Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………………… 2020 г. гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският
административен съд, ХХVІІІ-ми състав, в публичното заседание на пети февруари
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА СТАНЕВА
при секретаря Оля
Йорданова
като разгледа
докладваното от съдия Д. Станева адм. дело № 1850/2019г. по описа на
Административен съд Варна, за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК, във вр. с чл. 9б, във вр. с чл. 4, ал.1 от
Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.
Образувано
е по жалба на “Лакпром“ АД,
ЕИК *********,с.*, ул.“*“ №**, представлявано от Х.Г.Х. против Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал.3 ДОПК № МД-АУ-1873-1/01.04.2019г., издаден от старши инспектор
"Контролно-ревизионни дейности" в дирекция "Местни данъци"
към община Варна, потвърден с Решение № МД-РШ-012/18.06.2019г. на Директор
на Дирекция "Местни данъци" при община Варна, с
който на дружеството са установени задължения за ДНИ и ТБО за 2014г., 2015г.,
2016г., 2017г. и 2018г. в размер на общо 18 029.07лв.
и лихва в размер на 4 898.95лв. Жалбоподателят
твърди, че обжалваният акт е незаконосъобразен и необоснован; дружеството е подало декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с
данък върху недвижимите имоти, като е бил приложен документ за собственост, от
който се установява, че същият е отразен, като поземлен имот с площ
4 669кв.м., находящ се в гр.Варна, м.“Баба Алино“; съгласно представена скица за имот с идентификатор
10135.2573.285, същият е с площ 4 669кв.м. със застроена площ
706кв.м., с трайно предназначение на територията „Урбанизирана“ и начин на
трайно ползване „Друг вид дървопроизводителна гора“; навеждат се доводи, че предназначението на гората не е било
променяно, поради което не следва да се облага с данък, съгласно разпоредбата
на чл.10 ал.3 от ЗМДТ; счита, че следва
да се обложи с данък само застроената част от ПИ 10135.2573.285 с обща площ
706кв.м. и припадащата част от терена към сградите; твърди се че незастроената част от гората, закупена с Договор за
продажба на имот № ***/**.07.20**г. от
Национално управление по горите не следва да бъде облагано с данък, съгласно
чл.10 ал.3 от ЗМДТ; прави възражения за изтекла давност
за установените задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци. Поради изложените съображения моли съда да отмени обжалвания акт. В
съдебно заседание и по съществото на спора, чрез пълномощника си поддържа
жалбата и моли съда да я уважи. Претендира присъждане на разноски по делото, съобразно представения списък.
Ответната
страна, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и
моли съда да я отхвърли. Претендира присъждане на ю.к.възнаграждение.
След
като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото,
становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 160 ДОПК,
административният съд приема за установено от фактическа страна следното:
От
„Лакпром“ АД е била подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ на 19.12.2018г.
за имоти с партиден № *********0002.
На
л.28-31 от адм.преписка е представена декларация по чл.14 ЗМДТ от 17.02.2011г., с която е бил деклариран от жалбоподателя земя и сграда в КК Чайка,
със застроена площ 567.70кв.м., посочено било, че площта на земята е
1 200кв.м. С декларация по
чл.14 от ЗМДТ – л.41-47 от адм.преписка, подадена от дружеството, били
декларирани 4 бр. сгради,
построени през 1988г., съответно с площ 1868.80кв.м.,
68кв.м., 38кв.м. и 16кв.м. находящи се в КК Чайка. Било
посочено, че площта на земята е 4 669кв.м., в т.ч. 1 200кв.м. – УПИ.
С нотариален акт № **/**.07.20**г./л.7-8
от делото/ дружеството е признато за собственик на основание чл.17а от ЗППДОбП на отстъпено право на строеж
и реализирано такова за имот Почивна станция, находяща се в гр.Варна, КК Чайка,
местност „Баба Алино“, с обща застроена разгърната площ 1 900.90кв.м.,
заедно с мястото в което са построени почивната станция и вилата с площ
1 200кв.м., застроено и незастроено, попадащо в регулацията на КК Чайка.
С
договор за покупко-продажба № 202/01.07.2004г./л.9-10
от делото/ Началникът на Национално управление на горите прехвърля на „Лакпром“
АД имот с площ 4 670кв.м., прилежаща към почивна станция, собственост на
дружеството, находящ се в държавния горски фонд отдел 153, част от подотдел
„г“, „12“ в териториалния обхват на дейност на Държавно лесничейство „Варна“,
представляващ имот № 474001 в землището
на махала „Виница“.
По
делото е представена скица от 26.02.2018г. за имот № 10135.2573.285
/л.11 от делото/, в която е посочено, че имота е с площ 4 669кв.м., в
местност „Баба Алино“, начин на трайно ползване „Урбанизирана“, начин на трайно
ползване „Друг вид дървопроизводителна гора“. Представени са по делото скици на
изградените в имот № 10135.2573.285 сгради
– л.13-16 от делото.
С обжалвания Акт за установяване на задължения
по чл. 107, ал.3 ДОПК № МД-АУ-1873-1/01.04.2019г., издаден от ст.инспектор
"КРД" при община Варна на дружеството за
декларирания имот с декларация по чл. 14 ЗМДТ са установени задължения за ДНИ и ТБО за 2014г., 2015г., 2016г., 2017г. и
2018г., както и лихви за забава. От Решение №
МД-РШ-012/18.06.2019г. на Директора на
дирекция "Местни данъци" при община Варна се установява, че
решаващият орган е потвърдил АУЗ, като е приел, че жалбата е неоснователна и е
обсъдил направените с нея възражения. Приел е, че в кадастралната карта на
Община Варна процесният имот № 10135.2573.285
се състои от земя с площ 4 669кв.м. и сгради с обща застроена площ
706кв.м., както е било посочено в декларацията по чл.14 от ЗМДТ. Органът е
посочил, че правилно в Акта за държавна собственост от 02.09.1999г. е записано
„ЗЕМЯ – 1 200кв.м.“, но част от приложените скици са стари и с изтекъл
срок на валидност. В скица от 03.11.2003г. площта на имота е посочена - 4 670кв.м., с
която площ е посочен имота и в справка от Общинска служба по земеделие и гори
Варна. Имота е отразен като един, не е разделен на отделни
и подотделни, поради което няма основание да се разглежда като
два отделни имота – земя, горски фонд, застроена и земя, горски фонд - незастроена. Приел е, че безспорно имота се
намира в урбанизирана територия, представлява земя в строителните граници на
гр.Варна и като такъв подлежи на облагане с ДНИ и ТБО.
По
делото е допусната и изслушана съдебно-техническа експертиза, заключението по която е приобщено към
доказателствения материал по делото, неоспорено от страните и възприето от съда като компетентно и обективно дадено. Вещото
лице е установило, че съгласно общия устройствен план на Община Варна, одобрен със
Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012г. на Министъра на
МРРБ, процесния имот с идентификатор № 10135.2573.285
попада в територия, определена, като устройствена зона „Ок“ – курортни зони и
комплекси. Вещото лице е определило прилежащата площ в размер на 2 354кв.м.
изчислена на основание Наредба № 7/ 22.12.2003г. за
правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони, като е съобразена с общия устройствен план на Община Варна и показатели
за Устройство и застрояване към правилата и нормативите за прилагане на плана,
одобрени със Заповед № РД-02-14-1449/04.06.2012г.
на МРРБ.
Представена
е скица на имот № 474001 от
11.01.2007г./л.127 от делото/, в която е посочен начин на трайно ползване на
имота „залесена територия“. Представена е скица за същия имот от 27.10.2003г.,
в която е посочен начин на трайно ползване на имота „залесена територия“.
По
делото е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която не е оспорено от страните и е възприето от съда като
компетентно и обективно дадено. Вещото лице е установило, че процесният имот
на „Лакпром“ АД попада в район, в който Община
Варна организира сметосъбиране, сметоизвозване и
обеззаразяване на битови отпадъци през 2014г., 2015г., 2016г., 2017г. И 2018г., съгласно заповедите на Кмета на
Община Варна. При посещение на място, вещото лице е установило, че има
поставена кофа за смет тип „бобър“ на разстояние от 5 метра от металната врата
в долната част на имота и три кофи за смет тип „бобър“, поставени на пътя на
20-30 м. от входа на хотел „Орхидея“, както и товарен автомобил на
сметоизвозващата фирма за Община Варна с работници, които са товарили засъхнали
листа от уличните платна. Вещото лице е изчислило размера на дължимите от
дружеството суми за предоставяни услуги от Община Варна, които суми са
идентични с размерите посочени в обжалвания акт за установяване на задължение.
Дължимият данък за недвижими имоти за периода 2014г. – 2018г. е в размер на
14 063.94лв. и дължимият данък за такса битови отпадъци за периода 2014г.
– 2018г. е в размер на 3 965.13лв. Вещото лице е изчислило размера на
законната лихва за периода от 01.01.2014г. до 01.01.2019г. в размер на
3 702.49 лв. за данък върху недвижимите имоти и 1 196.46лв.за такса върху битовите отпадъци.
При така изложената фактическа обстановка
съдът приема от правна страна следното:
Жалбата
е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.156 ДОПК и след изчерпване на
възможността за обжалване по административен ред, поради което се явява
допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Задълженията
за ТБО представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано
в чл. 162, ал.2, т.3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК
установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа,
определен в съответния закон. Относно вземанията за местни такси, редът за
установяването им е предвиден в чл. 9б, ал.2 от ЗМДТ, съгласно който
установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон се
извършват по реда на чл. 4, ал.1-5 от ЗМДТ, като обжалването на свързаните с
тях актове се извършва по същия ред. Съгласно чл. 4, ал.1 от ЗМДТ,
установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от
служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на
свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В производствата по ал.1
служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи
по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчните задължения - на
публични изпълнители /чл. 4, ал.3 от ЗМДТ/. Служителите се определят със
заповед на кмета на общината /чл. 4, ал.4 от ЗМДТ/. Съгласно чл. 4, ал.5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152,
ал.2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община
на териториален директор на НАП. По делото е представена Заповед № 4643/03.12.2018г.
на Кмета на община Варна /л.1 от адм.преписка/, с която
на основание чл. 4, ал.3 и ал.4 от ЗМДТ и чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА са определени
длъжностните лица от звено „Местни данъци“, “Контролно-ревизионни дейности и
принудително събиране“ при община Варна с права и задължения на органи по
приходите, в т.ч. и на старши специалист „Местни данъци“ „Контролно-ревизионни
дейности“ Татяна Ташева - издател на АУЗ, предмет на оспорване по делото,
поради което съдът приема, че актът е издаден от компетентен по степен и материя
орган. Волеизявлението е обективирано в изискуемата от чл. 59, ал. 1 от АПК
писмена форма, като в него е посочен конкретният недвижим имот, по отношение на
който е определено задължението за заплащане на ДНИ и ТБО и начинът на
определяне размера на таксата. Като фактическо основание за издаването му е
подадена декларации за установяване на неплатени задължения ТБО и ДНИ за съответните
периоди, както и собствени данни, данни получени от трети лица и организации, а
като правно такова – чл. 107, ал. 3 от ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ.
Оспорвания
акт има характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл.
4, ал.1 от ЗМДТ – служител в общинската администрация, заемащ длъжността старши
инспектор в отдел МД „Контролно-ревизионна дейност и принудително събиране“ при
Община Варна, като орган по приходите при хипотезата - когато задължението не е
платено в срок, т.е издадено е от компетентен орган, в кръга на неговите
правомощия, в предписана от закона форма.
По
процесуалната и материална законосъобразност на акта.
Не е
спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
жалбоподателят има качеството на задължено лице за плащане на данък върху
недвижимите имоти на основание чл. 11, ал.1 от ЗМДТ и такса за битови отпадъци, на основание чл. 64
от ЗМДТ лице, за периода 2014г., 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г., въз основа на подадената от дружеството декларация вх.№
**********/19.12.2018г. по реда на чл. 14 от ЗМДТ, като собственик на земя и
сгради, находящи се в гр.Варна, местност "Баба Алино“ - к.к.
"Чайка".
Формираният
пред съда правен спор е относно статута на имота, който представлява в едната
си част залесена територия, а в останалата е застроен, като задълженията за ДНИ
и ТБО са установени за целия имот – застроена и незастроена част. Жалбоподателят
твърди, че на основание чл. 10, ал.3 ЗМДТ не дължи ДНИ и ТБО, тъй като
представлява земя от горски фонд.
Съгласно
чл. 10, ал.1 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се
облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в
строителните граници на населените места и селищните образувания, както и
поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат
предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след
промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на
специален закон
Съгласно
чл. 7, ал. 1 ЗУТ според основното им предназначение териториите в страната са:
урбанизирани, земеделски, горски, защитени, нарушени за възстановяване, заети
от води и водни обекти и територии на транспорта. Конкретното предназначение,
което поземлените имоти в отделните категории територии могат да имат е
регламентирано в чл. 8 ЗУТ. Всеки поземлен имот попада поне в една от
категориите по чл. 7, ал.1 ЗУТ и има поне едно от конкретните предназначения по
чл. 8 ЗУТ. За целите на данъчното облагане релевантно е само предназначението
по чл. 8, т.1 ЗУТ, като имотите с това предназначение могат да бъдат в
урбанизирана територия или отделни поземлени имоти извън нея. Първите попадат в
строителните граници на населените места и селищните образования, а вторите се
намират извън строителните им граници, като и двете групи следва да имат предназначението
по чл. 8, т. 1 ЗУТ и да е налице промяна на предназначението на земята, когато
това се изисква по реда на специален закон. Конкретното предназначение по чл.
8, т. 1 ЗУТ се установява с подробен устройствен план по смисъла на чл. 103,
ал. 1, т. 2 вр. ал. 3 вр. чл. 108, ал.1 ЗУТ. Безспорно е, че поземлените имоти
в строителните граници на населените места, т.е. в урбанизирана територия,
трябва да имат предназначението по чл.8, т. 1 ЗУТ.
Съгласно
чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство на
Република България, "населено място" е исторически и функционално
обособена територия, определена с наличието на постоянно живеещо население,
строителни граници или землищни и строителни граници и необходимата социална и
инженерна инфраструктура. Допълнително следва да се има предвид и чл. 18, ал. 1
от същия закон, съгласно който територията на населеното място
е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната
територия, определена от границите на землището.
Понятието
"строителни граници" няма легална дефиниция, но то реферира към
понятието "територия на населено място" по смисъла на § 5, т. 6 от ДР
на ЗУТ, съгласно който това е селищната територия, обхваната от границите му
(строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва
землището. В теорията се приема, че строителната граница на населено място е
границата, определена с устройствен план - общ или подробен, която разграничава
урбанизираната територия на населеното място от неговото землище. В този смисъл
съдът изрично отбелязва, че строителните граници не се обвързват непременно с
наличието на подробен устройствен план (ПУП), въз основа на който план се
предвижда и разрешава конкретно строителство, т. е. за понятието "строителни
граници" не следва да се съди само от възможността за застрояване.
Строителните граници могат да бъдат очертани и с общ устройствен план, който в
този случай ще ги отграничи от землището на населеното място.
Следва
да се приеме, че урбанизирана територия това е територията, заключена в
строителните граници. В този смисъл урбанизирана територия и строителни граници
се явяват синонимни понятия.
Съгласно
чл. 106 и чл. 107 вр. чл. 105, т. 3 от ЗУТ, с ОУП се определя общата структура
на разработваната територия – предмет на плана, като ОУП може да е за
населеното място – град, заедно с неговото землище, като територията – предмет
на ОУП, може да не съвпада със землището на града. С ОУП се определят границите
за населеното място и общата структура на територията, предмет на плана –
жилищни, производствено-складови, за паркове и градини, за спорт и забавления,
за обществено обслужване, за обекти на културното наследство и др., както и
земеделските територии, горски територии, за природозащита и др.
С оглед
изложеното строителните граници на населените места при действието на ЗУТ от
2001г. се определят с устройствен план (ОУП или ПУП).
Неправилно
жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл.10 ал.3 от ЗМДТ, като твърди,
че не следва да се облага с данък и такса битови отпадъци частта от процесния
имот, която представлява „друг вид дървопроизводителна гора“. В разпоредбата на чл.2, ал.1 и ал.2 от Закон за горите/ЗГ/ е
посочено какво представлява гора и горска територия по смисъла на закона. В
разпоредбата на чл.2, ал.3, т.1 от ЗГ е посочено, че разпоредбите на този закон
не се прилагат за паркове и градини в урбанизирани територии, какъвто е
настоящият случай. Процесната част от „гора“, „друг вид дървопроизводителна
гора“ се намират в имот, който съгласно общия устройствен план на Община Варна,
одобрен със Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012г.
на Министъра на МРРБ, имот с идентификатор № 10135.2573.285
попада в територия определена, като устройствена зона „Ок“ – курортни зони и
комплекси, който факт се потвърждава от заключението на изготвената по делото
СТЕ от вещото лице инж.Р.П.. Съгласно представена по делото скица/л.11/ за имот
с идентификатор № 10135.2573.285
трайното предназначение на територията е „урбанизирана“, а начинът на трайно
ползване „друг вид дървопроизводителна гора“. Предназначението на имота или
статута на територията не могат да бъдат променени чрез различно посочване в
кадастралната карта, тъй като те се определят с ПРЗ по чл.112, ал.1 от ЗУТ във
връзка с чл.8 от ЗУТ и чл. 7, ал.1 от ЗУТ. Според чл.2, ал.5 от Закон за
кадастъра и имотния регистър, само данните по ал.1 и ал.2 са доказателство за
обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното и това са
следните данни – за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти,
данни за правото на собственост върху недвижимите имоти, данни за другите вещни
права върху недвижимите имоти, данни за държавните граници, границите на
административно-териториалните единици, землищни граници и границите на
територии с еднакво трайно предназначение, данни за зони на ограничения върху
поземлените имоти. Обосновано може да се направи извод, че посочването в
кадастралната карта на начина на трайно ползване на даден имот или територията,
в която е разположен, не може да се ползва като доказателства. По тези
съображения, е неотносимо обстоятелството, че в кадастралната карта въпросния
имот е посочен, като „дървопроизводителна гора“.
След
като имотът попада в урбанизирана територия, то е неприложима разпоредбата на
чл.10, ал.3 от ЗМДТ, която би била относима за имоти, които представляват
земеделска земя или гора, какъвто безспорно процесният имот не е. Изключението
в цитираната разпоредба, че следва да се обложат с данък застроените земи,
съответно гори - за действително
застроената площ и прилежащия и терен е неотносима за имоти, които се намират в
урбанизирана територия, какъвто е процесният. Облагането с данък за застроени
земи и гори за действително застроената площ и прилежащия й
терен би била приложима в случай, че имота, в който са изградени сградите не е
с променено предназначение и не се намира в урбанизирана територия. След като
процесният имот се намира в урбанизирана територия, ирелевантно е, че част от
имота представлява „гора“ /по
твърдения на жалбоподателя/, тъй като целият имот е с предназначение на
територията урбанизирана. Не може да намери приложение и изключението по чл.10, ал.3 от ЗМДТ – да се обложат с данък застроените земи -
за действително застроената площ и прилежащия й терен,
защото процесният имот се намира в урбанизирана територия, в който са изградени
сградите. За да се приложи изключението на цитираната разпоредба следва имота, съответно сградите, да бъдат в имот
представляващ земеделска земя или гора по смисъла на закона. В този смисъл
съдът кредитира заключението на вещото лице по изготвената СТЕ съобразно всички
доказателства, в частта по т.2, с която е установила съответната прилежаща площ
на сградите. Имот с № 10135.2573.285 е с
площ 4 669кв.м., като целият е с трайно предназначение на територията –
урбанизирана. Независимо, че „част“ от имота представлява „гора“, „парк“, то
след като имота е урбанизирана територия той следва да бъде обложен със
съответния данък, защото целият имот се ползва от предвижданията на застрояване
по Общия устройствен план/Подробния устройствен план. Фактът, че в даден имот,
находящ се в урбанизирана територия, има парк, гора, не означава, че начина на
трайно ползване и предназначението на имота не е урбанизирана територия.
Съгласно
договор за продажба на недвижим имот от 2004г., Началникът на Национално
управление по горите прехвърля на жалбоподателя имот с площ 4 670кв.м.,
прилежаща към почивна станция, находящ се в държавния горски фонд отдел 153,
част от подотдел „г“, „12“, представляващ имот с № 474001
в землището на махала „Виница“. В договора от 2004г. е посочено, че процесният
имот се намира в държавния горски фонд, но съгласно заключението на изготвената
по делото СТЕ, се установява, че по общия устройствен план на Община Варна,
одобрен със Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012г.
на Министъра на МРРБ, процесният имот с идентификатор № 10135.2573.285
попада в територия определена, като устройствена зона „Ок“ – курортни зони и
комплекси. След като имота е определен като устройствена зона с общия
устройствен план от 03.09.2012г., то ирелевантно е какво е било
предназначението на имота към момента на придобиване на същия, а релевантно е
предназначението на имота към периодите, за които е установен дължимият данък и
такса битови отпадъци.
Видно от
изложеното процесният имот с № 10135.2573.285
не отговаря на дадените от закона предпоставки за определяне на същия, като
гора или земеделска земя по смисъла на чл.2 от ЗГ или чл.2 от ЗСПЗЗ. От
изложеното следва, че щом имота според действащия ОУП от 2012г. на гр.Варна е
определен, като урбанизирана територия/ т.е.
намира се в строителните граници на населеното място/, то спрямо този имот при
преценка облагаемостта му е приложима първата хипотеза на чл.10, ал.1 от ЗМДТ.
В случая с приетия общ устройствен план на Община Варна от 2012г. са разширени
строителните граници на съществуващи урбанизирани територии. Имотът собственост
на дружеството – жалбоподател се намира в местност „Баба Алино“ КК Чайка,
гр.Варна, т.е. в строителните граници на града според ОУП на Варна и разполага
с идентификатор. Местонахождението му не е било оспорено и опровергано от
жалбоподателя в нито един момент на производството. Фактът че дружеството е
придобило имота, като два отделни имота – с Нотариален акт от 25.07.2000г.
1 200кв.м. попадащи в регулацията на КК Чайка, ведно с изградените в имота
сгради и по Договор за продажба на недвижим имот от 2004г. 3 470кв.м.
находящи се в държавния горски фонд отдел 153, част от подотдел „г“, „12“, в
териториалния обхват на дейност на Държавно лесничейство Варна, е ирелевантен.
Видно от данните по делото –скица проект от 27.10.2003г./л.128 от делото/,
ведно с регистър на земеделски земи, гори и земи в ГФ, проект на имот № 474001/л.129 от делото/, имотът е обединен в един с
обща площ 4 670кв.м., поради което неоснователни са твърденията
на жалбоподателя, че частта от имота, която е заета от „гора“ не следва да се
дължи данък недвижими имоти и такса битови отпадъци.
Представеното
по делото писмо от 27.09.2004г./л.125 от делото/ от Главна данъчна дирекция към
Министерство на финансите, в което е посочено, че незастроените земи от горския
фонд не подлежат на облагане с данък върху недвижимите имоти – чл.10, ал.2 от ЗМДТ, не е относимо, защото съгласно приетия ОУП на гр.Варна от 2012г.,
процесният имот е – устройствена зона „Ок“ – курортни зони и комплекси.
По
отношение размера на ДНИ, правилно вещото лице в заключението по ССчЕ е
определило размера на същия за 2014г., 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г., общо в
размер на 14 063.94лв., колкото е определен и с обжалвания акт за установяване
на задължения, като съответно е приспаднат размера на внесеният от дружеството
данък. Поради неплащане на данъка в сроковете по чл.10 от Наредба на ОбС Варна
за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна,
жалбоподателят е изпаднал в забава и дължи лихва за забава в размер общо на
3 702.49лв.
Относно
задълженията за ТБО.
Съгласно
разпоредбата на чл. 62 от ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща за
услугите по събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации
за тяхното третиране, третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации
както и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в
населените места и селищните образувания в общината, като размерът на таксата
се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга.
Съгласно
чл. 71 от ЗМДТ (в приложимата редакция), не се събира такса за сметосъбиране и
сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; за поддържане
чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се
предоставя от общината и за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на
депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци -
когато няма такива.
Съгласно
чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл.
11 от ЗМДТ, според който данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с
данък недвижими имоти.
В случая
са налице условията /предпоставките/,
визирани в хипотезата на приложимите материалноправни норми - чл. 62, във
връзка с чл. 66 от ЗМДТ. Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че със Заповед № 3918/30.10.2013г.
на Кмета на Община Варна/л.51-57/, Заповед № 4013/27.10.2014г. на Зам.кмета на
Община Варна/л.58-64/, Заповед № 4506/29.10.2015г.
на временно изпълняващ длъжността кмет на Община Варна/л.65-75/, Заповед № 3864/18.10.2016г.
на Кмета на Община Варна/л.76-86/, Заповед № 0074/16.01.2017г.
на Кмета на Община Варна/л.87-88/ и Заповед № 3660/30.10.2017г. на Зам.кмета на
Община Варна/л.89-101/, всички издадени на основание чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, са
определени границите на районите, честота на сметоизвозване, за места, разположени
на територията на Община Варна. В потвърждение на изложеното е и факта, че
вещото лице в заключението си по ССчЕ е посочило, че процесният имот на
„Лакпром“ АД попада в район, в който Община Варна организира сметосъбиране,
сметоизвозване и обезвреждане на битови отпадъци през 2014г., 2015г., 2016г.,
2017г. и 2018г. При посещение на място вещото лице е видяло
поставена кофа за смет тип „бобър“ на разстояние от 5 метра от металната врата
в долната част на имота и три кофи за смет тип „бобър“ поставени на пътя на
20-30 м. от входа на хотел „Орхидея“, както и товарен автомобил на
сметоизвозващата фирма за Община Варна с работници, които са товарили засъхнали
листа от уличните платна. Поради изложеното и с оглед приложените писмени
доказателства, съдът приема, че услугите по обезвреждане на битовите отпадъци в
депо и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, са реално
предоставяни от Община Варна на територията на на к. к. Чайка за процесния
имот, местност „Баба Алино“ за процесния период 2014г. - 2018г. Ноторно известно е на съда, че отпадъците на Община Варна за неопасни
отпадъци се приемат за депониране, рециклиране и компостиране в /депо/ ПИ
000207 по КВС на землище с.Въглен. Размерът на дължимите такса битови отпадъци
и съответните лихви за процесните периоди са определени от вещото лице в
заключението по ССчЕ, които размери са идентични с установените задължения по
обжалвания акт за установяване на задължения.
По
възражението за изтекла давност на установените задължения.
Давността
за погасяване на публичните вземания е 5-годишна, като съобразно чл. 171, ал. 1
от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок. В процесния случай публичните задължения на търговското дружество са
такива за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци. Съгласно чл.28, ал. 1
от Закона за местните данъци и такси данъкът върху недвижимите имоти се плаща
на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината,
за която е дължим. Съгласно чл. 20 от Наредба на ОбС Варна за определянето и
администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община
Варна таксата за битови отпадъци се заплаща на вноските и в сроковете за
заплащане на данък върху недвижимите имоти. При съобразяването на посочените
разпоредби, във връзка с погасителната давност, следва извода, че и за двата
вида публични задължения – данък недвижими имоти и такса битови отпадъци,
давността започва да тече от 1 януари на годината, следващи тази, за която се
дължат и изтича след 5 години. При съобразяването на това обстоятелство
-
давността за 2014г. е започнала да тече от 01.01.2015г. и изтича на
01.01.2020г., но с издаването на процесния АУЗ същата е прекъсната,
поради което към настоящия момент не е изтекла.
-
давността за 2015г. е започнала да тече от 01.01.2016г. и изтича на 01.01.2021г.,
като към настоящия момент не е изтекла.
-
давността за 2016г. е започнала да тече от 01.01.2017г. и изтича на 01.01.2022г.,
като към настоящия момент не е изтекла.
-
давността за 2017г. е започнала да тече от 01.01.2018г. и изтича на 01.01.2023г.,
като към настоящия момент не е изтекла.
-
давността за 2018г. е започнала да тече от 01.01.2019г. и изтича на 01.01.2024г.,
като към настоящия момент не е изтекла.
Следователно
за тези публични вземания за ДНИ, за ТБО/вкл. вземанията за лихви/, не е
изтекъл законово регламентирания 5 годишен срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за
погасяването им по давност, нито към момента на издаване на Акта за
установяване на задължения № МД-АУ-1873-1/01.04.2019г.,
нито към датата на постановяване на потвърждаващото го Решение № МД-РШ-012/18.06.2019
на Директор на дирекция „Местни данъци“, нито към настоящия момент.
Поради
дължимостта на установение с акта задължения за ДНИ и ТБО, които не са
заплатени в законоустановения срок, правилно са определени и задължения за
лихва за просрочие, с оглед разпоредбата на чл. 175, ал.1 от ДОПК.
С оглед
на изложеното оспореният акт се явява
законосъобразен, като постановен от компетентен орган, при спазване на
изискванията за форма и съдържание, както и на процесуалноправните и
материалноправни разпоредби по издаването му. В този смисъл оспорването е
неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено.
При този
изход на спора, предвид разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. 2 и 3 от ДОПК и
своевременно направеното искане, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 217.84
лева /хиляда двеста и седемнадесет лева и осемдесет и четири стотинки/ предвид
разпоредбата на чл.8, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Водим от
горното, Варненският административен съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на “Лакпром“ АД,
ЕИК *********, с.*, ул.“*“ №**, представлявано от Х.Г.Х. против Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал.3 ДОПК № МД-АУ-1873-1/01.04.2019г., издаден от старши инспектор
"Контролно-ревизионни дейности" в дирекция "Местни данъци"
към община Варна, потвърден с Решение № МД-РШ-012/18.06.2019г. на Директор
на Дирекция "Местни данъци" при община Варна,
с който на дружеството са установени задължения за ДНИ и ТБО за 2014г., 2015г.,
2016г., 2017г. и 2018г. в размер на общо 18 029.07лв.
и лихва в размер на 4 898.95лв.
ОСЪЖДА “Лакпром“ АД, ЕИК *********, с.*,обл.София, ул.“*“ №**, представлявано от Х.Г.Х. *** сумата от 1 217.84лв. /хиляда
двеста и седемнадесет лева и 84ст./, представляваща
разноски по делото, на основание чл.143 ал.1 от АПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщението до страните.
Административен съдия: