Решение по дело №109/2021 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 85
Дата: 13 май 2021 г.
Съдия: Весела Любомирова Сахатчиева
Дело: 20214400500109
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 февруари 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 85
гр. Плевен , 13.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Цветелина М. Янкулова

Стоянова
Членове:Рени В. Георгиева

Емилия А. Кунчева
при участието на секретаря Велислава В. Трифонова
като разгледа докладваното от Емилия А. Кунчева Въззивно гражданско дело
№ 20214400500109 по описа за 2021 година
Въззивно производство по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение на Районен съд гр. Плевен от 15.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 3564/2020 г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е признато за
незаконно уволнението на В. И. К., от гр. Плевен, с ЕГН **********,
отменена е като незаконосъобразна заповед № 6013 от 08.06.2020 г. на
директора на „Теленор България“ ЕАД, със седалище гр. София, на основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ В. И. К. е възстановена на длъжността, заемана от нея
преди уволнението – „продавач консултант“, и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3
от КТ „Теленор България“ ЕАД гр. София е осъдено да заплати на В. И. К.
следните суми: сумата 604,66 лв., представляваща обезщетение за оставането
й без работа поради незаконното уволнение през периода от 10.06.2020 г. до
30.06.2020 г., ведно със законната лихва от завеждане на делото до
окончателното й изплащане, и сумата от 1579,10 лв., представляваща разлика
в заплатите между длъжността, заемана от ищцата В. И. К. преди уволнението
й и длъжността, на която е постъпила на работа след уволнението, за периода
от постъпването на работа – 01.07.2020 г. до 10.12.2020 г., ведно със
1
законната лихва върху тази сума от завеждане на делото до окончателното й
изплащане.
С решение на Районен съд гр. Плевен от 19.11.2020 г., постановено по
гр.д. № 3564/2020 г., е допълнено решението по същото дело от 15.10.2020 г.,
като е обявена за недействителна поради противоречие със закона – чл. 70, ал.
5 от КТ и поради заобикаляне на закона клаузата по чл. 70, ал. 1 от КТ за
шест месеца изпитателен срок за длъжността „продавач консултант“, вписана
в т. 1 от допълнително споразумение № 130080/22.01.2020 г. към трудов
договор № 4377/14.01.2015 г., сключен между „Теленор България“ ЕАД, като
работодател, и В. И. К., като служител. Със същото решение от 19.11.2020 г. е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от
15.10.2020 г. и е отхвърлено като недопустимо искането на ответника за
тълкуване на решението от 15.10.2020 г. на основание чл. 251 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Теленор България“ ЕАД гр. София,
подадена чрез пълномощника адв. М. К. от АК-Плевен, срещу решението на
Плевенски районен съд от 15.10.2020 г., постановено по гр.д. № 3564/2020 г.
Със същата се поддържат доводи, че първоинстанционното решение е
недопустимо, като постановено по непредявени и неуточнени искове, както и
че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния
закон, превратно тълкуване на писмените доказателства по делото, невярно
отразяване на становищата и възраженията на отвеника и при пълно
противоречие между мотиви и диспозитив, при което волята на съда остава
неясна до степен нищожност. Изложени са пространни съображения в
подкрепа на тези доводи и се претендира отмяната на обажлваното решение и
връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав или
алтернативно – отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове,
както и присъждане на деловодни разноски в полза на страната за двете
съдебни инстанции.
Постъпила е също така въззивна жалба от „Теленор България“ ЕАД гр.
София срещу решението на първоинстанционния съд от 19.11.2020 г. В тази
жалба са релевирани оплаквания, че решението е постановено при
съществено процесуално нарушение, тъй като решаващият съд се е
2
произнесъл, без да изчака изтичането на срока по чл. 250, ал.2 о т ГПК за
писмено становище по депозираната от ищцата молба за допълване на
решението, както и че с това решение съдът недопустимо изменя своята воля
и постановеното по делото решение. С жалбата се поддържа довод, че
молбата за допълване на решението е неоснователна, тъй като съдът следва да
тълкува решението си, а не да го пренаписва отново, с оглед на което
страната е депозирала молба в този смисъл. С обжалваното решение съдът е
оставил искането на ответника за тълкуване на решението от 15.10.2020 г.
без разглеждане като недопустимо, което съставлява съществено нарушение
на процесуалните правила на чл. 246 от ГПК. С въззивната жалба се
претендира отмяната на обжалваното решение като неправилно и
незаконосъобразно, както и да бъде задължен първоинстанционния съд да
разгледа молбата на ищцата и възраженията на ответника в открито съдебно
заседание и едва тогава да се произнесе, като изложи мотиви, и да бъде
задължен също така първоинстанционния съд да се произнесе по молбата на
ответника за тълкуване на решението от 15.10.2020 г.
Пред въззивната инстанция е депозирана и частна жалба от „Теленор
България“ ЕАД, в която е посочено, че с нея се атакува решението на
районния съд от 19.11.2020 г. в частта му, в която е оставена без разглеждане
молбата на дружеството за тълкуване на предходното съдебно решение по
делото, като счита, че в тази част обжалваното решение е с характер на
определение.
Постъпили са писмени отговори от ответницата по трите жалби – В. И.
К., чрез нейния пълномощник адв. А. В. от АК-Плевен, съдържащи
обосновани становища за неоснователност на двете въззивни жалби и за
недопустимост на подадената частна жалба.
Процесуалните представители на страните са представили и писмени
защити по делото.
Настоящият съдебен състав на Плевенски окръжен съд, като съобрази
данните по делото и доводите на страните, намира двете въззивни жалби за
процесуално допустими, а по същество за неоснователни, предвид следните
съображения:
3
От събраните писмени доказателства по делото е видно, че ищцата е
била в трудово правоотношение с „Германос Телеком България“ ЕАД гр.
София по силата на трудов договор от 31.10.2008 г., като е изпълнявал
длъжността „продавач консултант” с място на работа в гр. Плевен, магазин
Плевен 1. В трудовия договор е предвиден срок за изпитване шест месеца в
полза на работодателя. Този трудов договор е прекратен със заповед на
работодателя № 1017/25.10.2012 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ
– по взаимно съгласие на страните.
По решение на едноличния собственик на капитала на двете дружества
- „Германос Телеком България“ ЕАД и „Теленор България“ ЕАД /с предишно
наименование „Космо България Мобайл“ ЕАД/, обективирано в приложения
протокол от 11.06.2014 г., първото дружество се влива във второто, като
преобразуването е вписано в търговския регистър на 03.07.2014 г.
Ищцата е постъпила на работа при „Теленор България“ ЕАД по силата
на сключен трудов договор от 14.01.2015 г., на длъжността „администратор
магазин“ , с място на работа в гр. Плевен, в помещенията на
работодателя /собствени или наети/. Договорът е сключен за неопределено
време.
С допълнително споразумение от 22.01.2020 г. към трудовия договор
на ищцата с „Теленор България“ ЕАД от 14.01.2015 г., длъжността й е
променена на „продавач консултант“. В т.1 от допълнителното споразумение
се съдържа клауза за шестмесечен изпитателен срок по чл. 70, ал. 1 от КТ.
С оспорената заповед на работодателя № 6013 от 08.06.2020 г.
трудовото правоотношение на ищцата е прекратено в срока за изпитване на
основание чл. 71, ал. 1 от КТ.
Горните обстоятелства не са били спорни между страните.
Спорен е въпросът за валидността на включената в допълнителното
споразумение от 22.01.2020 г. клауза за изпитване, а от там и за
законосъобразността на последвалото в срока за изпитване уволнение на
ищцата.
Ищцата е навела две основания за недействителност на клаузата по чл.
4
70, ла. 1 от КТ от допълнителното споразумение, съответно, че е сключена в
противоречие с чл. 70, ал. 5 от КТ, тъй като тя вече е изпълнявала длъжността
„продавач консултант“, при уговорен в полза на работодателя срок за
изпитване, в дружеството – праводател на ответното дружество, както и че
клаузата от допълнителното споразумение по чл. 70, ал. 1 от КТ е сключена
при заобикаляне на закона, тъй като с нея се цели не проверка на годността на
ищцата за длъжността „продавач консултант“, а прекратяване на трудовото й
правоотношение по облекчен за работодателя ред, като по този начин бъде
заобиколена и специалната закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, с която
се ползва ищцата.
Установената съдебна практика приема, че разпоредбата на чл. 70, ал.
5 КТ регламентира еднократност и изключителност на договора за изпитване
в отношенията между страните, като допуска сключването само един път на
договор за изпитване, но по отношение на една и съща работа /трудова
функция/. Следователно за друга работа между същите страни по едно
трудово правоотношение може да се сключва друг трудов договор с друго
съдържание, клауза за изпитване, срок и т.н. Прието е също така, че по
отношение на работодателя приобретател важи също ограничението по чл.
70, ал. 5 КТ за еднократна възможност за изпитване годността на работника
за изпълнение на определена работа, т.е. когато годността на работника за
изпълнението на определени трудови функции е изпитана при работодателя
прехвърлител, новият работодател не може да сключи отново договор при
условията на чл. 70, ал. 1 КТ за същата работа.
С решение № 261/07.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1477/2014 г., IV г.о.,
ГК, е прието, че ограничението по чл. 70, ал. 5 от КТ обхваща не само
случаите, когато срокът за изпитване се уговаря повторно при съществуващо
трудово правоотношение, но и когато след прекратяване на трудовия договор
за изпълнение на определена длъжност се сключва нов трудов договор за
същата по естеството си трудова функция, тъй като годността на работника
да изпълнява работата вече е проверена. В този смисъл забраната за
последващо изпитване не се отнася само до случаите на непрекъснато
трудово правоотношение, а и до всички последващи трудови правоотношения
между същите страни, стига да може да се направи обоснован извод за
идентична по съществото си трудова функция.
5
Такъв е настоящият случай, тъй като по делото е установено, че
ищцата не е останала на работа при същия работодател, в чиято полза вече е
имало уговорена клауза за изпитване по сключения между страните трудов
договор – „Германос Телеком България“ ЕАД. В последствие тя е постъпила
на работа при универсалния правоприемник на предишния си работодател –
„Теленор България“ ЕАД, чийто предмет на дейност е сходен с този на
преобразуваното чрез вливане дружество-праводател. Първоначално
трудовото правоотношение на ищцата е било за различна длъжност –
„администратор магазин“, но с допълнителното споразумение към трудовия
договор тя е била назначена на длъжността „продавач консултант“, каквато е
изпълнявала и в предприятието на дружеството-праводател.
По делото са приложени длъжностни характеристики на
първоначално заеманата от ищцата длъжност „продавач консултант” в
„Германос Телеком България“ ЕАД и заеманата от нея длъжност „продавач
консултант“ при „Теленор България“ ЕАД. При сравнителен анализ на
същите става ясно, че макар и да са налице някои различия в изброените
функции и задължения, те не са определящи досежно характера на самата
работа. Касае се за сходни трудови функции, като отпадането на някои
задължения и въвеждането на нови такива не променя функционалната
характеристика на съответната длъжност.
Гореизложеното налага извод, че в нарушение на установената с чл.
70, ал. 5 КТ еднократност и изключителност на договора за изпитване,
ответникът, в качеството си на работодател- приобретател, е включил в
допълнителното споразумение с ищцата нов срок за изпитване. Тази клауза е
недействителна на основание чл. 74, ал. 1 КТ и не може да породи правни
последици.
Дори да се приеме, че клаузата за срок за изпитване в
допълнителното споразумение е включена при формално спазени изисквания
по чл. 70 от КТ, т.е. „Теленор България“ ЕАД е нов работодател и трудовият
договор е първи между страните за конкретната длъжност, то тази клауза в
случая се явява недействителна поради заобикаляне на закона, тъй като с нея
се цели не проверка на годността на ищцата за изпълняваната работа, а
прекратяване на трудовия й договор по облекчения за работодателя ред по чл.
6
71, ал. 1 от КТ, по причини, които не са свързани с изпълняваната работа /в
този смисъл р.№ 118/04.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6968/2014 г., III г.о., ГК/.
Този извод се налага въз основа на установените по делото
обстоятелства, че ищцата е била под закрила при уволнение на основание чл.
333, ал. 2 от КТ и Наредба № 5 на МНЗ, с оглед заболяването, с което е била
диагностицирана и признатата й с решение на ТЕЛК намалена
работоспособност преди сключването на допълнителното споразумение с
клауза по чл. 70, ал. 1 от КТ. По искане на работодателя от 04.11.2019 г.
ТЕЛК е изразила становище, обективирано в приложеното по делото
експертно решение от 15.11.2019 г., че уволнението на ищцата е
нецелесъобразно, поради трудна адаптация при евентуална промяна в
условията на труд, което може да доведе до неблагоприятна еволюция на
заболяването.
Също така, от събраните в настоящото производство гласни
доказателства става ясно, че още след постъпването си на работа в „Теленор
България“ ЕАД през 2015 г., освен работата си на администратор магазин,
ищцата фактически е извършвала и дейност на продавач консултант. Това се е
случвало инцидентно, когато в обекта е имало струпване на клиенти, Тези
функции не са и били възлагани от работодателя и за тази си дейност тя не е
получавала трудово възнаграждение, нито бонуси за реализираните
продажби. Прекият ръководител на ищцата, чието работно място е в същия
офис, е бил наясно, че тя работи понякога с клиенти и извършва продажби. За
тази дейност на ищцата като продавач консултант, според разпитаната
свидетелка би следвало да се счита запознат и регионалният мениджър,
доколкото всички продажби се визуализират в системата на дружеството, а и
при отчитането на продажбите става ясно кой е сключил конкретната сделка.
Следователно към момента на сключване на допълнителното
споразумение, с включената в него клаузи по чл. 70, ал. 1 от КТ,
работодателят е бил наясно с възможностите на ищцата да изпълнява
длъжността „продавач консултант“, каквато длъжност е изпълнявала в
предприятието на праводателя и при същия регионален мениджър, и дори е
допускал тя фактически да извършва такава дейност. Същевременно налице е
било вече и отрицателно мнение на ТЕЛК, изискано по реда на чл. 333, ал. 2
7
от КТ, за евентуално уволнение на ищцата на някое от основанията, посочени
в чл. 333, ал. 1 от КТ.
При това положение се налага извод, че клаузата за срок за изпитване
е включена в допълнителното споразумение не с цел да се провери годността
на ищцата да работи като продавач консултант, каквато необходимост
обективно не е съществувала за работодателя, а с цел да бъде прекратен
трудовия й договор по облекчения за работодателя ред, предвиден в чл. 71,
ал. 1 от КТ.
В този смисъл предявеният установителен иск с правно основание чл.
74, ал. 1 КТ е основателен и следва да бъде уважен.
Липсата на валидна клауза за изпитване предпоставя
незаконосъобразност на уволнението в срока за изпитване, от което следва, че
искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ също е основателен и следва да бъде уважен.
Основателни се явяват и обусловените искове, съответно с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, които подлежат на уважаване.
С обжалваното решение от 15.10.2020 г. районният съд е разгледал
иска с правно основание чл. 74, ал. 1 от КТ, но е пропуснал да се произнесе с
диспозитив по този иск. Това е сторено с последващото решение от
19.11.2020 г., постановено по молба на ищцата. С това решение е допълнено
на основание чл. 250 от ГПК решението от 15.10.2020 г. с диспозитив, с който
е обявена за недействителна поради противоречие със закона – 70, ал. 5 от КТ
и поради заобикаляне на закона клаузата по чл. 70, ал. 1 от КТ за шест месеца
изпитателен срок за длъжността „продавач консултант“, вписана в т. 1 от
допълнително споразумение № 130080/22.01.2020 г. към трудов договор №
4377/14.01.2015 г., сключено между „Теленор България“ ЕАД, като
работодател и В. И. К., като служител. Със същото решение е допусната и
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от
15.10.2020 г., като изразът „…, с която на В. И. К. е наложено дисциплинарно
наказание уволнение.“, да се чете „…, с която на В. И. К. е прекратено
трудовото правоотношение по чл. 71, ал. 1 от КТ“.
С обжалваното решение от 19.11.2020 г. първоинстанционният съд се е
произнесъл и по молбата на ответника за тълкуване на решението от
8
15.10.2020 г., като е отхвърлил искането за тълкуване като недопустимо. За да
постанови този резултат, съдът е приел, че посоченото в молбата на
ответника противоречие между мотиви и диспозитив е основание за
обжалване на решението като неправилно, а не за неговото тълкуване.
Предвид всички гореизложени съображения, въззивният съд приема,
че обжалваното решение на Плевенски районен съд от 15.10.2020 г.,
допълнено по реда на чл. 250 от ГПК и поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решението от 19.11.2020 г., е правилно и следва да бъде потвърдено.
Правилно е също така обжалваното решение от 19.11.2020 г. във
всичките му части, с оглед на което и това решение подлежи на
потвърждаване. За правна яснота в настоящото изложение следва да бъде
посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 251, ал. 1 от ГПК на тълкуване
подлежат само влезлите в сила съдебни решения, какъвто не е настоящият
случай.
Първоинстанционният съд се е произнесъл с решението от 19.11.2020 г.
по същество на подадената от ответника молба за тълкуване на решението от
15.10.2020 г. Срещу това решение е подадена както въззивна жалба от страна
на ответника, предмет на разглеждане в настоящото производство, така и
частна жалба, но само в частта му, в която е отхвърлено искането на страната
за тълкуване на предходното решение.
При това положение подадената частна жалба се явява без предмет и
следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
При този изход на процеса на ищцата-въззиваема следва да бъдат
присъдени направените от нея и своевременно претендирани разноски за
настоящата инстанция в установения по делото общ размер от 910 лв.,
съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК и приложените писмени
доказателства, удостоверяващи същите.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Плевенски окръжен
съд
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260322 от 15.10.2020 г. на Плевенски
районен съд, постановено по гр.д. № 3564/2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260489 от 19.11.2020 г. на Плевенски
районен съд, постановено по гр.д. № 3564/2020 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима
частната жалба на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, с ЕИК ***, подадена чрез
пълномощника адв. М. К., срещу решение № 260484 от 19.11.2020 г. на
Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 3564/2020 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“
ЕАД, със седалище гр. София, ЕИК ***, да заплати на В. И. К., от гр. Плевен,
ЕГН **********, сумата от 910 лв. /деветстотин и десет лева/,
представляваща направените от нея разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10