Решение по дело №31/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 и следващите от ЗИНЗС.

Образувано е по искова молба на Е. О. М., понастоящем в затвора гр.Враца, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 2 500лв., ведно със законната лихва от 26.11.2023г. / датата на преустановяване на бездействието/ до окончателното заплащане на сумата, за претърпени от ищеца неимуществени вреди от условията в Следствения арест гр.Велико Търново по време на пребиваването му от 14.09.2023г. до 18.09.2023г. и от 20.11.2023г. до 26.11.2023г. В исковата молба се твърди, че във връзка с наложени му мерки за неотклонение, той пребивава в следствения арест гр.Велико Търново, без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, наличие на дървеници и невъзможност за поддържане на лична хигиена, съобразно чл. 29 и 31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т. 3, чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от ППЗИНЗС. Твърди се, че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го е, породило е в него чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх. Причинени са му яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот. Моли се за уважаване на исковата претенция.

Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуален представител, оспорва изцяло предявеният иск, като моли за отхвърлянето му и присъждане на разноски.

Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция, като размера на обезщетението е завишен и предлага определяне на справедлив размер на обезщетение.

След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

За явяването си пред Апелативен съд Велико Търново Е. О. М. е приведен от Затвора в гр.Враца в ареста гр.Велико Търново на 15.09.2023г., където e настанен в килия № 4. На 18.09.2023г. напуска ареста в гр.Велико Търново за явяване на съдебно заседание в 9,00ч. в Апелативен съд Велико Търново, след което е приведен в Затвора гр.Враца. Къпането на настанените в ареста в гр.Велико Търново лице се извършва покилийно по график, като съгласно представени графици за периода 15 – 18.11.2023г. за килия № 4 е предвидено къпане на 15.09.2023г.

За явяването си пред Апелативен съд Велико Търново Е. О. М. е приведен от Затвора в гр.Враца в ареста гр.Велико Търново на 23.11.2023г., където e настанен в килия № 8. На 27.11.2023г. напуска ареста в гр.Велико Търново за явяване на съдебно заседание в 9,20ч. в Апелативен съд Велико Търново, след което е приведен в Затвора гр.Враца. Къпането на настанените в ареста в гр.Велико Търново лице се извършва покилийно по график, като съгласно представени графици за периода 23 – 27.11.2023г. за килия № 8 е предвидено къпане на 23 и 27.11.2023г.

В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр.Велико Търново през посочените периоди. Представени са и данни за медицински прегледи на лицето и за графиците за къпане.

С определение от съдебно заседание съдът приема за служебно известно състоянието на следствения арест в гр.Велико Търново като съдия-докладчик по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г.

Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие.

Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

Разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5 на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.

Нормата на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.

Съдът намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия са доказани.

От писмените становища на ответника и показанията на началника на ареста по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г. се установява липсата на естествена светлина и чист въздух. В решението Н. срещу България се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Изрично свидетеля Г. заявява липсата на вентилационна система, като според него самата конструктивна особеност не позволява подобрения.

От ищеца не е направено оплакването за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста през релевантния по делото период.

По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр. В. Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл.5, ал.4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл.256 и чл.257 от АПК.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не са посочени в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.

Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.

Основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на лична хигиена поради невъзможност за ползване на баня. Видно от представените от ответника писмени доказателства, ползването на баня се извършва не съобразно настаняването на лицата, а по килии, като за всяка килия са предвидени две посещения на банята, а в неделя тя не се ползва. При първото настаняване на ищеца в килия № 4 на арест в гр.Велико Търново, единствено в деня на настаняване 15.09.2023г. е предвидено ползване на баня от килия № 4. При второто настаняване на ищеца в килия № 8 на арест в гр.Велико Търново, ползване на баня е предвидено за 23 и 27.11.2023г. /деня на настаняване и деня на напускане/, но за 27.11.2023г. е невъзможно ползване на баня, предвид необходимостта ищеца да се яви в съдебно заседание от 9,20ч., както е посочено и от процесуалния представител на ответника. Дори да се приеме твърдението на ответника за използване на баня в деня на настаняване на ищеца, съдът приема наличието на унижаващо личността бездействие на администрацията. На практика ищецът е лишен от възможността да поддържа личната си хигиена чрез ползване на баня след пребиваване в ареста и преди явяване в открито съдебно заседание.

Оплакването на ищеца за наличие на дървеници в помещенията, в които е настаняван в ареста в гр.Велико Търново не се потвърждават от приложените по делото доказателства. Преди напускане на ареста се извършва медицински преглед на лицето, като и при двата прегледа – на 18.09.2023г. и на 27.11.2023г. не са установени ухапвания и алергични реакции. От представените графици и показанията на началника на ареста по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г. се установява наемането на трето лице за извършване на третиране на помещенията в ареста със специализирани препарати за борба с вредители и периодичността на извършването на пръсканията.

По изложените съображения, съдът намира, че в периодите от 15.09.2023г. до 18.09.2023г. и от 23.11.2023г. до 27.11.2023г. в ареста в гр.Велико Търново Е. О. М. е поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел, липса на възможност за поддържане на лична хигиена, представяващи нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека. При съобразяване с посочените по-горе законови презумпции при наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията.

По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. К. срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража".

Следва да се има предвид и приложимата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 2 500 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл.52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13 230лв. / за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. При тези данни и съобразяване с периода на пребиваване от 9 дни, настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 108 лева. За разликата от 2 392 лева искът следва да бъде отхвърлен.

Основателна е и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 27.11.2023г. / датата на прекратяване на бездействието/ до окончателното изплащане на сумата. В т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия са били преустановени - 27.11.2023г. до датата на окончателното изплащане на сумата.

Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Предвид нормата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ следва Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - София да бъде осъдена да заплати в полза на органа на съдбата власт Административен съд Велико Търново разноски за държавна такса в размер на 10лв.

С оглед на гореизложеното и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, [улица], да заплати на Е. О. М. с [ЕГН], понастоящем в затвора гр.Враца, на основание чл. 1, ал.1 във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ сума в размер на 108лв. (сто и осем лева), ведно със законната лихва, считано от 27.11.2023г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.

 

 

ОТХВЪРЛЯ искова молба на Е. О. М. с [ЕГН], понастоящем в затвора гр.Враца срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София за сумата от 2 392лв.

 

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, [улица]да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд Велико Търново, разноски по делото за държавна такса в размер на 10лв. (десет лева).

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд Велико Търново в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

Съдия: