Р Е Ш Е Н И Е
№261610 31.05.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети април две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 1690 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Д.Е.Т.,
ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са
предявени обективно съединени установителни искове в условията на евентуалност
с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19 ЗПК и осъдителен иск по
чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че между страните бил сключен договор за паричен заем от 29.12.2014 г., който
бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент от 40 %
не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка
представлявала добавък към дог. лихва, при което кредиторът допълнително се
обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на
съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК.
Уговорената възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за
дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й
функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по
чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на
неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта
на Директива 2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване
размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на
потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ,
същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер
на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез
уговореното в чл.11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход
на икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно
вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с
предоставената заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата
представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била
известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в
противоречие с обявеното в договора, че общият размер на всички плащания
възлизал на 2087,68 лева, като разпоредбата не включвала оскъпяването. Тази
обща сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл да прецени
действителния размер на задълженията си и последиците при забава. Клаузата
противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на
потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради
невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен
процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в
договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено
и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден
относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
С оглед
изложеното се моли за прогласяването му за такъв, а в условията на евентуалност
– за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл. 4, ал. 2 за
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. Иска се и присъждане на сумата от 280,97 лева
/вж. изм. на иска на осн. чл. 214 ГПК чрез увеличение в посл. о.с.з./ – платена
без основание за погасяване на неустойка по договора за периода 03.02.2015 г. –
03.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на ИМ в съда –
03.02.2020 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
Възразява за изтекла погасителна
давност. Сочи, че не разполага с копие от договора, поради унищожаването на
съответните документи, след изтичане на срока за съхранението им. Счита, че
ищецът следва да представи копие на документа, респ. да понесе неблагоприятните
последици от неангажиране на съответни доказателства. Не взема отношение по
доводите в ИМ. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По
установителните искове:
В тежест на ищеца е да установи
наличието на договор за заем, при сочените в ИМ параметри, който не отговаря на
твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до неговата
недействителност; наличието на предпоставки за нищожност на клауза за
неустойка, поради противоречие с добрите нрави и нарушение на материалния
закон.
Ответната страна следва да докаже
валидност на договора и оспорените му клаузи, който е сключен съобразно
изискванията на ЗПК и при спазване правата и интересите на потребителя, като
опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои възражения в отговора.
При така разпределената доказателствена
тежест, съдът намира и двата установителни иска за неоснователни.
По делото ищецът не представи твърдения
договор за заем, за да бъде преценена валидността му, както и тази на
оспорената клауза за дължимост на неустойка и предпоставките за начисляването
й. Въпреки изричните указания до страната по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК в
доклада, доказателства за наличието на това правоотношение не бяха ангажирани,
нито бяха направени доказателствени искания. Представеният погасителен план не
обективира наличието на соченото правоотношение и всички негови параметри, като
макар да е индиция за възникването му, не представлява самия договор. При това
положение и доколкото иницииращата делото страна не ангажира доказателства за
твърденията си за сключен договор за заем с конкретни параметри, които да бъдат
изследвани и проверени в процеса, исковете – както главният за прогласяване
нищожност на самия договор, така и евентуалният – за нищожност на клауза за
неустойка /разгледан, поради сбъдване на процесуалното условие за това/, следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По осъдителния иск:
Ищецът
следва да докаже плащане на сума за погасяване на неустойка за исковия период,
без основание за това. Предвид въведеното възражение – следва да докаже
обстоятелства, довели до спиране/прекъсване на предвидената в закона
погасителна давност.
Ответникът
следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличие на валидно
основание за плащане, респ. получаване на паричната сума за неустойка, както и
възражението си за давност.
При
така разпределената док. тежест, съдът намира този иск за доказан по основание
и размер.
От
приетото заключение на ССЕ, което съдът кредитира като ясно и компетентно
изготвено /неоспорено/, се установява, че за периода 09.02.2015 г. – 12.03.2015
г. /част от исковия/ ищецът е платил на ответника исковата сума от 280,97 лева
именно за погасяване на неустойка. При тази претенция, ответникът е този, който
следва да ангажира доказателства за получаване на платената сума на валидно
основание. Това доказване трябва да е пълно и главно, като следва да изключва
всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти, съгл. чл.
154, ал. 1 ГПК.
Въпреки
указаната док. тежест и изричните указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, че такива не
се сочат, страната не доказва наличието на клауза за неустойка, т.е. основание
да получи така установената сума. При това положение осъдителният иск е основателен
и доказан до посочения размер и за упоменатия период, като следва да бъде
отхвърлен само за част от твърдения период – 03.02.2015 г. – 08.02.2015 г. вкл.
и 13.03.2015 г. – 03.08.2015 г.
Възражението за давност е неоснователно.
Безспорно е в съдебната практика, че при иск за
връщане на даденото при начална липса на основание – чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД,
погасителната давност започва да тече от деня
на получаване на престацията /а не от уговорения падеж/, както и че
давностният срок е общият петгодишен, съгласно чл.110 ЗЗД - така т.7 от ППВС №
1/1979 г.
ИМ е предявена на 03.02.2020 г. – давността е
прекъсната /чл. 116, б.“б“ ЗЗД/, при което и предвид началната дата на исковия
период 03.02.2015 г. и установените плащания от 09.02.2015 г., е видно, че погасени
по давност суми няма.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски се дължат и на двете страни по съразмерност на осн. чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил искане и представил списък по чл. 80 ГПК. Дължи му се ДТ от 50 лева за ув. осъд. иск /част. отхв. е само за период,
не и за сума/, както и по съразмерност – 17,76 лева за ССЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на сума – по - висока от
претендираната, поради което следва да се има предвид поисканата, съгласно
списъка. По съразмерност, лично на пълномощника следва да се присъди
възнаграждение от 29,60 лева.
Ответникът
претендира юрк. възнаграждение, което на осн. чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр.
8/2017г./, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, съдът определя на минимума от 100 лева, предвид конкретната
фактическа и правна сложност на спора. По съразмерност се дължат 90,13 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Д.Е.Т., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК ********* - иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключен помежду им договор за кредит от 29.12.2014 г. е
недействителен, както и предявения в условията на евентуалност иск за
прогласяване нищожност на клауза за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договор за кредит
от 29.12.2014 г.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на Д.Е.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: 280,97 лева
/двеста и осемдесет лева и деветдесет и седем стотинки/ - получена без
основание за неустойка за периода 09.02.2015 г. – 12.03.2015 г. във връзка с
договор за кредит от 29.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда –
03.02.2020 г. до окончателното погасяване, както и 67,76 лева /шестдесет и седем лева и седемдесет и шест стотинки/ -
разноски по съразмерност за настоящото производство, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на получена без основание сума за
неустойка само за периодите – 03.02.2015 г. – 08.02.2015 г. вкл. и
13.03.2015 г. – 03.08.2015 г.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на
а. Е. Г. И., със служебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №.., сумата от 29,60 лева /двадесет и девет лева и
шестдесет стотинки/ - адвокатско възнаграждение по
съразмерност за процесуално представителство на ищеца Д.Е.Т. в производството
по настоящото гр.д. № 1690/20 г. на ПРС.
ОСЪЖДА Д.Е.Т.,
ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, сумата от 90,13
лева /деветдесет лева и тринадесет стотинки/ - разноски по съразмерност за
настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
……………………………………………..
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП