№ 4125
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110149364 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и насрещни
искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Ищцата П. Г. Н. твърди, че на 31.07.2023 г. сключила с ответника „Ай Ти Еф Груп“
АД договор за потребителски кредит № **, по силата на който ответникът поел задължение
да й отпусне заем в размер на 3000 лева, който ищецът да върне на 24 месечни вноски, т.е.
до 31.07.2025 г. Размерът на годишната лихва бил уговорен в размер на 37,97%, а
посоченият годишен процент на разходите по кредита – 49,00%. Сочи се, че съгласно
Приложение №1 към договора, страните се уговорили изпълнението на задълженията по
заема от страна на ищеца да бъде обезпечено с поне двама поръчители – физически лица,
отговарящ на определени условия относно получаван от гаранта минимален доход, наличие
на валидно трудово или служебно правоотношение и др, или с банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита, предоставени в срок до края на следващия ден на деня на
отпускане на кредита. В Приложение № 5 към договора страните уговорили, че при
неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова
гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в общ размер от 4813,20
лева за целия срок на договора. Съгласно уговореното неустойката се заплащала от
заемополучателя разсрочено, заедно с погасителните вноски по кредита. В исковата молба
се поддържа, че договорът бил недействителен поради липсата на съществен елемент от
неговото съдържание, а именно – в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Бил
налице и грешно посочен размер на ГПР, доколкото действителният размер многократно
надхвърлял посочения в договора. Неправилно ответникът не бил включил в размера на
ГПР разходите за заплащане на процесната неустойка, която по своята същност
1
представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Счита, че неправилното посочване на
ГПР по кредита следвало да се приравни на непосочване на ГПР, което водело до
недействителност на договора за кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Намира, че
уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под формата на гаранти
физически лица, които да отговарят солидарно за задълженията по кредита, при
неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, била нищожна на основание чл.
26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, доколкото била налице изначална невъзможност да се осигури исканото
обезпечение, доколкото изискванията към физическите лица били големи. Счита, че е налице
и заобикаляне на закона като основание за нищожност, доколкото чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвиждал, че при забава на потребителя, кредиторът можел да иска само лихва върху
неплатената в срок сума. С процесната клауза за неустойка се уговаряло допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение.
Прилагането на ГПР, различен от уговорения в договора за кредит, намира за заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ето защо ищцата моли съда
да постанови решение, с което да прогласи нищожността на процесния договор за кредит на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, т. 9 и т. 10, вр. чл. 22 ЗПК. При условията на
евентуалност, в случай че съдът намери че договорът за кредит не е изцяло недействителен
по изложените по-горе съображения, ищцата моли съда да прогласи нищожността на
клаузите на чл. 4 от Приложение № 5 към договора за кредит и чл. 4, ал. 1 от Приложение №
1 към договора за кредит, уреждащи задължението за предоставяне на обезпечение под
формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Претендира разноски.
Ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД оспорва исковете като неоснователни. Навежда
твърдения относно начина на сключване на процесния договор. Твърди, че процесните
клаузи от договора за кредит за заплащането на неустойка при непредоставяне на
обезпечение не противоречи на законодателството за защита на интересите на
потребителите. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск срещу ищцата
П. Н.. Твърди се, че въз основа на процесния договор предоставил на ищцата сумата в
размер на 3000 лева, като към подаване на исковата молба по насрещния иск същата не била
заплатила нито една погасителна вноска по кредита. Прави изявление за обявяване
предсрочната изискуемост на договора за кредит. Ето защо моли съда да осъди ищцата П. Н.
да му заплати сумата в размер на 3265,06 лева, от които: 3000 лева – усвоена от ищцата
главница по процесния договор за кредит, както и сумата от 265,06 лева – възнаградителна
лихва върху главницата за периода 01.08.2023 г.–27.10.2023 г. (датата на подаване на
насрещната искова молба). В условията на евентуалност, в случай че съдът намери
процесния договор за изцяло недействителен, моли съда да осъди ищцата да му заплати
сумата в размер на 3000 лева – усвоена от ищцата главница по кредита. Претендира
разноски.
С отговора на насрещната искова молба ищцата становище за неоснователност на
насрещните искове, като недоказани.
2
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
3
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищцата не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на
отделни клаузи от един договор.
С оглед изложеното по-горе, главният иск е положителен установителен иск за
прогласяване нищожността на договора на основание противоречие на закона – на
императивни законови норми.
Между страните е безспорно, че на 31.07.2023 г. ищеца е сключила с ответника
договор за потребителски кредит № **, по силата на който ответникът поел задължение да й
отпусне заем в размер на 3000 лева, който ищцата да върне на 24 месечни вноски, т.е. до
31.07.2025 г. Размерът на годишната лихва е уговорен в размер на 37,97%, а посоченият
годишен процент на разходите по кредита – 49,%. Съгласно Приложение №1 към договора
страните се уговорили изпълнението на задълженията по заема от страна на ищеца да бъде
обезпечено с поне двама поръчители – физически лица, отговарящ на определени условия
относно получаван от гаранта минимален доход, наличие на валидно трудово или служебно
правоотношение и др, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита,
предоставени в срок до края на следващия ден на деня на отпускане на кредита. В
приложението е посочено, че размерът на погасителната вноска с обезпечение е 184,45 лв., а
без обезпечение – 385 лв. В Приложение № 5 към договора е уговорено, че при
неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова
гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в общ размер от 4813,20
лева за целия срок на договора. Неустойката се заплаща от заемополучателя разсрочено,
заедно с погасителните вноски по кредита.
Договорът между страните е потребителски.
В константната практика на СЕС по отношение потребителската защита се приема, че
4
правилното посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение за
сравняването на пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе
информирано решение – решение по дело С-377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение
по дело C-714/2022 г., Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от
21.03.2024 г. по дело C-714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на
ГПР задължително трябва да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които
националното право свързва с това обстоятелство. От друга страна, националната правна
норма – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – разпорежда, че при непосочване на реалния ГПР
целият договор за потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане
само на чистия размер на кредита.
В случая неустойката за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение
съставлява за потребителя разход по кредита, защото тя е част от погасителната вноска,
която той заплаща, като част от вноската.
Тази неустойка само формално е парична санкция за неизпълнение на договорно
задължение – за осигуряване на обезпечение. Тя по същество съставлява условия на
ответника, които са явни от текста на договорите му и общите му условия, като съгласно § 1,
т. 1 ЗПК разходите за отпускане на кредита при определени „търговски условия“ се
включват в общия размер на разходите и са част от формулата за изчисление на ГПР. В
договора за кредит между страните на практика се съдържат две различни търговски оферти
– ако потребителят успее да обезпечи кредита, той ще дължи само възнаградителна лихва.
Ако потребителят избере другото възможно „търговско условие“ – кредит без обезпечение,
което съществено променя стопанския риск за него, на потребителя се предлага кредит с
неустойка, която се превръща в условие за усвояването им, поради което неустойката следва
да се включи в ГПР, като така същият би бил 104 % според вещото лице, т.е. целият договор
е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 1 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Главният иск на ищцата следва да бъде уважен. Предявеният от нея евентуален иск за
нищожност на отделни клаузи от договора не следва да се разглежда, поради несбъдване на
вътрешно процесуалното условие, под което е предявен.
По насрещния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
С насрещната искова молба ответникът прави искане в случай че съдът намери
процесния договор за изцяло недействителен, съдът да осъди ищцата да му заплати сумата в
размер на 3000 лева – усвоена от ищцата главница по кредита. Това процесуално условие,
поставено от ответника, е налице.
Както вече се посочи, договорът за кредит е нищожен и потребителят на осн. чл. 23
ЗПК дължи връщане само на главницата, не и на други суми. От допълнителното
заключение на ССчЕ е видно, че в хода на делото на 16.11.2024 г. ищцата е платила
главницата. Така и насрещният иск подлежи на отхвърляне поради плащане,.
По разноските:
Право на разноски имат и двете страни.
Ищцата има право на разноски за уважения й главен първоначален иск. Цената му е
9240,05 лв.; цената на насрещния иск е 3000 лв. Ищцата е сторила разноски от 370 лв. за
държавна такса и 450 лв. за вещо лице, общо 820 лв. На ищцата следва да се възстановят
разноски от (9240,05/9240,05+3000)х820=619,02 лв.
Адв. А. Д., представлявал безплатно ищцата, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на 2406,38 лв. Възнаграждението си е по минимумите по Наредба № 1/2004
г. Ответникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като собственият хонорар на
адвоката на ответника е 1440 лв.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
5
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Това означава, че съдът може да присъди възнаграждение и под
минимума по Наредба № 1/2004 г.
Съдът намира, че делото с оглед фактите и вече натрупаната и обилно цитирана от
ищцата практика на СЕС и на националните съдилища и извършените процесуални
действия е с много ниска фактическа и правна сложност. Доколкото собственият хонорар на
адвоката на ответника е 1440 лв. и съобразно с принципа за равенство на оръжията в
практиката на ЕСПЧ съдът намира, че дължимият размер на възнаграждението за адвокат е
1440 лв. Пълномощникът на ищцата има право на възнаграждение пропорционално на
уважения иск на ищцата. (9240,05/9240,05+3000)х1440=1087,06 лв.
Ответникът има право на разноски съразмерно на насрещния иск (отхвърлен като
погасен чрез плащане от ищцата, за който спор тя е дала повод). Практиката на СЕС,
обективирана в решението на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19
г., съдът намира за неприложима, тъй като за потребителя и без никакво доказване е ясно, че
ако договорът е нищожен, трябва да върне чистата стойност на кредита, която е ясна по
размер. Ответникът е сторил разноски от 1440 лв. за адвокатски хонорар и нему се дължат
разноски от (3000/9240,05+3000)х1440=352,94 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. Г. Н., ЕГН **********, против
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № **/31.07.2023 г., поради
противоречие на закона.
6
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, против П. Г. Н.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за заплащане на
сумата от 3000 лв., главница по договор за потребителски кредит № **/31.07.2023 г., поради
плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на П. Г. Н., ЕГН
**********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 619,02 лв. разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА П. Г. Н., ЕГН **********, да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК
*********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 352,94 лв. разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. А. З. Д., САК,
личен № **, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 1087,06 лв. възнаграждение за безплатно
представителство на ищцата П. Г. Н., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, чрез пълномощниците им, което
обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7