Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
19.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети декември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Евдокия-Мария Панайотова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12638 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 314398 от 16.01.2018г. по гр.д. № 72387/2016г. Софийски районен
съд, 70 състав признал за установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ, че Л.Д.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
******, сумата 1 714.83 лв., представляваща 1/2 част от цената на доставената
през периода от 01.08.2013г. до 30.04.2016г. топлинна енергия до топлоснабден
имот - апартамент 81, находящ се в гр. София, ж.к. „******с аб. № 286502, ведно
със законната лихва, считано от 29.09.2016г. до окончателното плащане, както и
дължи на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 227.08 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 01.10.2013г.
до 16.09.2016г., за които вземания по ч.гр.д. № 54510/2016г. на СРС, 70 състав
на 08.10.2016г. е издадена заповед по чл. 410 ГПК, като отхвърлил иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата до пълния предявен размер от 1 889.09
лв., а иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за 30.09.2013г., като неоснователни; Признал
за установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ, че Г.Н.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата 1
714.83 лв., представляваща 1/2 част от цената на доставената през периода от
01.08.2013г. до 30.04.2016г. топлинна енергия до топлоснабден имот - апартамент
81, находящ се в гр. София, ж.к. „******с аб. № 286502, ведно със законната
лихва, считано от 29.09.2016г. до окончателното плащане, както и дължи на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 227.08 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 01.10.2013г.
до 16.09.2016г., за които вземания по ч.гр.д. № 54510/2016г. на СРС, 70 състав
на 08.10.2016г. е издадена заповед по чл. 410 ГПК, като отхвърлил иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата до пълния предявен размер от 1 889.09
лв., а иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за 30.09.2013г., като неоснователни; На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от ответниците е осъден да заплати на ищеца разноски за
исковото производство в размер на по 305.80 лв., и разноски за заповедното
производство по ч.гр.д. № 54510/2016г. на СРС, 70 състав в размер на по 212.33
лв.; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на всеки от
ответниците разноски за заповедното производство в размер на по 16.47 лв.; На
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на
пълномощника на ответниците адвокатски възнаграждения в размер на по 43.33 лв. Решението
е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
С определение от 12.07.2018г., което не е обжалвано, решението е изменено по
реда на чл. 248 ГПК, като разноските за заповедното производство, дължими от
всеки от ответниците, са намалени от по 212.33 лв. на по 61.79 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Л.Д.Д.
и Г.Н.Д., които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, при
твърдения, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно, като
постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Първостепенният съд неправилно
приел, че между страните е налице облигационно правоотношение. Правото на
собственост върху имот не водело автоматично до възникване на облигационно
отношение, трябвало да е налице и потребление за отопление и/или горещо
водоснабдяване за да се приеме, че лицето е клиент на топлинна енергия. Освен
това чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ предвиждал, че продажбата на ТЕ се извършва на
основата на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на ТЕ
и клиентите в сграда – етажна собственост, т.е. само наличието на общи условия,
без сключен писмен договор, не водело до възникване на облигационно
правоотношение. Чл. 38, ал. 1 от ЗЕЕ също предвиждал, че енергийни услуги се
извършват въз основа на писмени договори, сключени с крайни потребители. Разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ не можела да обуслови наличие на облигационно
правоотношение, нито тази на чл. 153, ал. 6 ЗЕ. От последната разпоредба,
тълкувана правилно следвало, че освен че трябва да има писмен договор, страната
трябва да е останала частично клиент на топлофикационното дружество, като
продължава да потребява топлинна енергия за отопление, но само за отопление на
общите части в сградата. В случая радиаторите в имота на ответниците били
демонтирани, а в сградата не се ползвало отопление за общите части, което
според въззивниците представлявало пълен отказ от потребление на ТЕ за
отопление. В имота се ползвала само ТЕ за БГВ. В жалбата се тълкува
Тълкувателно решение № 2/2016 на ВКС и се прави извод, че ответниците не дължат
плащане на ТЕ отдадена от сградна инсталация, тъй като не били поръчвали такава
услуга. Не било ясно защо съдът говори за обнародване на общите условия,
доколкото страната била направила възражение, че същите не са публикувани и на
коя дата е станало това. Дори и да били публикувани, ответниците били подали
възражение срещу тези ОУ, поради което не можело да бъдат обвързани от тях. По
изложените доводи ответниците не дължали ТЕ, отдадена от сградна инсталация –
поради липсата на договорно правоотношение, и тъй като за разходваното от
сградната инсталация количество енергия се дължало заплащане само в случаите, в
които лицата ползват отопление в имотите си и/или поне в общите части на
сградата. Сумите за БГВ били неоснователно завишени, а вещото лице от СТЕ не
било правило проверка дали изравнителните сметки са коректни, като нямало
доказателства и че прогнозно начисляваното количество вода е правилно
прогнозирано. Неправилно районният съд определил и размера на лихвите върху
главницата. Вещото лице от СТЕ преизчислило, че за периода 04.2013г. – м.
04.2014г. се дължи само 1 108.21 лв. главница, с което ССЕ не се
съобразила, а вещото лице изчислявало лихвите върху главница от 1 423.08
лв. Лихвата и за останалите периоди не била изчислена коректно, макар
разминаването да било със стотинки. Решението било неправилно и доколкото съдът
не съобразил, че в общо заявените суми били включени и суми за дялово
разпределение, и неправилно приел, че ответниците дължат на ищеца суми, в които
е включена и цена за дялово разпределение, без да е установено, че същата се
дължи и без ищецът да е предоставял тази услуга. В общо присъдената лихва от по
227.08 лв. се съдържали 3.27 лв. (по 1.64 лв.) лихва върху главницата за дялово
разпределение. Услугата била извършвана от третото лице помагач и ищецът нямал
правно и фактическо основание да претендира заплащането й, нито можел да
реализира чужди права пред съда. Поради това молят съда да отмени решението в
атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендират разноски, както и присъждане на възнаграждение
на пълномощника им на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, съгласно списък по чл. 80 ГПК, съдържащ се в молба от 16.12.2020г., в която се излагат и съображения по
същество.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 14.12.2020г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на евентуално претендирано
от въззивниците адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове - с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от общо
3 778.18 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
в периода м. 08.2013г. - м. 04.2016г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к.
„******ап. 81, с аб. № 286502, като от всеки от ответниците се претендира по 1/2
- по 1 889.09 лв., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от общо 454.16 лв., представляваща лихва за забава в плащането
на главницата за периода 30.09.2013г. – 16.09.2016г., като от всеки от
ответниците е претендирана по 1/2 - по 227.08 лв.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението
– 29.09.2016г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 54510/2016г. на СРС,
70 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Въззивният
съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания е правилно по следните съображения:
Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с
наличието на валидно договорно правоотношение между страните по доставка на
топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите; Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, клиентите в
сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването /отм./) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл са и мотивите на решението от 09.12.2019г.
по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след преценка на нормите
на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката на
отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане, направено
за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в
националното право особени правила за етажната собственост.
В случая по делото не е било спорно и се установява, че
ответниците са собственици на процесния апартамент при квоти от по 1/2. Сградата – етажна собственост, в която се
намира имотът, е присъединена към топлопреносната мрежа. Поради това правилно
първостепенният съд е приел, че ответниците са клиенти на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие, и дължат цената на доставената в имота топлинна енергия съобразно
квотите им в собствеността.
Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, на която се
позовават въззивниците, касае случаите, при които етажните собственици са взели
решение да купуват топлинна енергия от доставчик по смисъла на чл. 149а, ал. 2
ЗЕ, който доставчик е различен от топлопреносното предприятие. Законът за
енергийната ефективност (ЗЕЕ) от 2008г., на чл. 38, ал. 1 от който се позовават,
е отменен със сега действащия ЗЕЕ, в сила от 15.05.2015г. Независимо от това, и
двата закона уреждат различни обществени отношения и са неотносими за спора, като
писмена форма на договора с краен клиент се предвижда за предоставяне на
енергийноефективни услуги – такива, които включват изпълнението на една
или повече дейности и мерки за повишаване на енергийната ефективност (чл. 66
ЗЕЕ).
Същевременно относимите към процесния период Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2008г. са публикувани във вестник „Дневник”, в брой от
14.01.2008г., а Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2014г. - във вестник „24 часа“, в брой от 10.02.2014г., и вестник „19 минути“, и същите са влезли в сила с
изтичане на 30 дни от първата публикация (съгласно ясната разпоредба на чл.
150, ал. 2 ЗЕ). Що се отнася до твърденията в жалбата, че въззивниците били
подали възражение срещу общите условия по реда на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, същото е
преклудирано по силата на чл. 133 ГПК – с отговора на исковата молба подобно
възражение не е заявено, а същото е и напълно недоказано.
За неоснователни
съдът намира и доводите във връзка с твърдяната непоръчана доставка по смисъла
на чл. 62 ЗЗП относно ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Тълкуването в
жалбата, че въззивниците не дължали стойността на ТЕ от сградна инсталация, тъй
като радиаторите в имота им били демонтирани, а в общите части на сградата също
не се ползвало отопление, няма опора в закона, а и не съответства на
тълкуването, дадено от ВКС и СЕС.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/25.05.2017г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар
последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят
я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на
услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо
с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените
сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по к.д. № 15/2009г.,
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се
извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява
вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й
топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите
части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите
само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като
обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да
вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата
е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти
може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в
тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената
от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6
ЗЕ.
Съгласно същото тълкувателно решение, разпоредбите на Закона за енергетиката не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие.
По въпроса вече е налице произнасяне и от СЕС с
цитираното решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на
СЕС, съгласно което се допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към
система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна
енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че
индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя
апартамент, както и се допуска национална правна уредба, която предвижда, че в
сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната
инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално
на отопляемия обем на неговия апартамент. Подаването на топлинна енергия за
сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда - етажна собственост,
което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за
присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за
непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива
2011/83.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
Начинът на определяне
количеството на ТЕ за горещо водоснабдяване е регламентиран в чл. 141 ЗЕ, като
относно разпределението на това количество между клиентите – етажни собственици
законът препраща към наредбата, приета въз основа на законовата делегация в чл.
125, ал. 3 ЗЕ. Според чл. 69 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването (сега отменена, но действаща в процесния период),
количеството топлинна енергия за БГВ, определено по реда на чл. 68, се
разпределя между клиентите въз основа на изразходваните от тях количества
гореща вода. Изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се
определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са
повредени или не е осигурен достъп за отчитане - при норма за разход на гореща
вода
В случая от приетите и неоспорени констативен акт за
установяване годността на строежа от 27.04.2007г. и протокол за проведена
72-часова проба е видно, че абонатната станция в процесната сграда – етажна
собственост е въведена в експлоатация по предвидения в закона ред, като същата
съответства на изискванията за качество, видно от приетите удостоверение за
качество и сертификат за контрол.
От приетото в първата инстанция заключение на СТЕ, което
съдът кредитира като обективно и компетентно се установява, че общият топломер в АС в процесната сграда –
етажна собственост е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични
проверки със заключение „съответства” (което е видно и от приетите и неоспорени
свидетелства за проверка и протоколи за подмяна и метрологична проверка). Общият
топломер се отчита дистанционно по
електронен път в 0 часа на първо число на месеца, като отчитането не е
визуално, а чрез електронно устройство. Така извършваното отчитане е в
съответствие с разпоредбите на чл. 53 – 57 от
Наредба № 16-334 (отм.). Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно данни в приложение
към заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал
технологичните разходи, последните изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334 (отм.) и съобразно техническите
характеристики на АС.
Съгласно
заключението, в процесния период отоплителните тела в ап. № 81 са демонтирани и
ТЕ за отопление на имот не е начислявана. ТЕ за БГВ е начислявана на база
реален отчет на водомер за топла вода в имота, което е видно и от приетите и неоспорени
документи за отчет (л. 72 – 74 от делото на СРС), подписани за потребител. ТЕ
от сградна инсталация е начислявана въз основа на отопляемия обем на имота по
проект от 157 куб. м. Дяловото разпределение е извършвано от ФДР в съответствие
с действалата в периода нормативна уредба.
Дължимата за процесния период сума за доставената в имота топлинна енергия след
изравняванията е в размер на 3 429.97 лв., или за 1/2 част – 1 714.98
лв. (а не както неправилно е приел СРС 1 714.83 лв.).
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както документите за извършените метрологични проверки на общия топломер, така
и справката за показанията на общия топломер, дяловите разпределения, изготвени
от третото лице помагач и документите за отчет. При установеното количество ТЕ,
доставено в процесната сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в съответствие
с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената в имота ТЕ,
стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР цени.
Ирелевантно е дали стойността на количеството вода е
„правилно прогнозирано“, доколкото клиентът дължи реално доставената ТЕ за
подгряване на вода след отчет на водомерите за топла вода. В случая в имота е
извършван реален отчет на водомера, като документите за отчет са подписани от
абоната Л.Д. без възражения, поради което следва да се приеме, че същата се е
съгласила с посочените в отчетите показания на водомера.
Районният съд не е приел от ответниците да са дължими суми за дялово
разпределение, поради което доводите на въззивниците в тази връзка са
неотносими за спора. Само за пълнота съдът намира за необходимо да отбележи, че
съгласно чл. 61 от Наредба 16-334 (отм.) и клаузите на чл. 36, ал. 1 от ОУ от
2008г. и на чл. 36, ал. 1 от ОУ от 2014г., купувачите заплащат на продавача
цената за услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях
търговец.
Що се отнася до лихвите за забава, съгласно заключението на ССЕ те са в общ
размер 472.34 лв., като вещото лице е съобразило клаузите в действалите в
периода общи условия – съответно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008г. и чл. 33, ал. 1
вр. ал. 4 от ОУ от 2014г. При изчисляване на лихвите върху главниците за периода
м. 08.2013г. – м. 04.2014г. (а не за период 04.2013г. – м. 04.2014г.) вещото
лице е взело предвид прогнозно начислените главници, което е в съответствие с
клаузата на чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008г. Лихвите са начислявани по този ред до
03.03.3014г., а след влизане в сила на ОУ от 2014г. лихви за забава са
начислявани от изтичане срока за плащане, посочен в издаваната от ищеца обща
фактура след изравняването, т.е. върху реално потребената топлинна енергия. Предвид
заключението на ССЕ и в съответствие с диспозитивното начало в процеса,
установено в чл. 6 ГПК, районният съд е приел за дължими лихви за забава до
претендирания от ищеца размер от общо 454.16 лв., или по 227.08 лв. за всеки
ответник. Що се отнася до релевираните от въззивниците в хода на въззивното
производство, с молба от 02.10.2019г. и с молбата от 16.12.2020г. доводи във
връзка с факта на публикуване на фактурите на интернет страницата на продавача,
същите са преклудирани по силата на чл. 133 и чл. 269, изр. 2 вр. чл. 259, ал.
1 ГПК, поради което не могат да бъдат обсъждани от въззивния съд.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен
подаването на молбата от 14.12.2020г. и такава с идентично съдържание от
02.10.2019г. упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви
процесуални действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в
проведените две открити съдебни заседания, намира, че юрисконсултско
възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 314398 от 16.01.2018г., постановено по гр.д. № 72387/2016г. на
Софийски районен съд, 70 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 422, ал 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.Д.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, сумата 1 714.83 лв., представляваща 1/2 част от цената на доставената
през периода от 01.08.2013г. до 30.04.2016г. топлинна енергия до топлоснабден
имот - апартамент 81, находящ се в гр. София, ж.к. „******с аб. № 286502, ведно
със законната лихва, считано от 29.09.2016г. до окончателното плащане, както и
дължи сумата 227.08 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата през периода от 01.10.2013г. до 16.09.2016г., както и е признато за
установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.Н.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
сумата 1 714.83 лв., представляваща 1/2 част от цената на доставената през
периода от 01.08.2013г. до 30.04.2016г. топлинна енергия до топлоснабден имот -
апартамент 81, находящ се в гр. София, ж.к. „******с аб. № 286502, ведно със
законната лихва, считано от 29.09.2016г. до окончателното плащане, както и
дължи сумата 227.08 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата през периода от 01.10.2013г. до 16.09.2016г.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 72387/2016г. на
Софийски районен съд, 70 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
*********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.