№ ***
гр. Бургас , 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на втори юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно
гражданско дело № 20212100500720 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на П. ГР. Д. с
ЕГН ********** и В. ГР. Д. с ЕГН **********, двамата с постоянен адрес: гр. ***, ул. ***
№ **, чрез адвокат Милена Кръстева Стоянова от АК-Стара Загора, против решение №
260380/01.03.2021г., постановено по гр.д.№ 3736/2020г. по описа на РС-Бургас, с което е
отхвърлен иска на ищците против ответниците М. М. Г. и Л. ГР. Д. , за осъждане на
ответниците да върнат на ищците недвижимия имот, предмет на неформален договор за
заем за послужване, представляващ САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор
№ 07079.615.130.1.3, с граници и съседи, посочени в първоинстанционното решение и
административен адрес: гр.***, ул. *** № **; присъдени са разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че така постановеното решение е неправилно,
незаконосъобразно, постановено при съществено процесуално нарушение. На първо място
се сочи, че съдът правилно установил ответниците към момента да са осъществили
фактическа власт, която дори на моменти била с характер на владение.Предвид близката
родствена връзка между страните и от там разбираемата липса на писмен договор било
трудно установяването на заемно правоотношение, макар и безвъзмездно такова.
Проследява се процесуалното поведение на ответницата Д.,анализират се събраните по
делото доказателства и се извежда довода- че районният съд превратно и погрешно ги е
ценил, в резултат на което е стигнал до погрешни правни изводи. Заявено е искане на
основание чл. 266,ал.3 ГПК за допускане до разпит на втория поискан пред БРС свидетел,
1
който не бил допуснат до разпит.Моли се отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго такова, с което предявеният иск бъде уважен и се присъдят разноските пред двете
съдебни инстанции.Във въззивната жалба се сочи съдебна практика, като се цитират пасажи
от решения на ВКС и съдилища в РБ. В проведеното пред БОС открито съдебно заседание
въззивниците не се явяват, представляват се от адвокат М.С., която поддържа въззивната
жалба и моли уважаването й.
Постъпил е писмен отговор по въззивната жалба, предявен от
ответниците/въззиваеми М.Г. и Л.Д., които намират обжалваното решение за правилно.
Цитира се вчгд.№ 1970/2020г. на БОС, в която ясно било посочено, че изложените
съображения от страна на ищците и на защитата касаели облигационно правоотношение,
поради което предявеният иск не бил за защита на вещни права, каквито аргументи били
изложени във въззивната жалба.Излагат се доводи и аргументи за правилност и
законосъобрлазност на обжалваното решение; моли се потвърждаването му. Относно
доказателственото искане на въззивниците – за допускане до разпит на втория свидетел,
който бил поискан от ищците пред БРС, но не бил допуснат, се сочи, че искане за гласни
доказателства не било заявено в исковата молба; едва в първото по делото с.з. имало искане
за допускане на един воден от ищците свидетел, който бил разпитан и затова
доказателственото искане пред БОС било неоснователно.В проведеното пред БОС открито
съдебно заседание въззиваемите М. Г. и Л.Д. се явяват лично, поддържат писмения отговор
по въззивната жалба, молят потвърждаване на обжалваното решение.
Предявеният иск е с правно основание чл. 249,ал.2 във връзка с чл.243 ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав намира,
че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за
това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269,
изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
По делото няма спор и от представените по делото доказателства се установява, че
ищците са били собственици на процесния апартамент, представляващ САМОСТОЯТЕЛЕН
ОБЕКТ в сграда с идентификатор № 07079.615.130.1.3, с граници и съседи, посочени в
първоинстанционното решение и административен адрес: гр.***, ул. *** № **;ет.1, който
им е бил дарен от техните родители с нотариален акт №***, т.*, н.д. № ****/19**г. на
Нотариус при РС-Бургас.
2
С нот.акт № от 0*.0*.20**г. за покупко-продажба № ***,т.**,дело № 5*** на СВп
при РС-Бургас са продали процесния апартамент на купувача И., като са запазили
пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху същия имот.
Ищците твърдят в исковата молба, че жилището обитавали само двамата, но в
един период от живота си решили да помогнат на сестра си/ответницата Л.Д./, като й
предоставили ползване на част от жилището за отглеждане на сина й/ ответника
М.Г./.Според твърденията на ищците, заявени в исковата молба, двамата ответници
обитавали безвъзмездно част от жилището единствено и само заради роднинската връзка и
сантименталните чувства, които ищците изпитвали към тях.Твърдят, че винаги между
ищците и ответниците било ясно, че жилището било предоставено на ответниците в заем, по
неформален договор за послужване, безсрочно и безвъзмездно. С оглед влошаване
отношенията между страните и извършената от ищците продажба на имота, ищците
отправили на ответниците нотариална покана, с която прекратили неформалния договор за
заем за послужване,като им бил даден 2-седмичен срок да прекратят обитаването на
жилището и да изнесат личните си вещи, с посочен в нотариалната покана ред за предаване
ключовете от входната врата на жилището. Тъй като ответниците не освободили жилището,
се налагало предявяване на настоящия иск срещу ответниците с искане за осъждането им да
опразнят и предадат държането на заетата им за послужване вещ,представляваща
САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор № 07079.615.130.1.3, с граници и
съседи, посочени в първоинстанционното решение и административен адрес: гр.***, ул. ***
№ **,ет.1,ап.десен.
От ответниците се оспорва исковата претенция. Пред БРС ответницата Д. твърди,
че между страните не е имало уговорки кой да живее в апартамента и кой да живее в друг
имот-къща в кв.***, който имот е съсобствен между ищците и ответницата Д. съгласно
нотариален акт за дарение №* **,т.**,дело № 15*** от 19**г. на Нотариус при БРС.
Ответницата Д. заявява, че в процесния апартамент живяла и заедно с родителите си,
които идвали от кв.*** за да й помагат за отглеждането на детето.
Ответникът М.Г. твърди, че в този апартамент е живял от раждането си през
19**г. до 19**г.; след това до около 2003-2004г. живял в кв.***, след 2003г.-2004г. отново
заживял в този апартамент, тъй като бил допуснат за това от своите баба и дядо.
От показанията на свидетелите, разпитани от БРС по почин на всяка от страните ,
се установява следното:
Двамата ищци също били живели в процесния апартамент, имали дори отделна
стая в него ;двамата ищци живеели и в апартамента, и в къщата в кв.***;ответникът М.Г.
също живеел в този апартамент,там бил отгледан с помощта на дядо си и баба си. /вж.
показанията на св. В., ***** ******* на ищците и ответницата/.
Свидетелката К. ,без родство със страните, приятелка на ответницата Д.
установява, че ответницата Д. и нейния син М. винаги били живяли в процесния
3
апартамент с майка си, баща си и братята си.Бащата на ответника М. също живял в това
жилище, но след развода с ответницата Д. ползването му било предоставено на нея с
решението за развод.Това последно обстоятелство се установява и с представено по делото
удостоверение от 28.06.1996г. по бр.д.№ 137/1996г. на РС-Бургас.
По делото е представено удостоверение за наследници на Г.В. Д., починала на
18.09.2015г., майка на ищците и на ответницата Д., баба на ответника М.Г. /л. 37 от делото
на БРС/. От удостоверението за наследници се установява, че към момента на смъртта й /
18.09.2015г./ нейният съпруг Г. Д. е бил жив, като не се оспорва от ищцовата страна
твърдението на ответниците, заявено в писмения отговор - че Г. Б. Д. е починал през
2018година.
При установената фактическа обстановка съдът извежда следните правни изводи:
Съгласно чл. 243 ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят предоставя
безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се
задължава да я върне.
Заемът за послужване е договор, за валидността на който е необходимо страните да
постигнат съгласие: заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ
за временно ползване на заемателя, а последният да се задължи да я върне след ползването.
Договорът за заем поражда последици, едва когато въз основа на постигнатото съгласие
бъде предадена заетата вещ-т.е. върху вещта се установи фактическа власт от заемателя.
Следователно,ищците, които претендират на основание чл. 249, ал. 1 ЗЗД връщане на
процесния имот, носят доказателствената тежест да установят, че между страните по делото
е било постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на договора за
заем за послужване (чл. 243 ЗЗД), както и че след постигнатото съгласие за предоставяне на
заетата вещ е била установена фактическата власт на заемателите върху нея.
В случая обаче ищците не доказаха, че между страните по делото е възникнала
твърдяната облигационноправна връзка по договор за заем за послужване на процесния
имот.Това е така, тъй като при иска по чл. 249, ал. 1 ЗЗД обстоятелството: дали заемодателят
е собственик на вещта е ирелевантно, тъй като не заемателят, а действителният собственик е
този, който би могъл да претендира свои вещни права. В това производство обаче въпросът
за собствеността върху имота не подлежи на изследване и установяване със сила на
присъдено нещо, нито като елемент на претенцията, имаща облигационноправен, а не
петиторен характер, нито чрез инцидентен установителен иск за наличие, респ. липса на
право на собственост върху предоставения въз основа на договора за заем за послужване
имот.
Следователно,достатъчно е от страна на ищците да се установи качеството на
заемодател, както и че са налице предпоставките за прекратяване на договора по чл. 249, ал.
1 ЗЗД (изтичане на уговорения срок или завършване на ползването) или тази по ал. 2 на
4
същата законова разпоредба (ако не е уговорен срок или не е определена целта на
ползването). В случая обаче от ищцовата страна, носеща тежестта за доказване на фактите,
от установяване на които същата извлича благоприятни правни изводи за себе си, не се
установи наличие на заемно правоотношение, възникнало между ищците / от една страна/ и
ответниците от друга.От събраните по делото доказателства се установява, че в това
жилище са живяли както ответниците, така и самите ищци и техните родители / до смъртта
на всеки един от тях/, което навежда на доводи за обитаване на имота по този начин предвид
близката роднинска връзка между страните, но не обосновава категоричен правен извод за
възникнало заемно правоотношение между страните по настоящето дело. По изложените
съображения и с оглед неустановяване на обстоятелствата, на основание на които се
претендира осъждане на ответниците да опразнят и да предадат държането на процесния
недвижим имот, предявеният иск по чл.249 ГПК е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли. До същият правен извод е стигнал и районния съд, което налага потвърждаване
на обжалваното решение, с препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на
първоинстанционния съдебен акт.
Пред въззивната инстанция въззиваемите не са доказали извършване на разноски
по делото, поради което съдът не присъжда такива в тяхна полза,независимо от резултата по
спора.
На основание чл. 280,ал.3,т.1 ГПК, с оглед цената на иска, определена по реда на
чл. 69,ал.1,т.5 ГПК в размер на 3960 лева, настоящето решение е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА № 260380/01.03.2021г., постановено по гр.д.№ 3736/2020г. по описа на
РС-Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5