РЕШЕНИЕ
№
____
гр.Русе, 03.02.2021
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД VІ-ти граждански състав в
публично заседание
на 14-ти януари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА БАЛДЖИЕВА
при секретаря Галя Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 4985 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, съобрази
Ищцата И.К.И. твърди, че е работила при ответника
„Лайк пица 2019” ЕООД в периода от 05.06.2019 г. до 19.06.2020 г., по силата на
сключен трудов договор № 1/05.06.2019г. на длъжност „помощник кухня” с основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 280.00лв., при работно време от 4
часа. С допълнително споразумение към трудовия договор, месечното трудово
възнаграждение било повишено на 305.00лв.
Заявява, че на
19.06.2020г. трудовото й правоотношение било прекратено, на основание чл.327,
ал.1, т.2 от КТ. Твърди още, че през целия период на трудовото правоотношение
не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск. Въпреки, че ответният
работодател изрично посочил в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, че следва да й бъде заплатено обезщетение по чл.224 КТ, за
неизползваните от нея 6 дни платен годишен отпуск, нито към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение, нито до настоящия момент, той не й е
заплатил дължимото обезщетение в размер на 91.50лв. След прекратяване на
трудовото правоотношение не й било изплатено и обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в
размер на 305.00 лева.
Претендира ответникът да бъде осъден да й заплати
сумата от 91,50 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 6 дни за 2020г., лихва за забава върху главницата в размер
на 3.36 лева за периода от 19.06.2020г. до 27.10.2020г., 305.00 лева - обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, лихва за
забава върху главницата в размер на 11.18лева за периода от 19.06.2020г. до
27.10.2020г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване
на исковата молба – 27.10.2020г. до
окончателното им изплащане. Претендира се присъждане на адвокатско
възнаграждение за процесуалния представител на ищцата на основание чл. 38, ал.2
ЗА.
Ответникът „Лайк пица 2019” ЕООД депозира отговор на
исковата молба, излага становище за неоснователност на исковете поради
изплащане на претендираните с исковата молба суми.
Съдът като взе предвид наведените в исковата молба
обстоятелства и формулираните петитуми квалифицира правно предявените обективно
съединени искове по чл.224, ал.1 КТ- претенция за изплащане на обезщетение за
неползван платен годишен отпуск, по
чл.221, ал.1 КТ- претенция за заплащане на обезщетение за прекратяване на
трудово правоотношение без предизвестие и иск за обезщетение за забава в размер
на законната лихва- по чл. 86 от ЗЗД.
В срока за отговор ответникът депозира писмено
изявление, в което твърди, че е заплатил на ищцата сумата 343,55 лева на
17.11.2020г., а с допълнително становище оспорва искането за определяне на
възнаграждение на процесуалният й представител на основание чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА.
Ищцата не е депозирала писмено изявление, не взема
становище и не се явява в проведеното на 14.01.2021г. съдебно заседание.
Назначената в производството икономическа експертиза,
по която страните са нямали възражения, след запознаване с представените по
делото доказателства и след извършена проверка в счетоводството на ответника,
се е произнесла, че на ищцата се следват обезщетения по чл.221 ал.1 от КТ и
чл.224 от КТ, след удържане на личните осигуровки и данъци на ищцата, в общ
размер от 329.01 лева. Размерът на лихвата
за забава, изчислена върху дължимото нетно възнаграждение от датата на
изпадане в забава – 01.08.2020г. до датата на завеждане на делото –
28.10.2020г. е 8.13 лева.
Предвид изложеното между страните е безспорно, че
процесните обезщетения са били дължими към момента на предявяване на исковата
молба и в хода на делото същите са заплатени. Предявеният иск следва да се
отхвърли, но на адвоката представлявал безплатно И.И., на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗА, следва да се определи възнаграждение.
При определянето на размера на възнаграждението на
адвоката представлявал ищеца съдът изхожда от следните съображения:
Основанията, при които адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие, са предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв.:
1/ лица, които имат право на издръжка; 2/ материално затруднени лица; 3/
роднини, близки или на друг юрист. В посочената разпоредба не е уредено
изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при
сключване на договора за правна помощ. Преценката дали да окаже безплатна
правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се извършва от самия
адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Предпоставките
за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна
помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв.: адвокатът да
е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1
– 3 ЗАдв.; в съответното производство насрещната страна да е осъдена за
разноски, т. е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана
от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 78 ГПК/.
При осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като осъди
другата страна да го заплати. Видно от приложеният по
делото Договор за правна помощ от 27.10.2020 год., адв. Здр.П., РАК е оказал
безплатна правна помощ на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА – като на
материално затруднено лице. Съдът не споделя становището на ответника, че по
делото липсват доказателства ищцата да е такова лице. Напротив, установява се
от приложените доказателства, че към датата на сключване на договора за правна
защита за ищцата няма данни за сключени трудови договори /удостоверение от НАП
-л. 17/, а ответникът е изплатил исковите суми едва след образуването на делото
и извършената размяна на книжа по реда на чл. 131 ГПК.
Съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата размерът на
възнаграждението на адвоката се определя в договор между него и клиента,
размера следва да е справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет. Минималните размери на
адвокатските възнаграждения са определени в съответната Наредба № 1 от
9.07.2004 г. В мотивите на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се
сочи, че Висшия адвокатски съвет може да урежда само възнагражденията предмет
на договор между адвокат и клиент и не може да създава правила извън тази тясна
законова делегация. Настоящият състав счита, че посочената наредба има за
адресат единствено адвокатите, като тя може да разпростре своето действие върху
други правни субекти единствено ако нормативен акт препраща към нея- напр. чл.
78, ал. 5 от ГПК, чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Други нормативни актове свързани с определяне на
възнагражденията на адвокатите са Закона за правната помощ и Наредбата за
заплащането на правната помощ.
На 23.11.2017 г. е постановено решение на Съдът на
европейския съюз по съединени дела C 427/16 и C 428/16 с предмет преюдициални
запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. В
това решение се приема, че националната правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски
съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС. Националният съд следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали
така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се
осигури изпълнението на тези легитимни цели.
Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България:
"Международните договори, ратифицирани по
конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част
от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които им противоречат".
България е част от Европейския съюз и е обвързана от
неговото законодателство, а тълкуването на това законодателство от Съдът на
европейския съюз е задължително за националните съдилища.
При съобразяване на посочените по-горе норми и съдебна
практика настоящият състав счита, че не следва да прилага минималните размери
за адвокатските възнаграждения по съответната наредба при определянето на
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Определените минимални размери
на адвокатските възнаграждения преследват и легитимна цел, но начина на
определяне излиза значително извън минимално необходимото за постигане на
легитимната цел. Това е така защото:
Минималните размери на възнагражденията се определят
изключително на основата на материалния интерес и не са обвързани с
количеството и качеството на работата на адвоката.
Минималните размери не държат сметка за случаите,
когато ответникът признава иска, плаща в хода на процеса или страните се
спогодят.
Минималните размери не държат сметка дали по делото
има правен спор или ответника просто не може /не иска/ да плати. Не се държи
сметка за фактическата и правна сложност на делата.
Минимални размери не държат сметка за равнището на
доходите в страната и надхвърлят значително социално поносимия минимум при дела
с много нисък материален интерес. Обективен факт е, че често в договорите между
адвокат и клиент, които се представят по делата, се договарят възнаграждения
под минимума по съответната тарифа. Това е индикация за неадекватност на
тарифата спрямо доходите на населението.
Наредбата за заплащането на правната помощ определя
едни значително различни размери на адвокатските възнаграждения, когато те се
заплащат от държавата. Липсва разумна причина, когато съдът определя
възнаграждението на адвокат оказал безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв, то да е значително по-голямо от аналогичното възнаграждение за същия труд
на адвокат назначен по реда на Закона за правната помощ. Има нормативна причина
за това (чл. 38, ал. 2 от ЗАдв), но има и решение на СЕС (цитирано по-горе),
според което съдът може да се отклони от подобна норма. Наредбата за
заплащането на правната помощ е подходящ индикатор за границите, в които следва
да се определя адвокатското възнаграждение, когато същото не е договорено от
страните, а се определя от съда. Тази наредба е съобразена с икономическите
дадености в страната, отразява възможностите на държавата да плати за
адвокатската защита, а това от своя страна отразява възможностите и на
отделните членове на обществото. Размерът на адвокатското възнаграждение не
следва да се превръща в санкция за длъжника, а същото следва да бъде единствено
възнаграждение за труд, което да е справедливо и социално поносимо.
Не може и не трябва да се приравнява ситуацията, при
която размерът на възнаграждението е резултат от преговори и отстъпки и
постигнато съгласие, със ситуацията при която се присъжда възнаграждение, което
не е договаряно. Сериозен аргумент за това са размерите на възнагражденията по Наредбата
за заплащането на правната помощ.
Присъждането на адвокатско възнаграждение (което не е
договорено) рефлектира не само върху правната сфера на адвоката, но и върху
тази на лицето, което ще трябва да го плати, а този интерес също следва да бъде
съобразяван през призмата на равнището на доходите в страната.
В настоящото производство липсва правен спор и правна
сложност, ответникът признава иска и плаща още по време на делото, а
представляващият ищеца не се явява в съдебното заседание. Като се оцени
фактическата и правна сложност на делото, положения труд от адвоката на ищеца и
равнището на доходите в страната съдът намира, че справедливо и обосновано
възнаграждение в случая е 100.00 лева. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно трайната практика
на ВКС, обективирана в определение №366/18.07.2016г. по ч. гр.д.№2443/16г. на
ВКС, ГК, ІV г.о., определение №95/03.04.2017г. по ч. гр.д.№868/17г. на ВКС, ГК,
ІІІ г.о., определение №292/13.06.2017г. по ч. гр.д.№2096/17г. на ВКС, ГК, ІV
г.о., в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес
съвпада със сбора от цената на отделните искове, на която база следва да се
определи и цената на иска.
Предвид факта, че ответникът плаща в хода на производството
и признава иска съдът намира, че размерът на дължимата държавна такса по
предявените обективно съединени искове следва да се определи, както в случаите
на постигане на спогодба.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на И.К.И., ЕГН **********,***, партер,
чрез адв.Здр.П. предявен против „Лайк пица 2019” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Русе, ул. "Борисова" № 96, вх.Б, ет.7, представлявано
от управителя М. Я. В.за заплащане на сумата 91,50 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 6 дни за 2020г.,
лихва за забава върху главницата в размер на 3.36 лева за периода от
19.06.2020г. до 27.10.2020г., 305.00 лева
- обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, лихва за забава върху главницата в
размер на 11.18 лева за периода от 19.06.2020г. до 27.10.2020г., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба – 27.10.2020г. до окончателното
им изплащане.
ОСЪЖДА „Лайк пица 2019” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Русе, ул. "Борисова" № 96, вх.Б, ет.7, представлявано
от управителя М. Я. В.да заплати по сметка на РРС държавна такса в размер на 75,00
лева.
ОСЪЖДА „Лайк пица 2019” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Русе, ул. "Борисова" № 96, вх.Б, ет.7, представлявано
от управителя М. Я. В.да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата на адв. З.Д.П., личен номер **********, сумата 100,00 лева за
процесуално представителство по делото.
Решението може да се обжалва пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: