Р Е
Ш Е Н И Е
номер 260136 19.08.2021 година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
двадесет и седми юли 2021 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Ж.
Манолова, като
разгледа докладваното от съдията, гражданско дело номер 132 по описа на
съда за
2021
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 33, ал. 1 ЗПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92
ЗЗД.
Производството
е образувано по искова молба на „Финансцентър” ЕООД, чрез адв. Г., срещу И.Й.Й.
и Ж.Й.Й.. Ищецът твърди, че с договор за потребителски
кредит № 3000703 от 10.08.2017 г. е отпуснало на ответника И.Й.Й. като
кредитополучател кредит от 2900 лв., разсрочена на 36 равни месечни вноски по
141,22 лв. всяка, с падеж до 10-то число на месеца и падеж на последна вноска
10.08.2020 г., която сума била усвоена от ответника по сметка безкасово на
11.08.2017 г. Твърди, че било договорено възнаграждение в размер на 41% от
главницата на годишна база, посочена с главницата в погасителен план. Твърди,
че втория ответникът подписал договора като солидарно задължено лице съгласно
т.22 от договора за кредит. Твърди, че в изпълнение на договора кредитополучателя
внесъл със забава във всяка вноска общо 1570 лв., с които били погасени
главница в размер на 612,29 лв. и договорна лихва в размер на 957,71 лв.
Твърди, че след 13.08.2018 г. ответникът Й. спрял плащанията, като на
10.08.2020 г. настъпил падежа и на последната вноска, с което всички вноски по
кредита падежирали. Твърди, че към момента били непогасени вноски от № 12 с
падеж 10.08.2018 г. до № 36 с падеж 10.08.2020 г., за 24 месеца, които съгласно
погасителния план включвали 2348,68 лв. главница, 1165,24 лв. договорна лихва.
Твърди, че неизпълнението в срок на месечните вноски влече задължение за
заплащане на наказателна лихва за забава съгласно т.4 от договора, която е в
размер на ОЛП на БНБ плюс 10 пункта, която била в размер на 454,24 лв. от
08.09.2018 г. до 10.08.2020 г. Твърди, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД
ответниците дължат и обезщетение за забава от 11.08.2020 г. до 18.02.2021 г. в
размер на 106,77 лв. Поради това иска да бъдат осъдени солидарно ответниците да
заплатят главница в размер на 2348,68 лв. главница, дължима по договора за
кредит, ведно със законната лихва върху главницата от 18.02.2021 г. до
изплащане на вземането, 1165,24 лв. договорна лихва за периода от 10.08.2018 г.
до 10.08.2020 г., наказателна лихва за забава съгласно т.4 от договора в размер
на 454,24 лв. от 08.09.2018 г. до 10.08.2020 г. и обезщетение за забава от
11.08.2020 г. до 18.02.2021 г. в размер на 106,77 лв. Претендира разноски. Представя
писмени бележки.
В срока по
чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника И.Й.Й., чрез адв. М., в
който оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че действително бил подписан
договора за потребителски кредит № 3000703 от 10.08.2017 г. от него като
кредитополучател и ответника Ж.Й.Й. като солидарен длъжник за сумата от 2900
лв., разсрочена на 36 равни месечни вноски по 255 лв. всяка, с падеж на
последна вноска 10.08.2020 г. Твърди, че още при подписване на договора било
разяснено, че вноската била по 255 лв., а не 141,22 лв., като не му били предоставени
общите условия, а само му било обяснено каква сума може да му бъде отпусната
при наличие на гарант и обезпечение чрез запис на заповед. Твърди, че на същата
дата 10.08.2017 г. в качеството си на издател и втория ответник като авалист
подписали запис на заповед за сумата от 9180 лв., с дата на плащане 10.10.2018
г. и дата на предявяване 12.10.2018 г., като всички подписи били положени при
подписване на договора за кредит. Твърди, че до момента заплатил сумата от 4515
лв., с които напълно погасил кредита, а не както се твърди в исковата молба
сумата от 1570 лв. Твърди, че по погасителен план вноските били по 141,22 лв.,
но с неустойка били в размер на 255 лв., като лично управителя на офиса на
ищеца в гр. Нова Загора Р.Т. и служителя Г.П. го уверили, че щял да плати 9
вноски по 255 лв. всяка и окончателно плащане от 2200 лв. на 13.06.2018 г.
Твърди, че върнал сумата от 4515 лв., като последната вноска от 2200 лв. е
платена на 13.06.2018 г. чрез ответника Ж.Й.Й.. Твърди, че плащанията били
осъществявани чрез ответника Ж.Й. на ръка или по Еконт на кредитния консултант Г.Н.П.
Твърди, че дори втория ответник Ж.Й.Й. имала подписан с ищеца договор за кредит
№ 3000714 за сумата от 1000 лв., както и запис на заповед от 23.08.2017 г.
Твърди, че след превода на сумата от 2200 лв. поискали документ за пълно
погасяване на кредита, при което служителя Г.Н.П. им поискала договорите за
издаване на необходимите документи. Твърди, че в последствие се установило, че
въпросният служител Г.Н.П. не осчетоводявала постъпилите плащания на множество
клиенти, включително и неговите, като не им били издадени и окончателните
документи за погасяване на дълга. Твърди, че разбрали за неотразените плащания,
когато вторият ответник получил писмо през месец юли
В срока по
чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Ж.Й.Й., чрез адв. М., в
който оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че действително бил подписан
договора за потребителски кредит № 3000703 от 10.08.2017 г. от другия ответник
като кредитополучател и от нея като солидарен длъжник за сумата от 2900 лв.,
разсрочена на 36 равни месечни вноски по 255 лв. всяка, с падеж на последна
вноска 10.08.2020 г. Твърди, че още при подписване на договора било разяснено,
че вноската била по 255 лв., а не 141,22 лв., като не им били предоставени
общите условия, а само им било обяснено каква сума може да бъде отпусната при
наличие на гарант и обезпечение чрез запис на заповед. Твърди, че на същата
дата 10.08.2017 г. в качеството си на авалист и първия ответник като издател
подписали запис на заповед за сумата от 9180 лв., с дата на плащане 10.10.2018
г. и дата на предявяване 12.10.2018 г., като всички подписи били положени при
подписване на договора за кредит. Твърди, че до момента заплатили сумата от
4515 лв., с които напълно погасили кредита, а не както се твърди в исковата
молба сумата от 1570 лв. Твърди, че по погасителен план вноските били по 141,22
лв., но с неустойка били в размер на 255 лв., като лично управителя на офиса на
ищеца в гр. Нова Загора Р.Т. и служителя Г.П. ги уверили, че щели да платят 9
вноски по 255 лв. всяка и окончателно плащане от 2200 лв. на 13.06.2018 г.
Твърди, че върнали сумата от 4515 лв., като последната вноска от 2200 лв. е
платена на 13.06.2018 г. чрез нея. Твърди, че плащанията били осъществявани
чрез нея на ръка или по Еконт на кредитния консултант Г.Н.П. Твърди, че дори тя
имала подписан с ищеца договор за кредит № 3000714 за сумата от 1000 лв., както
и запис на заповед от 23.08.2017 г. Твърди, че след превода на сумата от 2200
лв. поискали документ за пълно погасяване на кредита, при което служителя Г.Н.П.
им поискала договорите за издаване на необходимите документи. Твърди, че в
последствие се установило, че въпросният служител Г.Н.П. не осчетоводявала
постъпилите плащания на множество клиенти, включително и техните, като не им
били издадени и окончателните документи за погасяване на дълга. Твърди, че
разбрали за неотразените плащания, когато получила писмо през месец юли
Съдът, като взе предвид исканията и
доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 08.06.2021 г. е обявен за окончателен проекта
на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК
съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че
между ищеца „Финансцентър” ЕООД като кредитодател, ответникът И.Й.Й. като
кредитополучател и ответникът Ж.Й.Й. като солидарно задължено лице е подписан
договор за потребителски кредит № 3000703 от 10.08.2017 г. за отпускане в заем на
ответника И.Й.Й. сумата от 2900 лв., разсрочена на 36 равни месечни вноски по
141,22 лв. всяка, с падеж до 10-то число на месеца и падеж на последна вноска
10.08.2020 г., която сума била усвоена от ответника И.Й. по сметка безкасово на
11.08.2017 г.
По делото е приет като писмено
доказателство договор за потребителски кредит № 3000703 от 10.08.2017 г.
/л.6-10/, сключен между кредитодателя „Финансцентър“ ЕООД и ответника И.Й.Й.
като кредитополучател, а ответникът Ж.Й.Й. като солидарен длъжник. С въпросния
договор е уговорено предоставяне на заем под формата на потребителски кредит в
размер на 2900 лв., при уговорен ОЛП в размер на 41% и ГПР в размер на 49,75%,
общ размер на главница и договорна лихва от 5083,92 лв., тоест договорната
лихва за целия период е в размер на 2183,92 лв. Уговорено е връщане на заема на
36 месечни вноски с падежи от 10.09.2017 г. до 10.08.2020 г., с месечна вноска
в размер на 141,22 лв. По отношение на сключения договор за кредит с посочените
параметри няма спор между страните, както и че същият е усвоен от
кредитополучателя. Към договора за кредит е подписан и погасителен план –
Приложение № 1 /л.11/, в който са посочени всички необходими компоненти за това
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Ответницата Ж.Й.Й.
е поела задължение като солидарен длъжник да отговаря за всички задължения по
договора.
В чл. 11 от договора е уговорено задължение за кредитополучателя в 7-дневен
срок от подписване на договора да се задължи да предостави обезпечение чрез
банкова гаранция с конкретни параметри или застрахователна полица за риска от
неизпълнение на задълженията по договора за кредит. В чл.11.3 е уговорена
неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение като
сума в размер на 4096,08 лв., която се плащала разсрочено на отделни месечни
вноски от по 113,78 лв. заедно с месечните погасителни вноски по погасителния
план съгласно отделен погасителен план за неустойката – Приложение № 2 /л.12/.
Така общата месечна вноска се получава като сбор от сумите по двата погасителни
плана или обща месечна вноска от 255 лв.
По отношение на уговорената неустойка в размер на 4096,08 лв. по чл.11.3 от
договора съдът намира следното:
С ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС се прие, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В разясненията на ТР се посочва, че добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. В смисъл да служебно дирене на
нищожни клаузи поради накърняване на добрите нрави се формира съдебната
практика – в този смисъл Решение № 193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на
ВКС, I т.о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о.,
Решение № 110 от 21.07.2016 г. по т.д. № 1226/2015 г., I т.о.
В случая към момента на сключване на договора за кредит за сумата от 2900
лв., и при условие, че самият договор е подписан и от солидарен длъжник като
обезпечение /вторият ответник Ж.Й.Й. /, в същия е уговорено задължение за
ответника И.Й. да предостави в 7 дневен срок гаранция за изпълнение чрез
банкова гаранция за сумата не по-малко от 5083,92 лв. или застрахователна
полица за застраховане на риска от неизпълнение на договора за кредит. Няма
спор, че ответникът Й. не е предоставил тези допълнителни обезпечения. Като
обезпечения към датата на сключване на договора е подписването му от солидарен
съдлъжник и подписване на запис на заповед за сумата от 9180 лв. /тази сума
представлява сбор от сумата от 5083,92 лв. в чл.7 от договора и сумата от
Следва да се посочи, че по отношение на въпроса за уговорена неустойка по
обезпечен потребителски кредит чрез даване на обезпечение в кратък срок е
налице изобилие от съдебна практика, която установява нищожност на клаузата
поради противоречие с добрите нрави, за която съдът следи служебно.
По отношение на самия договор за потребителски кредит и предвид наведените
изрично от ответниците възражения за неравноправност, ще се отбележи следното:
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи
връщане само чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по
кредита. Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които
влече нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самият
ответник е релевирал възражения за нищожност в тази връзка, съдът следва
служебно да провери съответствието на договора със същите.
В решение № 41 от 21.07.2021 г. по в.т.д. № 1128/2021 г. на ОС-Стара Загора
и решение от 19.05.2021 г. по в.т.д. № 1038/2021 г. на ОС-Стара Загора, чиито
правни съображения настоящият съдебен състав споделя, се приема, че когато
съдът констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин, следва
да се прецени законосъобразността на клаузите на договора за потребителски
кредит. В случая са посочени само в чл.16-16 от договора начин на формиране на
ГПР, който е общ и въобще не отговаря на изискванията на определения в
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Тоест налице е липса в договора за
кредит за взетите предвид допускания, използвани при изчисление на ГПР и е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В крайна сметка, очевидно
законодателят е предвидил императивно едно задължително съдържание на договора
за потребителския кредит, което следва да е налице в самия него, съответно и да
касае конкретния договор с конкретния потребител на тази услуга. По делото общи
условия за договорите за кредит не се твърди да са налични и такива не са и
представени. С оглед горните констатации, съдът намира, че на основание чл. 22 ЗПК,
процесният договор е недействителен, защото при сключването му не е спазено
горепосоченото императивно изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (чл. 22 ЗПК).
Следва да се посочи и релевантната съдебна практика, формирана през
настоящата година, досежно нищожността на клаузи от договорите за потребителски
кредит при завишени лихвени условия /например решение от 27.04.2021 г. по в.т.д.
№ 1012/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от 22.04.2021 г. по в.т.д. №
1034/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от 08.04.2021 г. по в.т.д. № 1602/2020
г. на ОС-Стара Загора/. Касае се за разгледани въпроси за ОЛП и ГПР, тоест за
възнаградителна лихва, в размери почти до максималните такива по ЗПК, които са
напълно идентични с настоящия правен спор.
В случая, по процесния договор за
потребителски кредит, на ответника И.Й. е предоставена в заем сума от 2900 лв.,
при уговорен ГЛП в размер на 41 % и ГПР в размер на 49,75 %. Към датата на
сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае
за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически,
поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме,
че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един
субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това, в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този
смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите
нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ответника.
Съдът намира за необходимо да посочи разбирането си, че в хипотезата на чл.
22, във вр. с чл. 23 ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4,
пр.1 ЗЗД, тъй като, в случая се касае за частичната недействителност, уредена с
изрична императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в частта за
лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава да се
дължи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, процесният договор за кредит се явява недействителен, а
на основание чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита в размер до размера на усвоената главница, която е в размер
от 2900 лв.
Налице е спор каква сума е погасена от ответниците по процесния договор за
кредит. Налице е признание от страна на ищеца, че е получил сумата от 1570 лв.
процесния кредит /виж справката на л.14/, независимо как са отнесени плащанията
от ищцовото дружество, тъй като съдът стигна до извод, че се дължи връщане само
на чистата стойност на кредита.
Ответниците твърдят, че са платили по кредита сумата от 4515 лв., каквито
писмени доказателства не са представени по делото. Съгласно чл. 164, ал. 1, т.
4 ГПК свидетелски показания не се допускат за установяване на погасяване на
установени с писмен акт парични задължения. В този смисъл е и становището на
процесуалния пълномощник на ищеца, изразено в съдебно заседание на 08.06.2021
г., когато изрично не се даде съгласие съгласно чл. 164, ал. 2 ГПК за слушане
на свидетели. Поради това и съдът намира, че е недопустимо кредитиране на
свидетелски показания относно въпроса за погашенията на задълженията на
кредитополучателя по писмения договор за кредит. С оглед на всичко изложено
съдът намира, че ответниците не доказаха с допустимите доказателствени средства
погашения в размер на 4515 лв.
С оглед на всичко посочено до тук по делото е установено, че ответниците са
заплатили сума в размер на 1570 лв., поради което е погасена частично дължимата
сума на главницата и е налице дължим остатък в размер на 1330 лв.
По отношение на възражението на ответницата Ж.Й. за изтекъл преклузивен
срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, погасяващ даденото от нея поръчителство, съдът
намира следното:
В Решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО,
е посочено, че съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения.
В решение № 570/15.12.2012 г. по гр.д. № 576/2012 г. на ОС – Враца, чието
правно становище е споделено от състав на ВКС в решение № 213 от 06.01.2017 г. по
гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО, е посочено, че солидарна отговорност възниква
при много договори – при встъпване в дълг, авал, поръчителство, делкредере,
като правата и задълженията на страните по тези договори са различни, възникват
при различни фактически състави, предвидена е и различна форма за
действителност. Солидарна отговорност „по принцип“ не съществува и страната,
която се позовава на такава, следва да я установи и докаже основанието за
възникването й.
В мотивите към решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о.
на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници
възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че
такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор
за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за
заем. Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо,
без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на
кое от тези лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира
пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна
отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД,
когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на
длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора
за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост. А
настоящият случай е именно такъв, защото кредитополучател и получил сумата по
кредита е ответника И.Й., а ответницата Ж.Й. е само солидарно задължена за
връщане на сумите по кредита.
Решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО, е
посочено, че съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения. Съставът на Върховния касационен съд /Решение № 213 от
06.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО/ споделя изцяло общоприетото
тълкуване на чл. 20 ЗЗД, в съдебни актове, постановени по чл. 290 ГПК - решение
№ 67/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о., решение №
105/30.06.211 г. на II т.о. на ВКС по г.д. № 944/2010 г., решение №
202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение №
220/31.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6126/2013 г. на IV г.о. Съдът, който следва
да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни
по договор, трябва да установи вида на същия. Той се определя от действителното
му съдържание - действителната обща воля на страните. Във всички случаи на спор
относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие
и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано
каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни и
неточни и щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите на чл.
20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора
и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича
от целия договор, с оглед целта му, обичаите и практиката и добросъвестността.
Съдът, ведно с това, преценява обстоятелствата, при които е сключен договора,
както и поведението на страните преди и след сключването му.
От процесния договор за кредит е пределно ясно, че единствен
кредитополучател е клиентът И.Й., на който е предадена заемната сума от 2900
лв. /виж платежното нареждане на л.13/. Единствената функция на ответницата Ж.Й.
по договора за кредит е да поеме солидарна отговорност за задълженията по
договора, тоест тя не е кредитополучател и няма отношение към получената сума в
заем, а само отговаря за връщането на сумата. Поради това съдът намира, че не е
налице договор за кредит с две лица.
Съдът обаче намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 101 ЗЗД на
встъпване в дълг – трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено
задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил
съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово
съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като
солидарни длъжници. В този смисъл е и съдебната практика /решение №
76/20.04.2012 г. по т.д. № 134/2011 г. на ОС – Пазарджик, чието правно
становище е споделено от състав на ВКС в решение № 213 от 06.01.2017 г. по
гр.д. № 5864/2015 г. на 4-то ГО/. Поради това и съдът намира, че не е уговорено
в случая дадено поръчителство от страна на ответницата Ж.Й., а поради това и
възражението и за изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е
неоснователно.
Неоснователно е и възражението на ответниците за изтекла погасителна
давност по чл. 111 ЗЗД. Касае се за договор за заем и независимо от
погасителния план, не представлява договор за периодични плащания, а се явява
само разсрочване на сумата, която следва да се върне. Давността е общата 5
годишна давност и тя не е изтекла, а вземането за главница не е погасено по
давност. По този въпрос е налице изобилие от съдебна практика на ВКС, която
дори не е необходимо да се посочва отделно.
С оглед на всичко изложено предявените искове са основателни за сумата от
1330 лв., непогасена главница по договора за потребителски кредит, и ще следва
ответниците да бъдат осъдени да заплатят сумата като солидарно задължени лица
съгласно чл. 101 ЗЗД във вр. чл. 121 ЗЗД, ведно със законната лихва от
18.02.2021 г., а ще се отхвърли до разликата от претендираната главницата от
2348,68 лв. и изцяло ще се отхвърлят другите искове като неоснователни.
По разноските:
На ищеца се дължат разноски съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената
част от исковете. Сторени са от ищеца разноски в размер на 163 лв. платена
държавна такса и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 560 лв.
по договор за правна помощ /л.104/. Съобразно уважената част от исковете
ответниците дължат разноски в размер на 235,98 лв.
На ответниците следва да се присъдят разноските за производството на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно отхвърлената част от исковете. Такива са
доказани в размер на по 600 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие за ответника И.Й. /л.55/ и за ответника Ж.Й.
/л.69/. Съобразно отхвърлената част от исковете на ответниците
се дължат разноски в размер на по 404,17 лв. за всеки от тях.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА И.Й.Й., ЕГН **********, с адрес ***, и Ж.Й.Й., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплатят солидарно на „Финансцентър“ ЕООД, вписано в търговския
регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, бул. „Гоце Делчев“ №
103, ет. 2, офис 3, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9,
ал. 1 ЗПК сумата от 1330 лв. /хиляда триста и тридесет лева/, представляваща
незаплатен остатък от главница по договор за потребителски кредит № 3000703 от
10.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 18.02.2021 г. до
окончателното погасяване на задължението, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни иска за главница с правно основание чл.
9, ал. 1 ЗПК за разликата над присъдените 1330 лв. до претендираните общо
2348,68 лв. и изцяло исковете с правно основание чл. 9 ЗПК за сумата от 1165,24
лв. договорна лихва, с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗПК за сумата от 106,77
лв. мораторно обезщетение за периода от 11.08.2020 г. до 12.02.2021 г. и с
правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 454,25 лв. неустойка за забава за
периода от 10.09.2018 г. до 10.08.2020 г.
ОСЪЖДА И.Й.Й., ЕГН **********, с адрес ***, и Ж.Й.Й., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплатят на „Финансцентър“ ЕООД, вписано в търговския регистър
с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, бул. „Гоце Делчев“ № 103, ет.
2, офис 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 235,98 лв. /двеста тридесет
и пет лева и 98 ст./, представляваща разноски за производството.
ОСЪЖДА „Финансцентър“ ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК
*********, с адрес на управление гр. София, бул. „Гоце Делчев“ № 103, ет. 2,
офис 3, да заплати на И.Й.Й., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 404,17 лв. /четиристотин и четири лева и 17 ст./, представляваща
разноски за производството.
ОСЪЖДА „Финансцентър“ ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК
*********, с адрес на управление гр. София, бул. „Гоце Делчев“ № 103, ет. 2,
офис 3, да заплати на Ж.Й.Й., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 404,17 лв. /четиристотин и четири лева и 17 ст./,
представляваща разноски за производството.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: