РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 10.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 1210 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение на Софийски районен съд № 191855 от 14.08.2019 г., постановено по гр. д. № 65117 по описа за 2014 г. на СРС, III ГО, 85-ти състав, са отхвърлени предявените от ищеца Х.А.Х. искове с правно основание чл. 71, ал. 1 т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. срещу ответника Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) за признаване за установено, че ответникът е извършил дискриминация на основата на признака „лично положение” за периода от 15.01.2014 г. до 15.12.2014 г., изразяващо се в липса на обосновано помещение за подстригване в затвора в гр. Плевен, и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. С постановеното решение районният съд е отхвърлил молбата на ГДИН за присъждане на разноски, сторени по делото.
Срещу решението на СРС в цялост е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се поддържа, че съдебният акт е неправилен и необоснован, постановен при нарушение на материалния закон и при допуснати съществени съдопроизводствени нарушения. Посочва се, че съдът неправилно е приел, че не е налице по-неблагоприятно третиране на затворниците от 5-та група в затвора в гр. Плевен, към която е принадлежал и ищецът, в сравнение с останалите затворници в същия затвор и тези в затвора в гр. Ловеч при осигуряване на условията за поддръжка на косата и бръснене. Поддържа се, че с оглед разпределената доказателствената тежест ищецът е ангажирал достатъчно доказателства, сочещи индиция за извършена дискриминация, а ГДИН не е доказала обстоятелството, че принципът за равно третиране не е бил нарушен. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд едностранно е тълкувал фактите по делото, като не е обсъдил твърденията на ищеца за влошените хигиенни навици заради практикувания начин на подстригване в затвора и липсата на избор на затворниците къде да бъдат подстригвани. Моли се за отмяна на постановеното първоинстанционно решение и уважаване на исковите претенции.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба, но е депозираната насрещна въззивна жалба от ГДИН, с която се атакува решението на СРС в частта, с която съдът е отказал присъждането на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника. В петитума ѝ се моли за присъждане на претендираното възнаграждение.
В дадения двуседмичен срок е депозиран отговор на насрещната въззивната жалба от въззивника – ищец, в който подробно се излагат съображения за неоснователността на направеното искане.
С Определение № 28491/03.12.2019 г., постановено по в.гр.д. № 14988 по описа за 2019 г. на СГС, ГО, IV-Г въззивен състав, въззивният съд е приел, че депозираната насрещна въззивна жалба има характера на молба за изменение на решението на СРС в частта за разноските, прекратил е въззивното производство като преждевременно образувано и е върнал делото на СРС за произнасяне по искането по чл. 248 от ГПК. С Определение № 299575/12.12.2019 г. СРС е оставил молбата на ГДИН, озаглавена „насрещна въззивна жалба”, без уважение, което определение няма данни да е било обжалвано с частна жалба, след което делото е върнато на настоящия съдебен състав за разглеждане на въззивната жалба.
В открито съдебно заседание въззивникът, лично явяващ се и представляван от назначения му особен представител - адв. К., поддържа въззивната жалба и направените в нея искания.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна – ГДИН, чрез процесуалния си представител моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и поддържа депозираната насрещна въззивна жалба, като моли за отмяна на решението на СРС в тази част. Търсят се разноски за юрисконсултско възнаграждение и във въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове
с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, предявени от Х.А.Х. и
Х.Т.А.. С определение от 23.03.2016 г. съдът е върнал исковата молба в частта
относно предявените от Х.Т.А. искове и е прекратил производството в тази част. В
исковата молба, уточнена с молба от 24.11.2015 г., се твърди, че е налице
дискриминационен подход на основание „лично положение”, изразяващ се в неосигуряване
на условия за подстригване и поддръжка на косата в специално пригодено
помещение за фризьорски услуги, налично в затвора в гр. Плевен, като се
посочва, че същите се осъществяват в коридора пред килията на ищеца. Твърди се,
че ищецът е бил поставен в периода 15.01.2014 г. - 15.12.2014 г. в
по-неблагоприятно положение от лишените от свобода, непринадлежащи към 5-та
група в затвора в гр. Плевен, и тези в затвора в гр. Ловеч, където лишените от
свобода лица се водят в помещение, което е пригодено за фризьорски услуги.
В постъпилия писмен отговор от ответната страна се поддържа, че исковата претенция е неоснователна и недоказана. Твърди се, че ищецът не е установил по безспорен начин твърденията си за поставяне в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, лишени от свобода, за извършване на действие или бездействие на длъжностно лице, представляващо неравностойно третиране на ищеца спрямо другите, или за наличието на съзнателност при доказано такова третиране. Посочва се, че всички затвори имат различна организация, обусловена от обективни обстоятелства.
Видно от приложената по делото Заповед № 10-04-656 от 30.05.2009 на Министъра на правосъдието е извършено преобразуване на затворническите общежития и разпределение на лишените от свобода по затвори, поправителни домове и затворнически общежития, по описания в заповедта начин.
От Заповед № 1-2159/3 от 14.03.2013 г. става ясно, че ищецът е преведен в затвора в гр. Плевен за доизтърпяване на наложеното му наказание.
По делото са разпитани двама свидетели И.А.Р.и В.В.Г.. От показанията на свидетеля И.А.Р.става ясно, че същият е изтърпявал наказание „лишаване от свобода” в затвора в гр. Плевен по едно и също време, в което и ищецът е пребивавал в затвора. Свидетелят обаче не е бил разпределян в затвора в гр. Ловеч, за да има непосредствени впечатления за твърдените в исковата молба условия на организация на фризъорските дейности там. Същият разказва, че затворниците в затвора в гр. Плевен, вкл. и ищецът, са подстригвани в коридора, а не в наличната на първия етаж в сградата на затвора бръснарница. Съдът счита показанията на свидетелят за логични, последователни и изчерпателни, поради което същите следва да бъдат кредитирани в цялост. Съдът приема, че следва да се довери и на показанията на другия разпитан свидетел – В.В.Г., тъй като същата е извършвала дейност по заместване на социалните инспектори в затворническото заведение в гр. Плевен и е добила пряко впечатление за условията в затвора, като показанията на свидетелката не разкриват някакво съмнение за тенденциозност. Свидетелката В.В.Г. също заявява, че не е запозната с условията, предоставяни на лишените от свобода, в затвора в гр. Ловеч, за да може да ги съпостави с тези в гр. Плевен. В показанията и на двамата свидетели не се съдържат данни за наличието на осъществено поведение (действие или бездействие) на администрацията на затвора в гр. Плевен, характеризиращо се като неравноправно третиране по описания в исковата молба начин. Свидетелят И.А.Р.разказва за възможни подобни прояви, но същите са свързани с администрирането на личната кореспонденция на затворниците и с държането на една от личните вещи на ищеца (MP3-плейър), но не и във връзка с реда за подстригване на затворниците в затвора в гр. Плевен.
Съдът счита, че е безрезултатно да обсъжда останалите представени по делото писмени доказателства, а именно снимки на килия (л. 97 от преписката по гр.д. 65117/2014 г.) и декларации на трети за спора лица (л. 107-111 преписката по гр.д. 65117/2014 г.), тъй като същите не съдържат правнорелевантни факти, относими към спорния предмет. Въззивният съд счита, че не следва да обсъжда и материалите в изисканата от първоинстанционния съд преписка по гр.д. № 41971 по описа за 2014 г. на СРС, ГО, 42-ри състав, доколкото става въпрос за друго гражданско дело с друг предметен обхват. Това би противоречало както на изискването за спазване принципа за непосредственост, така и на разпоредбата на чл. 232 от ГПК, съгласно която по-рано събраните доказателства могат да се използват само ако има мъчно преодолими пречки за тяхното събиране, каквито по настоящото дело не са налице, а и не са наведени и доводи за това.
С оглед на така събраните по делото доказателства и установените фактически обстоятелства от правна страна съдът намира следното:
Въззивният съд е бил сезиран с допустима жалба – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Съгласно чл. 7, ал. 1., б. „а” от ППЗИНЗС част от правомощията на ГДИН във връзка с режимната дейност и правното положение на задържаните в местата за лишаване от свобода е да осъществява методическо ръководство и контрол по спазването на правата и задълженията на лишените от свобода.
Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., сред които е и посоченият в исковата молба признак –„лично положение”. Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Следователно забраната на дискриминация означава, че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични възможности.
Първоинстанционният съд правнилно е разпределил доказателствената тежест между страните с оглед правната квалификация на иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр. в производството за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Тази норма не освобождава ищеца от тежестта да доказва, а само го подпомага като размества доказателствената тежест. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск (в този смисъл Определение № 1022 от 3.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 744/2017 г., IV г. о., ГК).
С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд счита за правилни изводите на СРС за недоказаност на поведение, което може да се обозначи като недопустим противоправен резултат при осъществяване на дейността на администрацията на затвора в гр. Плевен, за да е налице дискриминация на признак „лично положение”. Оплакването във въззивната жалба относно неосъщественото от страна на ответника успешно доказване на факта за равно третиране е неоснователен. Както беше посочено по-горе, с оглед квалификацията на исковите претенции на първо място ищецът следва да докаже фактите, въз основа на които претендира и може да се предположи, че е налице дискриминация. Предвид събраните по делото доказателства, не може да се приеме, че ищецът е ангажирал индициращи доказателства в тази насока.
В Решение № 244 от 14.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., IV г.о., е коментирано, че неблагоприятното третиране по смисъла на ЗЗДискр. представлява всеки акт, действие или бездействие, което пряко или косвено засяга права и законни интереси, а според параг. 1, т. 8 от същия нормативен акт изразът „на основата на признаците по чл. 4, ал. 1” означава на основата на действителното, настоящо или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. В посоченото решение на ВКС е прието, че по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение.
От събраните по делото гласни доказателства не се установява лицата, настанени в затвора в гр. Плевен за изтърпяване на наказание, да са поставени при различни условия. От показанията на И.А.Р.става ясно, че затворническата администрация не е организирала бръснарските услуги и подстригването да се осъществява в обособеното за това помещение, а чрез посещение на място при затворниците в коридора пред килиите. Фактът, че тези услуги се извършват по този ред не означава, че това е дискриминационна проява, доколкото тази хигиенна услуга се предоставя на всички лишени от свобода. Обстоятелството, че услугата не се предоставя в отделно помещение не води до извод за дискириминационно поведение.
По делото не се събраха данни, сочещи различен ред на предоставяне на тази услуга в рамките на затвора в гр. Плевен - за лицата, принадлежащи към 5-та група, и тези, извън нея, както е посочено в исковата молба, или сочещи начина на организация за предоставянето на тази услуга в затвора в гр. Ловеч. В този смисъл, въззивният съд се съгласява с изводите на районния съд, че дори да е налице практика в друг затвор подстригването да се извършва в отделно помещение, това вероятно е въведено по преценка на съответната администрация, доколкото в наложените правила не е налице изрично нормативно изискване такова помещение за такива дейности да бъде непременно обособено. Неравното третиране ищецът обосновава със субективно сравнение.
Що се отнася до оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд едностранно е тълкувал фактите по делото, като не е обсъдил твърденията на ищеца за влошените хигиенни навици заради практикувания начин на подстригване в затвора и липсата на избор на затворниците къде да бъдат подстригвани, съдът счита същото за несъстоятелно. Предвид крайния извод на съда за липсата на поведение от страна на администрацията, което може да бъде характеризирано като дискриминационно, безпредметно е обсъждането далновидността на решението на съответната администрация как да организира услугата с оглед хигиенните стандарти или липсата на избор на затворниците в случая, при условие, че същите изтърпяват наказание, което по своята същност е мярка на държавна принуда, водеща до понасянето на определени ограничения, вкл. и във връзка със свободата на избор на индивида как да организира бита си.
Предвид изложеното, въззивният съд счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед резултата по делото, съдът счита, че на въззиваемата страна се дължат разноски, а именно – за претендираното юрисконсултско възнаграждение. В решение № 192/25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. е аналогична на чл. 83 от ГПК, чл. 359 от КТ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спорът, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито ѝ се възстановяват от държавата. Нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които е намалена имуществената сфера на страната по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза. С оглед на това и предвид фактическата и правна сложност на делото, извършваните от въззиваемата страна процесуални действия и обстоятелството, че са били предявени неоценяеми искове, въззивният съд следва да присъди в полза на въззиваемата страна разноски в размер на 80,00 лева за юрисконсултско възнаграждение, съгласно минимума, определен в разпоредбата на чл. 23, т. 4 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Що се отнася до депозираната насрещна въззивна жалба, с която въззиваемата страна е поискала изменение на решението на СРС в частта с разноски, въззивният съд счита, че не дължи произнасяне по същата. Посочената молба, макар обозначена като „насрещна въззивна жалба”, е имала характера на молба по чл. 248 от ГПК. Доколкото СРС вече се е произнесъл по нея с Определение № 299575/12.12.2019 г., срещу което определение не е била подадена частна жалба, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по молба, по която вече има произнасяне с окончателен съдебен акт, дори и обозначена като „насрещна въззивна жалба”.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 191855 от 14.08.2019 г., постановени по гр. д. № 65117 по описа за 2014 г. на СРС, III ГО, 85-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК Х.А.Х., ЕГН ********** да заплати на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, с адрес: гр. София, бул. „Ген. Н. Г. *********сумата в размер на 80,00 (осемдесет) лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.