 г.,
като сочи и причината за това, а именно – образуваното срещу него
наказателно дело.
Поради изложеното може да се приеме, че наличието на причинна
връзка между действията на ответника и причинените на С. неимуществени
вреди е доказана по делото.
4
Не за всички последици, които са в резултат на незаконното обвинение
в извършване на престъпление може да се търси отговорност от ответника, а
само за преките и непосредствени вреди – чл. 4 ЗОДОВ. Не може да се търси
отговорност и да се иска обезвреда от ответника на претърпени вреди, които
не са преки и непосредствени от действията на органите на прокуратурата, а
са опосредени от други лица, действия или поведение на увреденото лице. В
този смисъл, не може да се търси отговорност от Прокуратурата на Република
България за това, че обвинението е станало публично достояние, кза което се
твърди в исковата молба, че е поставило ищеца в неудобно положение и е
„смазало“ самочувствието му. Съдът намира, че не се установи чрез
действията на ответника да се е стигнало до публичност на обвинението. Така
напр. свидетелят Боянов сочи, че изобщо не му е известно да е налице
наказателно производство срещу ищеца, а свидетелката Спасова – че този
факт й е станал известен от съпругата на ищеца. Нито се твърди, нито се
установява ответникът да е разпространил тази информация публично.
Настоящият съдебен състав намира, че всяко образуване на едно
наказателно производство и повдигане на обвинение срещу конкретно лице
предизвиква състояние на стрес, притеснения, тревожност и напрегнаст, както
и негативна обществена реакция спрямо обвиняемия. Безспорно такива
отрицателни емоции, които да са резултат от повдигнатото обвинение, се
установи, че е преживял и ищецът, поради което се доказа причиняването на
конкретни неимуществени вреди. Не се доказа обаче тези негативни емоции и
отрицателни преживявания да са с по-висок интензитет и сила от обичайните
психически страдания при повдигане на едно обвинение, за които съдът
достигна до извода, че са налице.
При извършване на преценка за справедливия размер на обезщетение
следва да се вземат предвид още продължителността на воденото срещу
ищеца наказателно производство, извършваните процесуално-следствени
действия, взетите по отношение на него мерки за неотклонение и други мерки
за процесуална принуда. В случая като начален момент за продължителността
на наказателното производство следва да се вземе предвид датата, на която е
започнало наказателно преследване срещу С., а именно от 22.07.2015 г.,
когато е образувано досъдебно производство срещу ищеца, тъй като от този
момент за него е било възможно да има каквито и да било негативни
последици, имащи характер на неимуществени вреди. В този смисъл е и
практиката на ЕСПЧ. Установи се, че първоначалното привличане на ищеца в
качеството му на обвиняем е с постановление от 30.06.2016 г., като
наказателното производство е приключило с влязъл в сила съдебен акт на
12.04.2019 г., тоест, по отношение на С., от момента на привличането му като
обвиняем за извършено престъпление, производството е имало
продължителност около 2 години и 10 месеца, а от момента на образуване на
ДП срещу него до окончателната присъда е изминал период от около 3
години и 9 месеца.
Като част от логическите разсъждения за справедливия размер на
обезщетението следва да се вземе предвид и фактът, че след като е бил
привлечен в качеството му на обвиняем, досъдебното производство е имало
5
сравнително ритмичен характер, без да се отчита неоправдано забавяне, за
което да се държи отговорност на ответника. Съдът намира, че срокът на
воденото наказателно производство срещу ищеца е бил разумен с оглед
извършените процесуални действия и същият не е прекомерен.
Следва да се отбележи още, че повдигнатото на ищеца обвинение е
било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.
Квалификацията по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 2 НК предвижда в
санкционната си част възможността да бъде наложено наказание лишаване от
свобода от една до осем години. Ето защо, и с оглед на квалификацията на
деянието, в което е бил обвинен ищецът, може да се обоснове извод за
неблагоприятни преживявания, надхвърлящи тези, при които лицата са
привлечени за престъпления, които нямат характера на тежки умишлени.
По време на наказателното производство се установи, че по отношение
на ищеца е била взета мярка за неотклонение – „парична гаранция”, налагаща
относително малко ограничение на личността. Съгласно чл. 61, ал. 1 НПК
гаранцията може да бъде в пари или ценни книжа, като в случая е определена
и внесена парична гаранция в размер на 2000 лева.
Същевременно следва да се обърне внимание и на личността на ищеца.
Видно от приетата по делото справка за съдимост /л. 161 от ДП/, ЛЮБ. К. С. е
бил неосъждан. Фактът, че не се установи по отношение на ищеца да са
водени други наказателни производства, да е бил привличан като обвиняем
за извършени престъпления, да е търпял наложено наказание, да се е явявал
пред съда и органите на досъдебно производство, сочи на претърпени
неимуществени вреди с по-голям интензитет от тези, които би преживяло
лице, привличано многократно като обвиняем за извършени престъпления.
Ищецът за първи път е търпял негативните емоции, породени от това да бъде
посочен като автор на престъпление.
Изложеното дава основание да бъде обоснована тезата, че
претендираното обезщетение в размер на 24 000 лв. за причинените на
ищцата неимуществени вреди е завишен, защото не се установява лицето да е
претърпяло значителни или изключително тежки вредни последици, които да
са извън обичайните за подобни случаи. Безспорно изпитаните и следващите
се емоционални страдания и негативни чувства от факта на обвинението,
преживените стрес и притеснения, довели до влошаване на здравословното
състояние, негативните последици в личния и професионалния му живот,
несигурността от изхода на делото и страха от евентуално осъждане по
повдигнатото обвинение следва да бъдат овъзмездени. Същото обаче трябва
да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост и на база
анализа на събраните доказателства. Въз основа на тях, съдът намира, че
обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди следва да се
определи на 4000 лева, като искът до пълния предявен размер от 24 000 лева
следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Доколкото се
претендира и законна лихва върху сумата, тя също следва да бъде присъдена,
като началният й момент е считано от датата на влизане в сила на
оправдателната присъда – 12.04.2019 г. / т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по
ТД № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/.
6
По иска за имуществени вреди:
Ищецът претендира сумата от 571 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца имуществени вреди в периода от 30.06.2016 г. до
23.04.2019 г. вследствие на наказателно преследване срещу него,
приключило с оправдателна присъда, по което е внесъл парична гаранция в
размер на 2000 лева, ведно със законната лихва от 30.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата. Счита, че сумата от 571 лева
представлява пропуснати ползи за ищеца.
Като вид имуществени вреди пропуснатите ползи представляват
неосъществено сигурно увеличение на имуществото на кредитора, което би
настъпило ако вредоносното събитие не беше настъпило. Вредата от
невъзможността за използване на определена парична сума, чието връщане е
дължимо на кредитора, може да има характер само на пропусната полза, като
законът презюмира необоримо, че тази вреда е най-малко в размер на
законната лихва за забава /чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Ако увреденият
претендира вреди над законната лихва той следва да ги докаже /чл. 86, ал. 1,
изр. 2 ЗЗД/. В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ незаконността на
обвинението води до незаконност и на всички наложени на обвиняемия
ограничителни мерки, вкл. и на мярката за неотклонение „парична гаранция”,
в която хипотеза се касае до неправомерно задържана парична сума. Затова
имуществената вреда от пропусната полза се съизмерява най-малко със
законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо ищецът има право на
обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи в размер на
законната лихва от датата, на която е внесъл сумата по мярката за
неотклонение „парична гаранция” до датата на реалното му връщане на
сумата. В този смисъл е константната практика на съдилищата, според която
се дължи обезщетение за имуществени вреди като пропуснати ползи от
законна лихва върху сума, внесена като парична гаранция в производство по
незаконно обвинение в извършване на престъпление: Решение №
281/4.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., ВКС, ІІІ г. о.; Решение №
432/27..12.2011 г. по гр. д. № 1380/2011 г., ІІІ г. о., постановени по реда на чл.
290 ГПК, ТР № 3/12.12.2012 г., ВКС, ОСГТК, Определение № 170/31.01.2014
г. по гр. дело № 7261/2013 г. на ВКС, III г.о. и др.
Като безспорно е отделено обстоятелството, че паричната гаранция е
била внесена от ищеца на 30.06.2016 г., като е освободена на 23.04.2019 г.
Изчислена посредством онлайн калкулаторът, достъпен на интернет
страницата https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, размерът на
законната лихва в посочения период възлиза на сумата от 571,12 лева.
Предявеният иск е за сумата от 571 лева, поради което следва да бъде уважен
изцяло. Вземането на ищеца е изискуемо от датата на влизане в сила на
оправдателната присъда – 12.04.2019 г. /така и ТР № 3/22.04.2005 г. – ОСГК –
ВКС/, от която дата следва да бъде присъдена и законната лихва върху
обезщетението /така напр. решение на СГС, Гражданско отделение, ІV-Г
състав № 6685/8.10.2013 г., постановено по гр. д. № 7948/2013 г./. до
окончателното изплащане. Възражението на прокуратурата, че присъждайки
законна лихва върху главницата се стигало до забранен от закона резултат –
7
начисляване на лихва върху лихвата /анатоцизъм/ е неоснователно.
Процесното вземане не представлява вземане за лихва по смисъла на чл. 86
ЗЗД, а е вземане за компенсаторно обезщетение за претърпени вреди от
непозволено увреждане, като законната лихва служи само за определяне на
размера на вредата.
По разноските:
Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът дължи на ищеца
разноските за производството и възстановяване на заплатената държавна
такса в размер на 10,00 лв.
Ищецът претендира адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева,
срещу който представителят на прокуратурата е възразил. По иска за
неимуществени вреди на стойност 24 0000 лева минималният размер на
възнаграждението е 1250 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004
г. на ВАС, а за защита по иска за имуществени вреди от 571 лева – 300 лева
съгласно чл.7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. С оглед на факта, че делото не се
характеризира с фактимеска и правна сложност, а така също и като се отчете,
че по делото е проведено само едно съдебно заседание, съдът намира, че
възражението за прекомерност е основателно и следва да бъде уважен, като се
вземат предвид минимално предвидените в наредбата размери на
възнаграждение. Така по иска за имуществени вреди следва да се присъди
сумата от 300 лева, а за иска за неимуществени вреди – сумата от 210 лева,
пропорционално на уважената част от иска. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на
ищцовата страна се дължи сумата от 520 лева, включваща заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА П на Ра Б, с адрес: град София, бул. да заплати на ЛЮБ. К.
С., ЕГН: ********** сумите, както следва:
4000,00 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 12.04.2019 г. до окончателното
погасяване, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в периода от 22.07.2015 г. до 12.04.2019 г. в резултат на незаконно
повдигнато обвинение за престъпление по по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл.
209, ал. 2 вр. 26, ал. 1 НК, което е приключило с оправдателна присъда от
27.03.2019 г. по н.о.х.д. . по описа на СРС, влязла в законна сила, считано
от 12.04.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен
размер от 24 000 лева като неоснователен;
571,00 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 12.04.2019 г. до окончателното
погасяване, представляваща в пропуснати ползи за периода от
30.06.2016 г. до 23.04.2019 г. от невъзможността да се разпорежда с
парите, внесени като парична гаранция в размер на 2 000 лв. по
определена му мярка за неотклонение „парична гаранция“ по
8
наказателно производство, по което е оправдан с влязла в сила на
12.04.2019 г. присъда от 27.03.2019 г. по н.о.х.д. № г. по описа на
Софийския районен съд.
520,00 лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща направени в
прозиводството разноски за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9