Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия
Ташева в.гр.д. № 8209 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 71416 от 13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 41368/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 32 състав е признато за установено, че ответникът А.Х.Н.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи на ищеца „В.и К.” ЕАД ***, сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 83291/2017г. на 32
състав, СРС, а именно 61,90лв. - главница по договор за ВиК услуги е отчетен
период от м.9.2014г.- м.8.2015г. вкл. в имот ап.14, находящ се в гр. Поморие, ул. *******, ет. 2, ведно със
законна лихва от 27.11.2017 г. до изплащане на вземането, като е ОТХВЪРЛЕН иска
за сумата над 61,90 лв. до предявения размер от 123,8 лв. и за периода
29.8.2013г. - 31.7.2017г., както и че дължи сумата от 12,26лв. - обезщетение за
забава за периода от 26.10.2015 г. до 23.10.2017 г„ като е ОТХВЪРЛЕН иска за
сумата над 12,26 лв. до 24,45 лв., като ответникът А.Х.Н., ЕГН ********** е
осъден да заплати на „В.и К.” ЕАД сумата от 175 лева – разноски по делото, а
ищецът „В.и К.” ЕАД е осъден да заплати на А.Х.Н., ЕГН ********** сумата от 150
лв. – адвокатско възнаграждение.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „В.и К.”
ЕАД, в която същото се обжалва, в частта, в която са отхвърлени предявените от
дружеството искове за главница с правна квалификация чл. 79 ЗЗД за сумата над
61,90 лева до предявения размер от 123, 80 лева, както и за обезщетение за
забава на основание чл. 86 ЗЗД за сумата над 12,66 лв. до претендираната от
24,45 лв.. Навеждат се доводи, че в тази част решението на съда е
незаконосъобразно, неправилно и необосновано ,
поради което се моли да бъде отменено. Поддържа се, че първоинстанционното
решение, в обжалваната му част, е неправилно, поради нарушение на материалния
закон и необоснованост. В тази връзка се сочи, че правилно в решението съдът е
приел, че вземанията на експлоатационните дружества - доставчици на комунални
услуги се ползват с периодичен характер и представляват „периодични плащания“
по смисъла на чл. 111 б. „в“ ЗЗД, поради което същите се погасяват с изтичането
на тригодишна давност. В конкретния случай, обаче поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон, като е
направил извод, че част от изискуемите вземания, предявени в исковата молба, са
погасени по давност, без да се съобразява от страна на съда датата, на която е
била издадена фактурата. Излага се, че за да отхвърли предявените искове за
главница и за обезщетение за забавено плащане, в нарушение на материалния закон
съдът е приел, че погасителната давност не тече от 02.10.2015 г., тъй като
началният момент, от който започва да тече давността, не може да зависи от
волята на кредитора да изпълни задължението си да издаде фактура. Прието е, че
при неиздаване на фактура, давността продължава да тече, като изискуемостта е
настъпила на 30.10.2013 г. Жалбоподателят поддържа, че този извод на съда не
може да бъде споделен, тъй като за издаването на фактура е необходимо не
кредитора, а самият длъжник да изпълни задължението си да осигури достъп на ответника.
В случая именно това задължение не е изпълнено. Кредиторът не е отчитал за
известен период от време, не защото така е пожелал, а защото, потребителят на
ВиК услуги не е изпълнил задължението си да му осигури достъп. Сочи се, че в
Наредбата и в Общите условия не се съдържа текст, който да прогласява началният
момент, от който започва да тече давността, но за целта следва да имаме
надлежно издадена фактура. Сочи се, че изводът на съда относно преждевременно настъпилата
изискуемост, преди да бъде издадена фактурата е необоснован и изграден изцяло
при неправилно приложение на материалния закон (ЗЗД и ТР № 3/2011 г. от
18.05.2012г. на ОСГКТК на ВКС), регламентиращ института на погасителната
давност. Излага се, че в случая, съдебният състав е приел, че началният момент,
от който започва да тече давността е определен в чл. 114 ЗЗД и този момент не е
падежът на издадените фактури.
На
следващо място се навеждат доводи, че съгласно публично известните Общи условия,
вземанията на дружеството възникват с издаването на фактура, като изискуемостта
настъпва, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 2 от ОУ, в 30-дневен срок след
датата на Фактуриране, от което следва, че датата, на която настъпва
изискуемостта на процесното вземане е 02.10.2015 г., като същата е съобразена с
датата на издаване на фактурата, а не с други времеви периоди, без правно
значение за фактурирането. В тази връзка жалбоподателят поддържа, че съдът
неправилно е приложил закона като е приел за начало на изискуемостта не падежът
на плащане на самата фактура за вода, а изтичане на друг период от време,
посочен в общите условия, поради което постановеното решение е необосновано и
следва да бъде отменено.
Въззиваемата
страна А.Х.Н. /ответник в първоинстанционното производство/ не е депозирал
писмен отговор по нея в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. В
депозирана допълнително молба от процесуалния представител на въззиваемата
страна, моли да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено изцяло
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски по делото за въззивната инстанция.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е и правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск от „В.и К.” ЕАД срещу А.Х.Н., ЕГН ********** за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ТПК по ч.гр.д. № 83291/2017г. на 32
състав, СРС: 123,8 лв. - главница по договор за ВиК услуги с отчетен период от
29.8.2013г. до 2.9.2015г. в имот с аб. № 720106, ведно със законна лихва от
27.11.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 24,45 лв. за периода
от 26.10.2015 г. до 23.10.2017 г.
Съдът
приема, че по делото е установено, че през процесния период страните са
били обвързани от валидно правоотношение
по договор за доставка на ВиК услуги в имота на ответника, който е собственик
на водоснабдения имот от 7.9.2004г., като по партидата му не са вписани
последващи разпореждания с правото на собственост върху имота, поради което същият
е потребител на ВиК услуги и дължи тяхното заплащане.
Решението
на СРС в частта, в която са уважени исковете е влязло в сила и обвързва съда и
страните със сила на пресъдено нещо за тези обстоятелства.
Спорен
пред въззивната инстанция е въпросът дали част от вземанията за главница и
лихви за забава са погасени по давност, както и кой е началният момент, от
който започва да тече давност за процесните вземания.
Въззивната
инстанция приема, че приложими за тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл.
33 от Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК
оператор „В.и к.“ ЕАД, приети с Решение № ОУ-09 от 11.08.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във в. „Новинар“ на 21.08.2014 г., в сила от 29.09.2014 г. Съгласно
чл. 33 от ОУ, операторът издава ежемесечни фактури при наличие на консумация
и/или служебно начисляване на количества. Потребителите са длъжни да заплащат
дължимите суми за ползваните от тях ВиК услуги в 30-дневен срок след датата на
фактуриране. Следователно, по силата на посочения член от ОУ, плащането на
месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца, следващ този, за който
е публикувана фактурата за задължението на интернет-страницата на доставчика.
Доколкото тези задължения са уговорени да се плащат след публикуване на
фактура, то съдът приема, че това е съглашение изискуемостта на задължението да
настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва
след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето
съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
Моментът
на издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на ВиК услуги в имота и за всяко от тях следва да
са издавани ежемесечните фактури. В случая, обаче не се установява да са
издавани ежемесечни фактури, а е издадена една фактура за целия период
29.8.2013г.-2.9.2015г.
Въззивният
съд намира, че издаването на обобщена фактура през 2015 г. за тези вземания,
които са по изравнителни сметки и включват и начислени задължения за месеци
през целия отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за процесните
месеци, не е от естество да промени момента, от който започва да тече
погасителната давност за процесните вземания. Вземането е за доставена,
отведена и пречистена вода, през отчетен период от 29.08.2013 г. – 02.09.2015
г. Неиздаването на отделни фактури за това вземане не е от естество да промени
вземането и да обоснове извод, че погасителната давност за него тече от
последната издадена фактура за това вземане. Да се приеме обратното би
означавало да се допусне от поведението по издаване на фактури на кредитора да
зависи началният момент на погасителната давност, което противоречи на целите
на института на погасителната давност. Моментът, от който започва да тече погасителната
давност е определен от законодателя в зависимост от възникване на вземането и
от изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на
плащането на същото са различни юридически факти, от тях произтичат и различни
последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2014 г. сочи изискуемост на месечното
вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и
обвързването от ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните
задължения с издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е
неоснователно. В тази връзка, въззивният съд намира, че правилно е прието от
първоинстанционния съд, че ако кредиторът не издава фактура в предвидените
срокове, това не означава, че давност за вземането му не тече, поради това, че
началният момент, от който започва да тече давността е определен в чл. 114 ЗЗД.
Възражението
на ищеца – въззивник в настоящото производство, че продължителността на
отчетния период е толкова дълъг поради неосигуряване на достъп до имота от
страна на ответника с цел отчитане на индивидуалните водомери, от една страна
изобщо не е доказано, тъй като отказът за осигуряване на достъп се удостоверява
с протокол по реда на чл. 22, ал. 4 от общите условия, а такъв по делото не е
представен, а от друга страна не променя извода, че вземанията на доставчика са
изискуеми ежемесечно.
При
така възприето и като съобрази, че първият период обхваща м.9.2013г., въззивният
съд намира, че съгласно ОУ изискуемостта настъпва на 30.10.2013г. Предвид
изложеното и като се отчете, че вземанията са периодични, както и като се вземе
предвид датата на подаване на заявлението – 26.10.2017 г. се налага извод, че погасени
по давност са вземанията, които са станали изискуеми в периода
30.10.2013г.-26.10.2014г. или общо 12 месеца. Вземанията са периодични и срокът
на погасителната давност е 3 години. За този период стойността на реално
потребената вода правилно е определена от СРС /съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК/ като е разделено общото количество доставена вода, което не е спорно, на
броя месеците, в които е доставяно (123,80:24=5,16лв.) като е определено, че
стойността на непогасената по давност главница е половината от претендираната
сума (5,16лв. по 12 месеца) за периода м.9.2014г.-м.8.2015г. вкл. и
следователно искът за главница се явява основателен за сумата 61,90 лв., а в
останалата част за сумата над 61,90 лв. до предявения размер от 123,8 лв. е
погасен по давност за периода от 30.10.2013г.-26.10.2014г.
В
жалбата не са наведени конкретни оплаквания срещу изводите на районния съд по
иска за обезщетение за забава на плащане на главниците, районният съд не е
допуснал нарушение на императивна правна норма при обосноваване на изводите си
по този иск и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 от ГПК решението на
СРС и по тези искове съдът приема за правилно. В тази връзка, въззивният съд
намира, че правилно е бил приет за основателен за половината от претендираната
сума и акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху
главницата за сумата 12,26лв. за периода 26.10.2015г.-23.10.2017г. и съответно
отхвърлен за сумата над 12,26 лв. до 24,45 лв. като погасен по давност.
Поради
съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, въззивният съд
приема, че решението на районния съд в обжалваната част е правилно и следва да
бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение.
По
разноските:
При
този изход на спора, въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна
направените разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71416 от
13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 41368/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 32
състав.
ОСЪЖДА „В.и К.” ЕАД *** да заплати на А.Х.Н.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 300 лева - адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.