Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260719
гр. Пловдив, 17.12.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 30.11.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 7082/2020 г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на М.К.И.
против Наказателно постановление № 505/10.08.2020, издадено от Директора
на ОДМВР-Пловдив, с което на М.К.И. е наложена глоба в
размер на 2000 лева за нарушение на чл. 28, ал.1, пр.3 от Закона за
Националната система за спешни повиквания с единен европейски номер 112.
С
жалбата се излагат конкретни съображения за незаконосъобразност на НП и
се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна не взема становище по основателността на
жалбата.
Жалбата е подадена в законоустановения срок,
от процесуално легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по
съдебен ред, поради, което се явява процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговата отмяна по следните съображения:
В АУАН и
НП е посочено, че се издават за следното:
На 10.07.2020г. около 08.30 часа
в с. Белащица, общ. Родопи, ул.“Извън регулация“ №1, при посетен сигнал се установява, че М.К.И. предава неверни
заблуждаващи съобщения, чрез ЕЕН 112, изразяващи се в психично болно лице, което я напада с хладно оръжие-нож. Същите
факти и обстоятелства не отговарят на констатираното от полицейските служители
при посещение на място.
ПО ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА НА НП.
От цитирания текст на НП и на
АУАН е видно, че в тях е посочена единствено датата на установяване на
евентуалното нарушение- 10.07.2020г., около 8.30 часа. По това време органите на реда са посетили адреса
на лицето подало сигнала и са направили фактическия и правен извод, че
подадения сигнал е неверен и заблуждаващ.
От текста на сочената като
нарушена норма на чл. 28, ал.1, пр.3 от Закона за Националната система за
спешни повиквания с единен европейски номер 112 следва обаче, че самото нарушение се състои в подаване на
неверен или заблуждаващ сигнал. Респективно датата на извършване на нарушението ще бъде не времето, когато органите на реда са установили, че
сигнала е неверен, а датата и часа,
когато наказаният субект е подал самия сигнал, тоест релевантен за
преценка за времето на извършване на деянието е моментът, когато лицето е извършило обаждането на ЕЕН 112.
Както в АУАН, така и в НП, обаче липсва, каквото и да било изложение на
фактически обстоятелства, досежно това основно съставомерно обстоятелство.
Същевременно е безспорно, както в
теорията, така и в съдебната практика,
че АУАН е акта в административно-наказателното производство, аналогичен на
обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на вмененото нарушение и предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически
признаци от обективна и субективна страна, връзката между
инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва
да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита
изисква той да бъде запознат с тях още от началото на
административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване
на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл.
43, ал.1).
В този смисъл са и задължителните
указания на имащото базисно и фундаментално значение за наказателния процес
Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което
е прието, че сред задължителното
съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички
съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация.
Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение
са винаги съществени, доколкото
непоправимо се накърнява правото на защита на наказаното лице. Доколкото, както
вече се спомена, АУАН е акта в административно-наказателния процес, аналог на
обвинителния акт, с който се повдига
и предявява административното обвинение, тези стандарти следва да бъдат
съотнесени и към неговото съдържание.
Наказателното постановление от
своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно
наказателния процес на ПРИСЪДАТА
от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата
форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и
задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността
на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически
положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация
следва да се съдържа в самия
правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по
делото.
Датата
/времето/ на извършване на деянието по смисъла на чл. 42, т.3 и чл. 57, ал.1,
т.5 от ЗАНН е съществен реквизит, както на АУАН, така и
на НП, доколкото спрямо него се отмерват
редица процесуални и материални срокове (например чл. 34 ЗАНН), относими към
отговорността на дееца.
На
следващо място в трайната съдебна
практика е прието, че деянието представлява
съвкупност от телодвижения,
извършени под контрола на съзнанието в дадено
време, на дадено място при единство на обстановката и в резултат на
единно или подновяващо се решение.
Така
изрично Решение № 93 от 24.II.1977 г. по н. д. № 64/77 г., I н. о. на ВС,
Решение № 52 от 21.06.2002 г. по н. д. № 667 от 2001 г., I н.о., на ВКС,
Решение № 20 от 01.02.2016 г. по н. д. № 16 / 2016 г. на 3-то нак. отделение на
ВКС, Решение № 202/ 04 юни 2015 год. по
н.д № 290/2015 год. на ВКС.
От
цитираното определение следва, че мястото и времето на извършване на деянието са съществен негов характеризиращ белег, елемент от
индивидуализацията на същото и отграничаващ
го от останалите деяния. Дори и да е извършена идентична система от
телодвижения, като вид и последователност, ако мястото и времето на извършването им е
различно, то би се касаело за различно деяние.
При
липса на посочване на дата на извършване на деянието съдът се поставя в
невъзможност да провери:
-налице ли е идентитет между
деянието, за което е повдигнато
административно обвинение и това, което евентуално се установява от
доказателствата по делото;
-не
е ли нарушен принципа не бис ин идем, забраняващ наказването на дееца два пъти
за едно и също нещо;
-верността на фактическите изводи на
наказващия орган, доколкото в процеса на доказване (при липса на яснота
на коя дата се твърди да е извършено деянието) се внася прекалено голяма
неяснота и неопределеност, изключващи несъмнеността на фактическите изводи, а
както е ноторно известно по аргумент от чл. 303, ал.1 НПК, вр, чл. 84 ЗАНН
административно наказателната отговорност не може да почива върху
предположения.
В
този смисъл липсата на посочване на дата /време/ на извършаване на нарушението в АУАН и НП:
- не
само ограничава правото на защита на наказаното лице, доколкото същото е
принудено да гадае за деяние с какви точно фактически параметри е подведено под
отговорност,
- но
и съществено затруднява до степен на невъзможност контролните правомощия на
съда по преценка за законосъобразност на НП, което се явява безусловно
основание за неговата отмяна.
Липсата
на посочване на времето на извършване на деянието в АУАН и НП е процесуален
порок, който няма
как да бъде саниран на етап съдебно следствие,
доколкото се касае не за
доказателствен дефицит, а за ненадлежно
предявено обвинение, като този
порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни
доказателства.
Не на последно място следва да се
посочи, че ако съдът служебно
установи и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, при
положение, че те изобщо не са посочени или са погрешно индивидуализирани в АУАН
и НП, то същият би влезнал в
непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в
производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в
правомощията на наказващия орган.
Действително
в чл. 53, ал. 2 ЗАНН е предвидена възможност с НП да се санират пороци,
допуснати в административно наказателното производство, стига да са установени
по несъмнен начин извършването на деянието, нарушителят и неговата вина. Доколкото обаче, в процесния
случай, пороците при индивидуализация на датата на извършване на нарушението са
относими, както в АУАН, така и в НП, то този ред е неприложим.
Само
за пълнота на изложението следва да се посочи, че времето на извършване на нарушението и датата на
неговото установяване са две напълно различни и несъотносими величини. Датата
на извършване на деянието се
свързва с осъществяване в обективната действителност от дееца на всички елементи от обективна и субективна
страна, обуславящи съставомерността на
административния състав. От друга страна датата
на установяване на нарушението е относима към дейността на контролните органи
и момента, в който те в резултат от извършените проверки са разбрали за
извършеното противоправно деяние.
От
посоченото по-горе, че датите на извършване на деянието и на установяване на
нарушението са относими към дейността на два напълно различни субектна на
административно-наказателния процес (наказващ орган и наказано лице) следва, че
те по-никакъв начин не са взаимнозаменяеми и пропуска при индивидуализацията на
времето на извършване на нарушението не се санира от посочване на датата на
неговото установяване.
Гореизложеното
се явява безусловно основание за отмяна на НП.
ПО НЕПРАВИЛНОТО УСТАНОВЯВАНЕ
НА ФАКТИТЕ.
Гореизложените
пороци при описание на времето на извършване на нарушението се отразяват непоправимо
и върху възможността да се установи релевантната по делото фактическа
обстановка.
Действително
полицейските служители са установили, че към момента на проверката буйстване от
лицето, срещу което е подаден сигнала, не е имало. В тази част приетата от
контролните органи фактическа обстановка не е оспорена от жалбоподателя.
При
липса на твърдения в АУАН и НП към кой момент е подаден сигнала на ЕЕН 112,
обаче съдът се лишава от възможност да провери дали именно към този момент към жалбоподателката
не е проявена агресия от нейния син.
Порока
в дейността на наказващия орган е особено съществен, предвид показанията на
свидетеля С.Р., който свидетелства, че синът
на жалбоподателката реално започнал да буйства, всичко чупел, а накрая започнал
да я души. Тези показания на свидетеля Райков съдът кредитира изцяло,
доколкото напълно съответстват на приложените по преписката писмени
доказателства- Епикриза, издадена от ЦПЗ-Пловдив.
С
липсата на посочване на дата на извършване на деянието, жалбоподателят реално се лишава от възможността с ангажираните от
него доказателства да обори фактическите констатации на наказващия
орган, което флагрантно нарушава правото му на защита и е безусловно основание
за отмяна на НП.
ПО РАЗНОСКИТЕ.
При този изход на
спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има жалбоподателят.
Същият е доказал реалното заплащане на 500 лева адвокатски хонорар за
процесуално представителство в производството, доколкото съгласно т.1 от ТР
6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за правна защита и съдействие има характер на
разписка за изплатената в брой сума.
Съдът като съобрази:
- действителната
фактическа и правна сложност на делото, която не се отличава от типичната за
подобен род нарушения;
- материалния интерес
от водене на делото- 2000 лева;
- вида на
осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно не само изготвяне на
жалбата, но и реално представителство в открито заседание, протекло със събиране на писмени доказателства
и разпит на свидетели
намира, че заплатения размер на адвокатски хонорар
се явява справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36 от Закона за
адвокатурата и следва да бъде присъден изцяло.
Само за пълнота на
изложението следва да се посочи, че дори и уговореният размер да беше счетен от
съда за прекомерен, същият не може да бъде намален, доколкото въззиваемата страна е пропуснала преди
обявяване на делото за решаване да направи възражение за прекомерност
по смисъла на чл. 63, ал.4 ЗАНН.
Съгласно задължителните
указания на т.3 от Тълкувателно решение 6/2012 ОСГТК на ВКС с приемането на
действащия ГПК отпадна правомощието
на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските
за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е
предвидено, че само страна може да
сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска
услуга, дължимо като разноски.
Разпоредбата на чл.
63, ал.4 ЗАНН възпроизвежда текста на чл. 78, ал.5 ГПК, поради което и на
основание чл. 63, ал.3 ЗАНН, вр. чл. 144 АПК цитираната задължителна практика
следва да намери субсидиарно приложение в процесния случай.
Доколкото разноските
се присъждат с решението по делото, съгласно т.11 от Тълкувателно решение
6/2012 ОСГТК на ВКС претенцията за разноски и възражението за прекомерност на
същите следва да бъдат изрично заявени и
това може да стане най-късно в
съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред
съответната инстанция, като пропускът
да се направи това е непоправим на последващ етап от производството.
По-конкретно възражение за прекомерност не може да се направи едва след
постановяване на съдебния акт, нито по реда на чл. 306 НПК, нито по реда на чл. 248 ГПК.
В
този изричен смисъл и Определение № 135 от 18.03.2019 г. по ч. т. д. № 938/2018
г. на ВКС, Определение № 615 от 24.11.2016 г. по ч. т. д. № 400/2016 г. на ВКС,
Определение № 36 от 26.01.2015 г. по ч.пр. д. № 5936/2014 г. на Върховен
касационен съд, Определение № 13/17.01.2013 г. по гр. д. № 1161/2012 г. на ВКС,
Определение № 205 от 19.03.2014 г. по ч. т. д. № 723/2014 г. на ВКС,
Определение № 207 / 25.04.2016 г. по ч. гр. дело № 1360/2016 г. на ВКС,
Определение № 364 от 08.08.2012 г. по т.д. 865/12 г., ВКС, Определение № 372 от 16.5.2012 г. по гр.д.
223/12 г., ВКС.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 505/10.08.2020, издадено от Директора на ОДМВР-Пловдив, с което на М.К.И.
е наложена глоба в размер на 2000 лева за нарушение на чл. 28, ал.1,
пр.3 от Закона за Националната система за спешни повиквания с единен европейски
номер 112.
ОСЪЖДА
ОДМВР- ПЛОВДИВ да заплати на М.К.И., ЕГН ********** сумата от 500 лева, представляваща разноски
за адвокатска защита и съдействие пред районен съд
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.