Р Е Ш Е Н И Е
№ 260453
гр. Пловдив, 30.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на трети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия
Иванов в. гр. дело № 2180 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано
е по въззивна жалба на ищцата М.Б.М., чрез адв. Л.Ч., въззивна жалба на
ответника И.Г.М., чрез адв. М.Ч., насрещна въззивна жалба на М.Б.М., чрез адв. Л.Ч.,
всичките против Решение от 10.01.2020 г. по гр. дело № 2907/2018 г. по описа на
РС – Асеновград, III гр. с-в, както и частна въззивна жалба на М.Б.М., чрез
адв. Л.Ч., против определение от 05.02.2020 г. по гр.дело № 2907/2018 г. по
описа на РС – Асеновград, III гр. с-в.
Въззивната
жалба на М.Б.М., подадена чрез адв. Л.Ч., е против посоченото решение на РС –
Асеновград, в частта относно срока, за който е предоставено на ищцата и двете родени
от брака деца ползването на семейното жилище. В жалбата се сочи, че съдът
неправилно бил предоставил ползването на жилището само за една година,
мотивирайки се с това, че трето лице – сестра на ответника, притежавала 1/6 ид.
част от жилището. В т.н. се излагат съображения във връзка с ползването и
управлението на съсобствена вещ, като се сочи, че доколкото ответникът
притежавал повече от половината от общата вещ, то той следвало да взима
решенията за нейното управление, а съдебното решение в настоящия случай
замествало това негово волеизявление. Допълнително се сочи, че по начина, по
който било предоставило ползването, не се засягало правото на собственост на
третото лице. По тези съображения моли да се отмени решението в атакуваната
част и да се присъди ползването на жилището за срока на упражняване на родителските
права, както и разноски по делото.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от И.М., чрез адв. М.Ч., с който се оспорва
изцяло същата като неоснователна. В т.н. се сочи, че доколкото семейното жилище
е съсобствено, а не лична собственост на съпруга, то в случая била неприложима
нормата на чл. 56, ал. 2 от СК, а следва да се приложи чл. 56, ал. 3 от СК,
както и правилно районният съд бил направил. Изразява се несъгласие с
твърденията в жалбата, че съдебното решение замествало волята на съпруга
съсобственик относно управлението на общата вещ, като се излагат аргументи в
тази насока. Моли решението в атакуваната част да се потвърди и да се присъдят
разноски.
Въззивната
жалба на И.Г.М., подадена чрез адв. М.Ч., е против цитираното решение на РС –
Асеновград, в частта му относно определената начална дата на заплащането на
присъдената издръжка – 28.11.2017 г., както и в частта относно размера на определения
наем, който ищцата следва да заплаща на жалбоподателя за времето, през което
ползва семейното жилище, определен на база вариант 3 от приетата по делото СТЕ.
Моли началната дата за заплащане на издръжката да е от влизане на решението в
сила, а размерът на наема да е 159 лв., какъвто именно бил определен във
вариант 3 на заключението по СТЕ. В т.н. се сочи, че съдът в нарушение на
разпоредбата на чл. 214 от ГПК е допуснал изменение на иска, относно размера на
претендираната издръжка и
началния срок на заплащането ѝ от „влизане в сила на решението“ в
„подаването на исковата молба – 28.11.2017 г.“. Съдът не бил съобразил началния
период на издръжката и с постановените привременни мерки от 28.02.2019 г.,
както и че до посочената дата страните са живели заедно в едно домакинство. По
отношения на присъдения месечен наем се сочи, че същият не бил съобразен със
заключението на вещото лице по СТЕ, въпреки че съдът се позовава на него. По тези съображения моли за отмяна на
решението в горния смисъл, като се определи началната дата за заплащане на
издръжката да е след влизане в сила на решението, а месечния наем за ползването
на семейното жилище от майката да е в размер на 159 лв.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба на ответника от ищцата М.Б.М., чрез адв. Л.Ч., с
които се оспорва жалбата и се излагат съображения в подкрепа на решението в
разглежданата част – начална дата на заплащането на присъдената издръжка и
размера на наема. Сочат се подробни аргументи за това, че районният съд
правилно бил допуснал изменение на исковата претенция, и по същество се
оспорват останалите твърдения във въззивната жалба. Относно претенцията за
изменение на решението досежно определения месечен наем препраща към изложеното
в насрещната въззивна жалба. Моли решението да бъде потвърдено в атакуваната
част и претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 2 от ГПК е депозирана насрещна въззивна жалба от ищцата М.Б.М.,
чрез адв. Л.Ч., против решението на РС – Асеновград, в частта, с която са
отхвърлени исковете за издръжка до пълните предявени размери от 210 лв.
касателно детето В. И. М. и 190 лв. касателно детето А. И. М., както и в
частта, с която ищцата е осъдена да заплаща на основание чл. 57 ал. 2 от СК на
ответника наем за ползването на припадащата му се част от семейното жилище в
размер на 106 лв. месечно, считано от влизане на решението в сила. В т.н.
излага подробни съображения, че претендирания размер на издръжка в най-пълна
степен отговарял на месечните потребности и нужди на децата, като твърди, че ответникът,
с оглед на действителното му финансово състояние, без затруднения би могъл да
осигурява тази издръжка. Относно размера на месечния наем счита, че същият
следва да бъде намален до размера от 60,94 лв., доколкото само в този размер се
взимало предвид и правилото на чл. 57, ал. 2, изр. 2 от СК, че наем не се дължи
за ползваната от децата жилищна площ. По тези съображения се моли да се измени
решението, като се присъди претендирания размер на издръжката за всяко от
децата, както и да се намали размера на месечния наем по чл. 57, ал. 2 от СК.
Претендира разноски.
Не е
постъпил отговор на насрещната въззивна жалба.
Постъпила
е и частна въззивна жалба от М.Б.М., чрез адв. Л.Ч., против определение от
05.02.2020 г. по гр.дело № 2907/2018 г. по описа на РС – Асеновград, III гр.
с-в, в частта, с която съдът е отхвърлил искането на ищцата за допълване на
решението в частта за разноските. Твърди се, че въпреки, че съдът е взел
отношение в мотивната част на своето решение касателно липсата на основание за
присъждане на разноски с оглед нормата на чл. 329, ал. 1 от ГПК, то съдът е
следвало все пак с изричен диспозитив в разпоредителната част на решението си
да се произнесе относно разноските, доколкото само диспозитивът се ползвал със
сила на присъдено нещо. Като не се бил произнесъл в диспозитива относно
разноските, съдът лишавал ищцата от възможността да търси по съответния законов
ред притезанието си за разноските. По тези съображения се моли да се отмени
обжалваното определение в атакуваната част и да се присъдят сторените от ищцата
разноски в съответните съдебни инстанции и съобразно приложените списъци.
Отговор
на частната въззивна жалба не е депозиран.
Решението
не обжалвано в частта относно упражняването на родителските права, мерките за
това, местоживеенето на децата, режима на лични отношения с тях, както и на
кого да се предостави ползването на семейното жилище, като в тази част е
обжалван само срокът за предоставянето на жилището.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Двете въззивни
жалби и насрещната въззивана жалба са подадени против обжалваем съдебен акт –
съдебно решение, в законоустановения срок от процесуално легитимирани лица, имащи
интерес от обжалването, поради което същите се явяват допустими и подлежат на
разглеждане по същество. Частната жалба също е подадена от легитимирано лице, в
законен срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт – определение по чл.
248 от ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Настоящият
съдебен състав като съобрази изложеното във въззивната жалба на И.Г.М. и като
се запозна подробно с материалите по делото намира, че районният съд
незаконосъобразно – в нарушение на чл. 214, ал. 1 от ГПК, е допуснал изменение
на предявения иск за издръжката на двете родени от брака деца, касателно
началния период, от който се дължи издръжката. Видно от съдържанието на
исковата молба с вх. № 15400/28.11.2017 г. по описа на РС – Асеновград, ищцата М.М.
е поискала ответникът И.М. да бъде осъден да заплаща на двете им деца месечна
издръжка в размер на 180 лв. на всяко дете, считано от датата на влизане в
сила на решението по делото. Въз основа на последваща молба за изменение на
иска, представена в о.с.з. по гр.дело № 2907/2018 г. по описа на РС –
Асеновград, проведено на 16.05.2019 г., на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК
съдът е допуснал изменение на иска в следния смисъл: искът да се счита предявен
за заплащане на месечна издръжка за детето В. М. в размер на 210 лв., а за
детето А. М. – 190 лв., ведно със законната лихва върху всяка просорчена
вноска, с начален период за заплащане и на двете издръжки – 28.11.2017 г.,
т.е. датата на предявяване на иска. Парично вземане, дължимо за определен
период от време, каквото е и вземането за издръжка, се индивидуализира чрез своите
период и размер, които са определящи за границите на дължимата съдебна защита.
Последваща промяна на първоначално въведеното вземане е допустима единствено
при спазване на императивно установените в чл. 214 от ГПК, правила за изменение
на иска, сред които е забраната за едновременна промяна на основанието и
петитума на сезиращата искова молба. Добавянето на нов период, за който се
претендира издръжка – в случая от „предявяването на исковата молба – 27.11.2017
г.“ до „влизане на решението в сила“, е равнозначно
на предявяване на нов иск в хода на процеса, което е недопустимо. Следователно
недопустимо се явява и така направеното изменение на иска в частта относно
периода за заплащане на издръжката. Като е приел изменението на иска за
допустимо и е осъдил ответника да заплаща издръжка считано от датата на
предявяването на исковата молба – 27.11.2017 г., първоинстанционният съд се е
произнесъл по непредявен иск и е постановил частично недопустимо решение. Същото
на основание чл. 270, ал. 3, изр. първо от ГПК следва да се обезсили и делото
да се прекрати в тази част. В същия смисъл е и
Решение № 115 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 680/2010 г., II т. о.,
ТК.
Досежно изменението на размера на
претендираната издръжка от 180 лв. на 210 лв. за В. М. и от 180 лв. на 190 лв.
за А. М., то същото отговаря на изискванията на чл. 214, ал. 1 от ГПК,
доколкото се отнася само до размера на претенцията и е заявено до приключването
на съдебното дирене в първата по същество съдебна инстанция.
В
останалата си част, включително и в частта относно размера на двете издръжки, първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира за
установено от фактическа страна
следното:
Бракът
между страните е прекратен на дата 05.10.2018 г. с влязло в решение по гр. д. 2631/2017 г. на РС –
Асеновград, без да има произнасяне по въпроса за вината. От брака страните имат
родени две деца – В. И. М., родена на *** г., и А. И. М., родена на *** г.
С
нотариален акт за дарение № 46, том 1, рег. № 863, нот.дело№ 44/2008 г. по
описа на Нотариус Б. Т., рег. № 233, В. А. М. е дарила на сина си И.Г.М. 4/18 ид. ч. от ПИ 00702.513.90 по КК на гр. Асеновград, с
административен адрес гр Асеновград, ул. „**** заедно с 4/6 ид. ч. от
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 00702.513.90.1* на ет. първи в
сграда № 1 в ПИ 00702.513* с предназначение – жилище, апартамент, със застроена
площ от 124 кв. м., ведно с 4/18 ид. ч. от приземието, както и 4/18 ид. ч. от
таванско помещение и съответните ид. части от общите части на сградата. С
исковата молба и с отговора към нея се заявява, че ответникът И.Г.М. притежава
общо 5/6 ид. ч. от посочения имот – 4/6 ид. ч. по силата на договора за дарение
и 1/6 ид. ч. по наследство. Останалата една шеста е безспорно, че е собствена
на сестрата на ответника. По делото е установено, че СОС с идентификатор
00702.513.90.1.1 е било семейното жилище на страните по време на съвместното им
съжителство. Липсват данни, към датата на завеждането на иска, някоя от страните
да има друго жилище.
Страните
са живеели заедно в семейното жилище до 28.02.2019 г. – до постановяването на
привременните мерки. Последното е видно от заявеното от страните при тяхното
изслушване по реда на чл. 59, ал. 6 от СК в о.с.з., проведено на 28.02.2019 г.
От
представената справка от ТД на НАП – гр. Пловдив (л. 251 – л. 253) е видно, че
ответникът И.М. работи в „Сейджи Технолоджис“ ООД гр. София със среден
осигурителен доход за 2019 г. в размер около 2 400 лв. Съгласно удостоверение
от работодателя (л.263) ищцата М.М. към 2019 г. е работила в градска библиотека
„П. Хилендарски“ гр. Асеновград и е получавала брутен месечен доход в размер на
около 1 500лв. Липсват данни или твърдения за промяна при работодателите на
страните, както и в размера на получаваното от тях месечно възнаграждение към
2020 г.
Съгласно
договор за наем на недвижим имот (л.179 - л. 182) ответникът живее на адрес ул.
„***, считано от 12.03.2019 г. и заплаща месечен наем в размер на 300 лв.
По
делото са представени доказателства относно стандартните разходи за отглеждане
на двете деца – удостоверение от „Спортен клуб Хамон“ за А. М., фактури и
касови бонове за заплащане на покупки и текущи сметки (л. 183 – л. 231). Същите
са взети предвид и от настоящата инстанция.
Прието
е заключение по назначената съдебно-техническа експертиза за определяне размера
на месечния пазарен наем за семейното жилище на страните, което заключение като компетентно, пълно и
непротиворечиво е кредитирано и от въззивния съд. Вещото лице е дало три
варианта за изчисление на наема: вариант I без приспадане площта, ползвана от
децата - 424 лв.; вариант II с приспадане площта на една детска стая и тераса към нея – 355
лв.; и вариант III с приспадане площ на детска стая и тераса към нея и 2/3 от
площта за общо ползване – 159 лв. В о.с.з. вещото лице е посочило и четвърти
вариант – за площта ползвана само от майката – 60,94 лв. на месец.
По
делото са събрани и други писмени (копия от дипломи и сертификати от проведени
обучения, издадени на страните) и гласни (обяснение на страните по реда на чл.
59, ал. 6 от СК, свидетелски показания) доказателства, както и експертни
заключение по назначените съдебно-психиатрични експертизи на двете деца, които
съдът е ползвал, доколкото с тях се установяват относими за настоящото
производство факти и обстоятелства.
Въз
основа на установената по делото фактическа обстановка въззивния съд направи
следните правни изводи:
По отношение въззивната жалба на
ищцата М.Б.М.:
За да
постанови своето решение, касателно срока, за който е предоставено на М.М.
ползването на семейното жилище, съдът е приел, че поради крайно влошените
отношение между страните жилището не може да се ползва съвместно, а следва да
се ползва от децата и от майката, на която е предоставено упражняването на
родителските права. Прието е още, че тъй като жилището е съсобствено между
единия съпруг - И.М., и неговата сестра, притежаваща 1/6 ид. ч., то на
основание чл. 56, ал. 3 от СК, ползването на семейното жилище от страна на
майката следва да е за период от една година.
Въззивната
инстанция не споделя тези изводи на районния съд. Безспорно в случая
отношенията на страните не позволяват семейното жилище да се ползва съвместно
от двамата бивши съпрузи. Самите страни също не заявяват такова желание, като
ответникът не излага претенции по чл. 56, ал. 1 от СК. Спорно по делото е
приложението на чл. 56, ал. 2 и ал. 3 от СК, съгласно които, когато от брака
има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на единия
съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е
предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява (ал. 2),
а когато семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, ползването се
предоставя за срок до една година (ал. 3). Законът не урежда изрично хипотеза,
при която жилището е съсобствено между един от съпрузите и трето лице, както е
в случая. Този въпрос обаче е разглеждан от съдебната практика. Съгласно Решение
№ 64 от 8.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 396/2012 г., IV г. о., ГК когато идеална част от семейното жилище е
лична собственост на единия съпруг, а останалите идеални части са собственост
на негови близки, съдът преценява какви са дяловете в съсобствеността и как е
разпределено ползването между семейството на съпруга и семействата на неговите
близки (така съдът определя обема на семейното жилище). Ако съгласно горните
правила от семейното жилище може да бъде обособена реална част, която съответства
на дела на съпруга-съсобственик от целия съсобствен имот, тази реална част може
да бъде предоставена за ползване на другия съпруг, който упражнява родителските
права върху ненавършили пълнолетие родени от брака деца, докато ги упражнява, а
ако обособената реална част от семейното жилище надхвърля дела на
съпруга-съсобственик от целия имот, тази реална част може да бъде предоставена
за ползване на другия съпруг, който упражнява родителските права върху
ненавършили пълнолетие родени от брака деца, за срок до една година.
Следователно е допустимо семейно жилище, което е съсобствено между съпруг, на
когото не е предоставено упражняването на родителските права, и трето лице, да
се ползва от съпруга, упражняващ родителските права докато ги упражнява. Съдът
обаче е длъжен да изследва дяловете в съсобствеността и разпределението на
ползването между семейството на съпруга и семействата на неговите близки, за да
определи обема на семейното жилище, който да се ползва от съпруга несобственик,
както и периода на ползването. Видно от данните по делото ответникът И.М. е
собственик на 5/6 ид. ч. от семейното жилище, като същото се е ползвало
изключително и само от неговото семейство. Следователно обема на процесното
семейно жилище съответства изцяло на пълния обем на СОС с идентификатор
00702.513.90.1.1, разположен на ет. първи в сграда № 1 в ПИ 00702.513.90 с
предназначение – жилище, апартамент, със застроена площ от 124 кв м, ведно със
съответните ид. части от приземието, таванско помещение и общите части на сградата.
Следователно не е необходимо да се определя конкретна реална част от жилището
за ползване от страна на ищцата, доколкото същото е ползвано в пълен обем от
семейството на страни, преди тяхната раздяла, и в същия обем следва да се
предостави ползването му на ищцата. Правата между съсобствениците – ответникът
и неговата сестра, в случая ще се уредят съобразно нормите на чл. 32, ал. 1 и
чл. 31, ал. 2 от ЗС, като ползването на общата вещ от семейството на съпруга
съсобственик следва да се приравни на лично ползване от страна на
съсобственика, притежаващ повече от половината от общата вещ. В случая не се
засягат правата на притежаващия 1/6 ид. част от имота съсобственик – същия не
може да влияе върху решенията за обикновеното управление на вещта, каквото е и
отдаването ѝ под наем, стига то да не е вредно за вещта, но пък разполага
с правото по чл. 31, ал. 2 от ЗС. В т.н. доколкото се предоставя ползването на
семейното жилище в пълен обем, то и периодът на това ползване следва да се
определи съобразно нормата на чл. 56, ал. 2 от СК, а именно докато се
упражняват родителските права.
Въз
основа на изложените съображения въззивната жалба на М.Б.М. се намира за
основателна, а атакуваното решение, в частта относно периода на ползване на
семейното жилища ще се отмени, като вместо това се предостави ползването на
жилище докато майката упражнява родителските права върху децата.
По отношение въззивната жалба на
ответника И.Г.М.:
При
определянето на началната дата за заплащане на издръжката за двете деца от
страна на техния баща – И.М., съдът е съобразил направеното изменение на иска
от страна ищцата, като е присъдил да се заплаща издръжка на двете деца, считано
от датата на депозиране на исковата молба – 28.11.2017 г. до настъпване на
причина за нейното изменение или прекратяване. Както се посочи по-горе в
настоящите мотиви, това изменение на иска е незаконосъобразно, респ. съдебното
решение в тази му част се явява недопустимо, като постановено по непредявен иск
– свръхпетитум, и същото подлежи на обезсилване в частта, с която И.М. е осъден
да заплаща издръжка на двете си деца за периода от датата на депозиране на
исковата молба до датата на влизане на решението в сила. Доколкото обаче
районният съд е разгледал по същество и редовно заявена претенция за издръжка,
то атакуваното решение следва да се потвърди в частта, с която ответника е
осъден да заплаща издръжки, начиная от влизане на решението в сила до
настъпване на законна причинна за техните изменение или прекратяване, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска.
Касателно
дължимия на основание чл. 57, ал. 2 от СК месечен наем, районният съд е ползвал
предоставения, съгласно заключението на вещото лице по съдебно-техническа
експертиза вариант III, като е намалил същия с 2/6, тъй като И.М. не бил едноличен собственик
на семейното жилище. Така вместо посочената от вещото лице сума от 159 лв.,
съдът е присъдил наемна цена от 106 лв., която да се заплаща от М.М.. Настоящата
въззивна инстанция споделя приетото от първостепенния съд, че в случая следва
да се осъди майката да заплаща наем на основание чл. 57, ал. 2 от СК за
ползването на семейното жилище, съобразно предложения от вещото лице вариант III. Този вариант в най-пълна степен
съответства на буквата и разума на нормата на чл. 57, ал. 2 от СК, тъй като при
посочването на конкретната сума, вещото лице е изключило наема за ползваната от
ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, а именно детската стая и терасата
към нея, както и 2/3 от помещенията за общо ползване. Не споделя обаче приетото
от районния съд, че дължимият наем следва да се намали съобразно притежаваните
от съпруга съсобственик идеални части от правото на собственост върху семейното
жилище. Както се посочи в мотивната част на настоящото решение относно
въззивната жалба на М.М., ищцата следва да ползва цялото семейно жилище и то за
периода на упражняване на родителските права, тъй като се възползва от правното
положение на своя вече бивш съпруг, който е съсобственикът, притежаващ повече
от половината от общата вещ, по смисъл на чл. 32, ал. 1 от ЗС. С оглед на това,
че ищцата, заедно с двете деца, ще ползва цялото семейно жилище, то същата
дължи и пълния наем за него, като се изключи наемът за ползваната от
непълнолетните деца жилищна площ. Наемът се дължи именно на съпруга ѝ на
основание чл. 57, ал. 1 и ал. 2 вр. 56, ал. 2 от СК. В случая с трето лице
съсобственик не възниква наемно правоотношение, но то може да претендира
обезщетение по реда на чл. 31, ал. 2 от СК за ползата, от която е лишено, от
деня на писменото поискване.
Предвид
изложеното въззивния съд намира, че въззивната жалба на И.М., касателно размера
на дължимия наем, е основателна и следва да се уважи, като се отмени
атакуваното решение на районния съд в частта, с която е отхвърлен иска с правно
основание чл. 57, ал. 2 от СК за разликата от 106 лв. до претендирания с
жалбата размер от 159 лв., и същата се присъди в полза на жалбоподателя М.. За
разликата от 159 лв. до първоначално заявената претенция от 180 лв. решението
не е обжалвано и е влязло с сила.
По отношение насрещната въззивната
жалба на ищцата М.Б.М.:
При
присъждане размера на дължимата на всяко от двете деца издръжка районният съд
коректно е отчел нуждите на децата, предвид тяхната възраст и социално-битовите
им потребности, като се е съобразил и със събраните по делото доказателства. В
т.н. въззивната инстанция напълно се солидаризира с изложеното в мотивната част
на атакуваното решение, касателно размера на дължимата издръжка, и на основание
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния съд в тази им част. За пълнота
следва да се посочи, че действително бащата И.М. получава добри за страната
доходи и без особени затруднения би заплащал претендираната разлика от 10 лв.
Съгласно константната практика по-големите материални възможности на родителите
са основание за присъждането на по-големи по размер издръжки, но завишаването
на размера не самоцелно и не може да се осланя единствено на доходите на
родителя. Целта на издръжката е да осигурява условия на живот, каквито детето
би имало, ако родителите биха живели заедно. В т.н. съдът намира за
неоснователно твърдението в насрещната въззивна жалба, че с увеличаването
размера на всяка от издръжките с по 10 лв. ще се осигурят условия на живот за
двете деца по-близки до тези преди развода на родителите, тъй като подобен
извод не е подкрепен от доказателствата по делото. Районният съд е съобразил
събрания доказателствен материал и е определил конкретните размери на двете
издръжки, които размери настоящата инстанция намира за отговарящи на нуждите на
децата. Доколкото липсват нови данни в противния смисъл, то и атакуваното
решение не следва да се изменя в разглежданата част. Ако нуждите на децата в
бъдеще реално се променят, то страните ще разполагат с възможността за
изменение на размер на издръжката по реда на чл. 150 от СК. По тези съображение
искането за коригиране на присъдения с първоинстанционното решение размер на
дължимата за двете деца издръжка се намира за неоснователно и решението в тази
му част ще се потвърди.
Предвид
изложеното по-горе в настоящите мотиви относно въззивната жалба на И.М., за неоснователно
се намира искането на М.М., направено с насрещната въззивна жалба, за
намаляване размера на дължимия по силата на чл. 57, ал. 2 от СК наем до размера
от 60,94 лв. месечно с оглед заключението на вещото лице, дадено устно в о.с.з.
Този размер, посочен от вещото лице, като вариант четвърти, не е съобразен със
смисъл на закона, противно на изложеното в насрещната въззивна жалба. Съгласно
чл. 57, ал. 2, изр. 2 от СК не се дължи наем за ползваната от ненавършилите
пълнолетие деца жилищна площ. От текста на нормата не може да се изведе, че се
дължи наем само за ползваната изключително от родителя жилищна площ, в какъвто
смисъл е заключението на вещото лица по вариант четири на СТЕ. В т.н. правилно,
както се посочи и по-горе, районният съд е определил месечния наем съобразно
вариант III на заключението, доколкото той в най-пълна степен удовлетворява
изискванията на закона. Следователно депозираната насрещна въззивна жалба се
намира за неоснователна и в тази ѝ част.
По отношение частната жалба на ищцата
М.Б.М.:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с молба за допълване на обжалваното решение по реда на чл.
250 и на чл. 248 от ГПК. Съдът е уважил молбата по чл. 250 от ГПК, но е отхвърлил
искането за допълване, алтернативно за изменение на решението в частта за
разноските, като е посочил, че не е длъжен да се произнася с отхвърлителен
диспозитив, когато искането за присъждане на разноски е неоснователно.
Настоящата
въззивна инстанция споделя приетото от районния съд, както в атакуваното
решение, в частта му за разноските, така и в обжалваното определение. Видно от
данните по делото бракът между страните е прекратен по съдебен ред без да е
налице произнасяне по въпроса за вината. Съгласно чл. 329, ал. 1, изр. 2 от ГПК,
когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни
или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги
направили. За отбелязване е, че съдебните разноски по брачни дела се заплащат
според правилото на чл. 329, ал. 1 от ГПК и в случаите, когато са направени във
връзка с присъединените съгласно чл. 322, ал. 2 от ГПК искове. Следователно,
доколкото няма виновен за прекратяването на брака съпруг, то и не следва да се
присъждат разноски в полза на никоя от страните по проведените
първоинстанционни производства. В т.н. съдът действително не е длъжен да се
произнася с отхвърлителен диспозитив, тогава когато не уважава искането за
присъждане на разноски.
По
отношение искането за присъждане на разноските, сторени по в.гр.д. № 1728/2020
г. по описа на ОС – Пловдив, следва да се посочи, че съгласно чл. 81 от ГПК във
всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася
и по искането за разноски. Следователно настоящата въззивна инстанция не
разполага с възможността да присъжда разноски, сторени по друго производство.
Това е следвало да направи разглеждащият делото съдебен състав, като при
несъгласие с приетото, респ. присъденото, страната е разполагала с възможността
по реда на чл. 248 от ГПК да поиска ревизиране на този акт от съответния
съдебен състав, респ. да обжалва постановеното определение.
Предвид
изложеното частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение, в
частта относно молбата по чл. 248 от ГПК, следва да се потвърди.
Относно разноските:
С оглед
изхода на спора на страните следва да се присъдят направените от тях разноски в
хода на настоящото въззивно производство съразмерно с уважената част на
заявените искания. В т.н. следва да се посочи, че когато решението е обжалвано
само за родителските права, семейното жилище, издръжката и по други въпроси (без
въпроса за прекратяването на брака), разноските за втората инстанция се
присъждат съобразно разпоредбите на чл. 78 от ГПК (вж. т. 10 на Постановление №
20 от 16.ХII.1963 г. на Пленум на ВС). Касателно направените разноски в
първоинстанционното производство, същите на основание чл. 329, ал. 1 от ГПК
остават за страните, както са ги направили, тъй като липсва произнасяне по
въпроса за вината.
Предвид изложеното съдът съобрази
представените по настоящото дело списъци по чл. 80 от ГПК – на л. 12 за М.М. и
на л. 14 за И.М., както и представените доказателства в т.н. – платежни
нареждания за внесени държавни такси и два броя договори за правна защита и
съдействия – на л. 11 за М.М. и на л. 15 за И.М.. Ищцата М. е поискала
заплащане на разноските за държавна такса в размер на 25 лв. за въззивната
жалба и 15 лв. за частната жалба, като в списъка не е включена заплатена такса
за насрещната въззивна жалба, поради което същата няма да се присъди. Касателно
държавната такса за въззивната жалба, то направените от М.М. разноски следва да
ѝ се заплатят, доколкото са налице доказателства за тях и жалбата е
уважена. Не следва да се присъжда разноските за държавна такса за частната
жалба, тъй като същата е неоснователна. Претендира се и заплащане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., уговорено в представения
договор за правна защита и съдействие. Същото е основателно, като основата за
определяне на конкретния размер се извежда от разпоредбата на чл.7, ал. 1, т. 2
от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно 600 лв. И.М. претендира заплащане на направените
разноски за заплатена държавната такса за неговата въззивна жалба в размер на
210,32 лв., за която е представено платежно нареждане, както и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лв., съобразно представения
договор за правна защита и съдействие, отразяващ плащането в брой на тази сума
и имащ характер на разписка. Доколкото въззивната жалба на И.М. е основателна,
то и разноските за заплатената от него държавна такса за нея, следва да му се
присъдят. Относно адвокатските възнаграждение, съдът намира, че доколкото
повечето от заявените от страните искания нямат паричен еквивалент, като една
част от тях са уважени, а друга – отхвърлени, то и направените разноски за един
адвокат следва да се поделят поравно. В т.н. М.М. следва да заплати на И.М.
сумата от 300 лв. – направени от него разноски за един адвокат, а И.М. на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. следва да заплати на адв. Л.Ч., сумата от 300
лв. адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал.
3, т. 2 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, доколкото
предмет на въззивното дело не са въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК. Следва да се
отбележи, че въпросът за дължимата издръжка не може да е предмет на
самостоятелно косационно обжалване (вж. Определение № 878 от 8.07.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1447/2012 г., IV г. о., ГК). В този смисъл окончателно се явява
и настоящата решение, имащо характер на определение, относно частната въззивна
жалба, предвид нормата на чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение от 10.01.2020 г., постановено по гр. дело № 2907/2018
г. по описа на РС – Асеновград, III гр. с-в, само в ЧАСТТА, с която И.Г.М.
ЕГН **********, с адрес ***, е ОСЪДЕН да заплаща месечна издръжка на
двете си деца В. И. М., ЕГН **********, и А. И. М., ЕГН **********, за периода
от датата на подаването на исковата молба - 27.11.2017 г., до датата на влизане
в сила на решението, като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 10.01.2020 г., постановено по гр. дело № 2907/2018
г. по описа на РС – Асеновград, III гр. с-в, в ЧАСТТА, с
която И.Г.М. ЕГН **********, с адрес ***, е ОСЪДЕН да заплаща на детето си
В. И. М., ЕГН **********, със съгласието на нейната майка и законен
представител М.Б.М., ЕГН **********, с адрес ***, месечна издръжка в размер на 200 лв. (двеста лева), считано от влизане на решението в сила до
настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска, както и да заплаща на детето си А.И. М., ЕГН **********, чрез
нейната майка и законен представител М.Б.М., ЕГН **********, с адрес ***,
месечна издръжка в размер на 180 лв.
(сто и осемдесет лева), считано от влизане на решението в сила до настъпване на
законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната
лихва върху всяка просрочена вноска, както
и в ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ исковете против И.Г.М. ЕГН **********,
за заплащане на месечна издръжка за двете му деца до пълните предявени размери
от 210 лв. (двеста и десет лева) касателно детето В. И. М., ЕГН **********, и
190 лв. (сто и деветдесет лева) касателно детето А. И. М., ЕГН **********, както и в ЧАСТТА, с която М.Б.М. ЕГН **********,
с адрес ***, е ОСЪДЕНА да заплаща на
основание чл. 57 ал. 2 от СК на И.Г.М.
ЕГН **********, с адрес *** наем
за ползването на семейното жилище в размер на 106 лв. (сто и шест лева) месечно, считано от влизане на решението
в сила.
ОТМЕНЯ Решение от 10.01.2020 г., постановено по гр. дело № 2907/2018 г. по
описа на РС – Асеновград, III гр. с-в, в ЧАСТТА,
с която се ПРЕДОСТАВЯ ползването на семейното жилище, представляващо
самостоятелен обект в сграда с КИ 00702.513.90.1.1 (нула нула седем нула две
точка пет едно три точка девет нула точка едно точка едно) по КК на гр.
Асеновград, попадащ в сграда № 1(едно) в ПИ 00702.513.90 (нула нула седем нула две точка пет едно три точка девет нула)
на административен адрес гр. Асеновград ул. „*** (* с предназначение жилище и
застроена площ от 124 кв.м. (сто двадесет и четири квадратни метра), ведно със
съответните прилежащи части от призема и тавана на сградата, на М.Б.М. ЕГН **********,
с адрес ***, за срок от една година,
считано от влизане на решението в сила, както и в ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН
иска на И.Г.М. ЕГН **********, с адрес ***, против М.Б.М. ЕГН **********, с адрес
***, с правно основание чл. 57, ал. 2 от СК за заплащане на наем за ползването
на семейното жилище за разликата от 106 лв. (сто и шест лева) до пълния претендиран
с въззивната жалба размер от 159 лв. (сто петдесет и девет лева), КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕДОСТАВЯ ползването на семейното жилище, представляващо самостоятелен
обект в сграда с КИ 00702.513.90.1.1 (нула нула седем нула две точка пет едно
три точка девет нула точка едно точка едно) по КК на гр. Асеновград, попадащ в
сграда № 1(едно) в ПИ 00702.513.90 (нула нула седем нула две точка пет едно три точка девет нула)
на административен адрес гр. Асеновград ул. „*** ** с предназначение жилище и
застроена площ от 124 кв.м. (сто двадесет и четири квадратни метра), ведно със
съответните прилежащи части от призема и тавана на сградата, на М.Б.М. ЕГН **********,
с адрес ***, за периода от
влизане на решението в сила докато упражнява родителските права върху родените
от брака деца – В. И. М., ЕГН **********, и А. И. М., ЕГН **********.
ОСЪЖДА М.Б.М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплаща на основание чл. 57, ал.
2 от СК на И.Г.М. ЕГН **********, с адрес ***, наем за ползването на семейното
жилище в размер на 53 лв. (петдесет
и три лева) месечно, представляващ разликата от присъдения с обжалваното
решение наем от 106 лв. до пълния претендиран с въззивната жалба наем от 159
лв., , считано от влизане на решението в сила.
В останалите си части
решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА М.Б.М. ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на И.Г.М. ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от общо 510,32 лв.
(петстотин и десет лева и 32 ст.), представляващи направени разноски в хода на
настоящото въззивно производство, от които 210,32 лв. държавна такса за
въззивната жалба и 300 лв. възнаграждение за един адвокат.
ОСЪЖДА И.Г.М. ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на М.Б.М. ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 25 лв.
(двадесет и пет лева) разноски за заплатена държавна такса за въззивната жалба.
ОСЪЖДА И.Г.М. ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
да заплати на адв. Л.Ч. от ПАК, със съдебен адрес ***, сумата от 300 лв. (триста лева), адвокатско
възнаграждение за настоящото въззивно производство.
В горната си част
настоящото въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 05.02.2020 г. по гр.дело № 2907/2018 г. по
описа на РС – Асеновград, III гр. с-в, в ЧАСТТА,
с която е ОТХВЪРЛЕНА молбата с вх. №
1169/22.01.2020 г. по описа на РС – Асеновград, на М.Б.М., ЕГН **********, за
допълване/изменение на Решение от 10.01.2020 г., постановено по гр. дело №
2907/2018 г. по описа на РС – Асеновград, III гр. с-в, в частта му относно
разноските.
В тази си част въззивното
решение има характер на определение, което е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./