РЕШЕНИЕ № 1333
Гр. Пловдив, 15. 11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в
публичното заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо
Иванов
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия
Иванов въззивно гр. дело № 1989 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от Районна прокуратура – гр. Асеновград против Решение №255 /
08.05.2019 г., постановено по гр.д. № 1939/2018 г., по описа на Районен съд -
Асеновград, с което същата е осъдена да заплати на П.С.С. сумата от 10000 лв.,
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу
него наказателно производство с
обвинение за престъпление по чл.323, ал. 1 вр. с чл.20, ал.2 от НК, по което
дело същият е признат за невиновен и е оправдан, ведно със законната лихва от
02.10.2017 г. до окончателното заплащане.
В жалбата се излагат съображения за
неправилност на обжалваното решение и се иска неговата отмяна и постановяване
на ново, с което да се отхвърли иска, алтернативно се иска намаляване размера
на обезщетението. Изтъкват се аргументи, че през
цялото времето когато П.С.С. бил обвиняем
той работил добросъвестно, разследването било водено в разумен срок,
много от процесуалните действия били извършвани по искане на обвиняемия или
по инициатива на съда, както и че
съседите му не били получвали призовки. Счита се ,че размера на обезщетението е
прекомерен. В
жалбата няма доказателствени искания. Постъпил е отговор от П.С.С. на въззивната жалба в законоустановения срок
по чл.263 от ГПК, в който се излагат аргументи касаещи неоснователността на
жалбата.
Постъпила е и насрещна жалба от П.С.С.,
с която се иска да бъде отменено решението на Районен съд – Асеновград, в
частта с която не е уважен иска за сумата над 10000 лв. до пълния претендиран
размер от 20000 лв. Излагат се подробни съображения, че размерът на
обезщетението следва да бъде целия претендиран с оглед на свидетелските
показания и СПЕ, които установяват промяната в поведението на ищеца, както и се
подчертават фактите, че досега той е неосъждан и че наказтелното преследване е
водено срещу него за деяние, което той е извършил по време, в което е
изпълнявал трудовите си задължения. Няма доказателствени искания.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
Районният съд е бил сезиран с иск,с
правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, във вр.
с чл.86 ЗЗД.
Ищецът П.С.С. , че на
26.11.2014 година с Постановление по сл.дело
№ 160/2013 г. по описа на ОСС Пловдив бил привлечен в качеството на
обвиняем за престъпление за престъпление
по чл.323, ал. 1 вр. с чл.20, ал.2 от НК. По образуваното НОХД №446/2016 година по описа
на Районен съд –Асеновград ищецът е бил
оправдан. Оправдателната присъда била протестирана и съответно образувано ВНОХД
№1271/2017 ,по което с Решение от 02.10.2017г. по
оправдателната присъда била потвърдена. По време на
наказтелното производство му била взета мярка за неотклонение „подписка" .
Твърди, че животът му се с променил в значителна степен тъй като изпитвал
потиснатост, тревожност, не полагал достатъчно грижи за семейството си,
изолирал се от тях, държал се дистанцирано. Получил емоционален стрес, което
довело до
страх и чувство на срам, както и притеснение от близки. Страхувал се, че
ще остане без работа и съответно доходи. Моли да бъде осъден ответника да му
заплати сумата 20 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в сериозно засягане на
достойнството му и преживените физически и психически страдания в резултат на
незаконното обвинение, ведно със законна лихва от датата на влизане в сила на
присъдата – 02.10.2017 г.
С постъпилия отговор на ИМ
Районна прокуратура гр. Асеновград
оспорва предявения иск изцяло по основание и размер. Не спори, че
действително ищецът е бил привлечен като обвиняем, а по образуваното дело е бил
оправдан, но се оспорва ищеца да е претърпял описаните в ИМ неимуществени
вреди, както и да има причинна връзка между тях и воденето наказателно
производство. Изтъква, че му е била взета мярка за най-леката мярка за
неотклонение „подписка“.
Пловдивският окръжен съд като прецени
оплакванията в депозираните жалби, становищата
на страните и събраните по делото доказателства, намира решението на
РС-Асеновград за правилно.
Според
установената съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението
на чл.2 ЗОДОВ и на чл.52 ЗЗД държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи
при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено
престъпление и претърпените вреди, и се определя по справедливост. Понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание
при определяне на размера, след като обуславят вредите. Справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и
в този смисъл не е абстрактно понятие. За да се реализира справедливо
възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се
отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта
на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на
пострадалия. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябва да съобрази и
обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения стандарт и
възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на
обществото в държавата. Тези обществени критерии съществуват всякога, тъй като
обезщетението за имуществени вреди има паричен израз и е детерминирано от
икономическата конюнктура в страната. Отчитането на социално-икономическото на
обществото развитие при определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди е възприето в задължителната практика на ВКС, отразена в решения № 95 от
24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г на І ТО, № 141 от 19.08.2013 г по т. д. №
453/2012 г. на ІІ ТО, № 60 от 29.04.2014 г. по т. д. № 3049/2013 г. на ІІ ТО, №
23 от 25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г., № 157 от 28.11.2014 г по т. д. №
3040/2013 г на ІІ ТО и много други. Прилагането само на първата група
индивидуални критерии, без да се вземат предвид обществените критерии, би
довело до неоправдано висок размер на обезщетението, което може да го превърне
в източник на неоснователно обогатяване.
Безспорно установено е по делото, че
ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.323, ал. 1 вр. с чл.20, ал.2 от НК. За
установяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди решаващият съд е
изслушал и кредитирал показания на свидетели- К. М.-колега и А. Ц.- работодател
на ищеца. Изслушал е и е приел и съдебно-психологична експертиза, която установява
тревожно-депресивна симптоматика. От показанията на свидетелите
съдът е стигнал до правилния и обоснован извод,че същият е претърпял неимуществените
вреди, касаещи психологическия му
статус. Установено е също така влошаване на здравословното състояние на ищеца,
което според СПЕ е във връзка с воденото наказателно производство срещу него.
Съдът, съобразявайки събраните по делото
доказателства, не е допуснал превратно тълкуване на същите и е стигнал до
единствения законосъобразен извод, че ПРОКУРАТУРАТА
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ дължи обезщетение за
причинените на ищеца неимуществени вреди. Прокуратурата с действията си е
поддържала незаконосъобразно висящността на наказателното производство
вследствие на неточното изпълнение от нейна страна на функциите и вменени с
разпоредбата на чл.46,ал.1 от НПК. В този смисъл е налице първият от
елементите на сложния фактически състав на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ- обвинение
в извършване на престъпление, ако лицето е било оправдано. Повдигането на незаконно обвинение на
ищеца само по себе си е увреждащо действие, тъй като засяга неговия личен
живот, авторитет и достойнство на гражданин, а след като се доказват
увреждащите последици от незаконното наказателно преследване, съдът е длъжен да
присъди обезщетение за причинените вреди, при съобразяване с релевантните за
спора обстоятелствата, от значение за определяне на конкретния размер. В случая
районният съд е взел под внимание размера на наказанието, което предвижда престъплението,
по което лицето е било обвинено и по което е оправдано, продължителността на
воденото досъдебно производство, личният
характер на претенцията, свързана пряко с изживяванията и личността на този.
Отчетено е обстоятелството, че наказателното преследване срещу ищеца е за
престъпление, което не е тежко по смисъла на чл.93.т.7 от НК и е продължило близо три години.
Съобразено е, че по отношение на ищеца е била взета и най-леката мярка за
отклонение -„подписка".
Подсъдимият може да прави искания,
бележки , възражения по време на процеса с оглед конституционно уреденото си
право на защита, а съдът служебно следи за изясняването на обективната истина и
може сам да извършва действия по разследването, което означава, че не са основателни оплакванията на
Прокуратурата относно това, че наказателното производство е продължило дълго,
защото обвиняемият е имал искания от разследващите органи, а съдът е инициарал
процесуално-следствени дейстия. Трябва да се подчертае, че ищецът е бил обвинен
несправедливо за действие, извършвано по време на работа, докато е изпълнявал
трудовите си задължения. Настоящият съдебен състав счита случаят за извънреден, защото до обвинение в
самоуправство обичайно се стига след дребни битови неуредици трансформирани в упорити
личностни спорове. Характерно за такива междуличностни вражди е нежеланието на
всеки от участниците да отстъпи, често пъти много след като са забравили за
какво е възникнал спора. В такива свади обикновено и двете страни допринасят за
хиперболизирането на предмета на спора. Това отграничение мотивира
специалността на случая и обяснява по-големите вреди в сравнение с други по
идентични обвинения. Отделно от това, възражението че ищецът е работил
добросъвестно през цялото време на наказателното производство съвсем не
означава, че не е преживял силен емоционален дискомфорт в продължило близо три години /един относително дълъг период от
време/ наказателно производство. Преследването на определена професионална
реализация не може да бъде сурогат на нарушените социални контакти. Още повече, че ищецът е във възраст, в
която семейство му разчита именно на неговата подкрепа.
От друга страна не се доказаха
по-големи по размер неимуществени вреди от
П.С.С.. Доброто му име не може да
е пострадало повече от обичайното, защото няма данни съседи да са получавали
призовки, да е разпространявана информация по медиите, още по-малко процесното
обвинение да е станало достояние до много хора. Освен това вмененото престъпление
не е тежко по смисъла на чл.93.т.7 от НК и по отношение на ищеца е била
взета и най-леката мярка за отклонение -„подписка". Тази мярка за
неотклонение не представлява забрана за обвиняемия да напуска града или
страната, както твърди неоснователно ищецът. Тези факти не могат да оправдаят
прекомерен страх от строго наказание,
особено като се предвид твърдението на ищеца, че съзнава собствената си
невиновност. По време на висящото наказателно производство минималната работна
заплата за страната е била съответно 380 лева(2015г.), 420 лева(2016г.), 460
лева (2017г.) по данни на НСИ. Така съобразявайки всички индивидуални и социално-икономически
критерии за справедливо репариране на причинените неимуществени вреди, съдът
стига до извода, че присъденото от районният съд обезщетение в размер на 10 000
лева се явява справедливо.
Следователно,
въззвината жалба и насрещната жалба се явяват неоснователни и съдебният акт
следва да бъде потвърден. Съгласно гореизложените мотиви съдебният акт подлежи
на потвърждаване.
С оглед изхода на спора разноски не
следва да се присъждат.
Водим от горното, Окръжният съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №255 /
08.05.2019 г., постановено по гр.д. № 1939/2018 г., по описа на Районен съд –
Асеновград.
Решението може да се обжалва пред ВКС
в месечен срок от съобщението на страните за изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: