Решение по дело №5013/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2250
Дата: 15 април 2020 г. (в сила от 15 април 2020 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20191100505013
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 12 април 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№............./ 15.04.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                               мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   5013  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 540811 от 20.11.2018 г. постановено по гр.д. № 55131/2017 г. на СРС, 48 състав, са уважени частично предявените от „Т.С.” ЕАД, искове по ч.422 от ГПК, като е прието, че А.Н.Я. дължи на „Т.С.” ЕАД, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.03.2017 г. по ч.гр.д. № 9632/2017 г. по опиеа на СРС, 48 еъетав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ - сумата от 1925.96 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 46, находящ се в гр. София, ж.к. „**********ЕТ. 4, абонатен № 325671, за периода 01.01.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно съе законната лихва от 16.02.2017 г. до погаеяването;  на оенование чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ - сумата от 17.68 лв., представляваща цена на извърщена услуга дялово разпределение за периода 01.01.2014г.  - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 16.02.2017 г. до погасяването,

като е отхвърлен иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ до пълния предявен размер от 2311,59 лв. за доставена топлинна енергия до същия топлоснабден; иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 324,35лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.03.2014 г. - 03.02.2017 г., както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3,50 лв. - мораторна лихва върху главницата за цена на предоетавената услуга дялово разпределение за периода  15.03.2014 г.-03.02.2017 г. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил А.Н.Я., да заплати на „Т.С.” ЕАД, разноски в иековото производство в размер от 394,50 лв. и разноски по ч.гр.д. № 9632/2017 г. на СРС, 48 състав в размер от 75,45 лв., и обратно- „Т.С.” ЕАД, да заплати на адв. К.И.Б., на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер от 111,70 лв. Решението е постановено при учаетието на „Т.с.“ ЕООД като помагач на страната на ищеца.

            Решението е обжалвано от ответника А.Н.Я. чрез пълномощник адв. С.В. в частите, в които е уважен частично иска за главница за цена на ТЕ 1925,96 лв. и за услугата  дялово разпределение 17,68 правилност на решението в обжалваните части. Считат решението за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие със събраните по делото доказателства, от които не следвлало извод, че е налице облигационна връзка между страните по делото-нито с наследодателя на ответника, нито със самия ответник. Оспорва цитираните в ожбалваното решение документи  като косвени такива да установяват правото на собственост или вещно право на полване върху имота. Наред с това възразява, че СРС не е взел предвид погасяване по давност на сумите за периода 01.5.2013 г.-31.01.2014 г. в размер на 461,22 лв., включени в обща фактура от 31.07.2014 г., което вземане като сбор от периодични такива месечни вземания, са погагасени по давност преди подаване на заявлението на 16.02.2017 г. Отделно от това оспорва да дължи и цената на усулугата дялово разпределение на ищеца, тъй като същата се дължи на ФДР-която е трето лице-помагач в процеса, и ищецът не може да упражнява чужди права, и в тази част искът е недопустим, респ. и решението. Моли да се отмени решението в обжалваните части и исковете отхвърлят и за тези суми. Претендират и разноски по обжалваната част от решението по списък по чл.80 от ГПКГПКГПСГПК.

Въззиваемата страна-ищец и третото лице-помагач на ищеца, не са дали писмен отговор по жалбата в срока по чл.263 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с  писмена молба след този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, моли жалбата да се отхвърли, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

За да уважи частично исковете за главница цена на ТЕ и услуга дялово разпределение, първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба на ответника оплаквания, въззивният съд намира следното:

С доклада по чл.140 от ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже наличието на облигационно правоотношение между страните.  С исковата молба е представен /описан по т.4 от доказателствата, и наличен на стр.35 от делото на СРС/,  нотариален акт по н.д.№ 1978/1991 г., който легитимира началния ответник и наследодател на въззивника-Т.Я., починал след подаване на исковата молба по чл.422 от ГПК, като собственик на процесното топлоснабдено жилище ап. 46, находящ се в гр. София, ж.к. „**********придобито от него по договор за издръжка и гледане. Този нотариален акт не е бил оспорен в производството пред СРС, и съдът, съгласно установеното с него и с оглед разпоредбите на чл.586 от ГПК е обвързан да приеме, че приобретателят по него и праводател на А.Я.-негов брат Т.Я., е собственик на жилището от 1991 г., вкл. и през исковия период м.01.2014-м.04.2016 г. Няма твърдения нито доказателства собствеността да е загубена или прехвърлена на трето лице от собственика за исковия период. Като единствен негов наследник А.Я. е задължено лице за задълженията, останали от наследодателя му в наследството, от което наследство няма данни А.Я. да се е отказал. Отделно от това, както е и посочено в ожбалваното решение, и се установява от приетите писмени доказателства, с молба с вх. № В1250/10.12.1993 г. от Т.Н.Я. до „Т.С.“ ЕАД, същият е поискал да се открие на негово име партида относно апартамент 46, находящ се на адрес ж.к. „*******“ бл. *******като документът съдържа подпис на лицето, сочено като автор на изявлението, обективирано в документа. Съгласно ЗЕЕЕ от 1999г. (отм.),  пар.1, т.13 от ДР се сочи, че „потребител“ по смисъла на закона  е физическо или юридическо лице, което получава електрическа и топлинна енергия или природен газ от енергийно предприятие и ги използва за собствени нужди. Това сочи, че Т.Н.Я. като собственик на жилище в топлоснабднена сграда, се явява потребители на ТЕ за битови нужди, респ. се явява и заварен потребител на ТЕ съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г., по силата на закона .  Така изградената договорна връзка е продължила да съществува и за исковия период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката, облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия - се създава по силата на закона. Страни по договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Наличието на писмен договор не е необходимо, тъй като в случая става дума за продажба на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребител за битови нужди / арг. от чл.150, ал.1 ЗЕ/.  Възражението следователно за липса на облигационно отношение по продажба на ТЕ, е неоснователно.

Възражението по въззивната жалба за погасяване на вземания по давност също се явява неоснователно. Приетата и несопорена СТЕ, която съдът кредитира при преценката й по чл.202 от ГПК, установява, че дължмата цена за Те за исковия период 01.01.2014-31.04.2016 г.е в размер на 1925,96 лв. с ДДС-Таблица 3 от заключението, която сума е формирана на база прогнозно начислените месечни задължения за същия период и направеното изравнение от ФДР-третото лице-помагач на ищеца, като в тази сума не се включва цялата сума по общата фактура от 31.07.2014 г., видно и от данните по Таблица 2 от заключението. Съгласно ОУ от 2008 г., вземането за цена на ТЕ ма м.01.2014 г. става исикуемо на 01.03.2014 г., и не е погасено по давност , тъй като до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 16.02.2017г., което прекъсва давността, не са изминали 3 години за погасяване на периодичното задължение. Вземането за цена на ТЕ за м.02.2014 г. аналогично не е погасено по давност, тъй като тя също е прекъсната със заявлението по чл.410 от ГПК преди за изтекат 3 години от изискуемостта на това вземане.

Неоснователно е възражението и относно вземането за цената на услугата дялово разпределение. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването,дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потре-бителите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от клиентите търговец - ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия 2014 г. е редвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявя-ва по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание чл. 20а ЗЗД има сила на закон за последните. Ето защо ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, и искът респ. решението в тази част, не са недопустими. При липсата на оплаквания с жалбата относно размера, въззивният съд приема, че за исковия период той възлиза на 17,68 лв.

Поради съвпадане изводите на двете инстанции относно частичната основателност на предявените искове, решението следва да се потвърди в обжалваните части, вкл. и в частта за разноските , определени според изхода на спора.

Съобразно изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски за въззивната инстанция  остават в негова тежест, респ. и упълномощеното от него АД“С. консулт“ няма право на разноски по чл.38 от ЗАдв.

 Съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според ЗАдв.В случая обаче, в полза на ищеца не следва да се присъжда възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 540811 от 20.11.2018 г. постановено по гр.д. № 55131/2017 г. на СРС, 48 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете са били уважени, и за разноските.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски за въззивната инстанция по чл.78, ал.3 от ГПК и по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, както и искането на пълномощника АД“С. консулт“ за разноски по чл.78, ал.3 ГПК, вр.чл.38 от ЗАдв .

Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Т.с.” ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.