№ 12379
гр. София, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско
дело № 20241110140277 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „**********” АД,
срещу Р. З. Р. , с която са предявени кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 980 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № ****** от 23.05.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда
до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за
признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 152,60 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 23.05.2019 г. до 23.05.2020 г.; и иск с
правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 33 ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 26,45 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 01.06.2023 г. до 17.08.2023 г., както и в условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 320 лева, получена от него
без правно основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.
В исковата молба се твърди, че на 23.05.2019 г. между страните бил
сключен Договор за потребителски кредит № ******, след като ответникът
кандидатствал за кредит и създал свой потребителски профил на интернет
страницата www.kinti.bg. Кредиторът му изпратил електронно съобщение с
1
условията на договора, необходимата преддоговорна информация под
формата на Стандартен европейски формуляр и общите условия за
предоставяне на потребителски кредити на ищцовото дружество. След
одобряване на искането кредиторът изпратил до кредитополучателя
електронно съобщение, към което били прикачени договорът за потребителски
кредит и приложенията към него. С натискане на бутона „Подпиши“
ответникът се съгласявал с условията на договора, приложенията към него и
общите условия, а с достигане на това волеизявление до кредитора договорът
се считал за сключен. След извършване на описаната процедура от ответника
ищецът му отпуснал кредит в размер на 980 лева. На 23.05.2019 г. сумата била
преведена от кредитора към „*****“ АД, като на същата дата
кредитополучателят я усвоил изцяло на каса на „Из*****“ АД срещу
документ за самоличност. Ответникът следвало да върне предоставената сума,
ведно с договорена възнаградителна лихва в размер на 144,89 лева на 12
месечни погасителни вноски в срок до 23.05.2020 г. Въпреки настъпването на
падежа задължението не било погасено. За вземанията си ищцовото
дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение, което
било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 46500 по описа за 2023 г. на Софийски районен
съд, Второ гражданско отделение, 69 състав. Ответникът възразил в срока по
чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на настоящите искове. Ето защо
моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.
Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Р. З.
Р. , като в срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от последната.В
депозираното възражение по заповедното производство ответницата
поддържа да е извършвала плащания.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и
становищата на страните, приема за установено следното от фактическа
страна.
От представена по делото имейл кореспонденция между страните се
установява, че ответницата успешно се е регистрирала в сайта на ищцовото
дружество www.kinti.bg. През създадения профил кандидатствала за
отпускане на заем в размер на 980 лева. Искането било одобрено и от
ищцовото дружество й изпратили договора за кредит, погасителния план към
него, необходимата преддоговорна информация (Стандартен европейски
формуляр), приложимите общи условия, както и подробни указания, които
трябвало да изпълни, за да потвърди сключването на договора за кредит. Тези
стъпки били изпълнени от ответника, с което между страните бил сключен
Договор за потребителски кредит № ****** от 23.05.2019 г. На посочения от
ответницата имейл било изпратено потвърждение от ищеца за успешното
подписване на договора. Съгласно чл. 1 от договора за кредит ищцовото
2
дружество, в качеството му на кредитор, отпуснало на ответницата, в
качеството й на кредитополучател, потребителски кредит за текущо
потребление в размер на 980 лева. Р. Р. от своя страна се задължила да върне
получената сума на 12 анюитетни месечни вноски, съгласно погасителен план
– Приложение № 1 към договора, с падеж на всяка 23-то число на месеца и
краен срок за издължаване на кредита 23.05.2020 г. (чл. 5 от процесния
договор). Усвоеният размер на предоставения кредит се олихвявал с фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 41 % (чл. 7, ал. 1 от договора за кредит),
а годишният процент на разходите по кредита бил 49,65 % (чл. 9 от същия).
Съгласно чл. 10 от договора за кредит ответникът дължал неустойка с
обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно чл.
20, ал. 2 от договора, която била в размер на 6,76 лева плюс 0,23 % от
усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,23 % от усвоения
размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не бил обезпечен.
Начислената неустойка се изплащала на падежа на всяка следваща вноска
съгласно подписания между страните погасителен план (чл. 12 от договора). В
клаузата на чл. 13 от договора било уговорено, че при допусната от
кредитополучателя забава за погасяване в срок на която и да е месечна вноска,
последният дължал отделно от договорната възнаградителна лихва по чл. 7,
неустойка за просрочие, която се изчислявала върху частта от месечната
вноска, съответстваща на непогасената просрочена част от главницата, и била
в размер на законната лихва.
От приложения към договора погасителен план се установява, че
дължимата неустойка при необезпечен кредит била в общ размер на 599,76
лева за целия срок на договора или по 49,98 лева на месец, като общата
дължима сума по договора при необезпечен кредит възлизала на 1738,70 лева.
По делото са представени Общи условия за предоставяне на потребителски
кредити на физически лица от „**********“ АД, приложими към процесния
договор. Съгласно т. 29 от общите условия, в случай че кредитополучателят
кандидатствал за кредит посредством уебсайт на кредитора, договорът за
потребителски кредит се сключвал чрез средствата за комуникация от
разстояние във формата на електронен документ съгласно ЗПФУР, ЗПК,
ЗЕДЕП и ЗЗД. Страните се съгласявали, че с натискане на бутона „Подпиши“
кредитополучателят подписвал всички страници на договора за кредит, заедно
с приложенията към него и общите условия. Съгласно т. 37 от общите условия
кредитът се усвоявал еднократно по посочена от кредитополучателя банкова
сметка, на която последният бил титуляр, или чрез системите на „*****“ АД
след подписване на договора и изпълнение на всички предвидени в него
условия. От разписка за извършено плащане № 2000000180653073 от
23.05.2019 г., се установява, че на посочената дата в 09:15 ч. ищецът извършил
паричен превод към Из***** по процесния договор за кредит на сумата в
размер на 980 лева, която следвало да бъде получена от ответника срещу
представяне на лична карта. Преводът на сумата бил потвърден по имейл и от
„Из*****“ АД. Видно от изпратен на 23.05.2019 г. в 09:15 ч. имейл,
3
кредиторът уведомил ответника, че сумата по процесния договор за кредит
била преведена, поради което можел да посети най-близкия до него клон на
„Из*****“, за да я получи. От имейл, изпратен от „Из*****“ АД до ищцовото
дружество на 23.05.2019 г., се установява, че на същата дата в 12:17 ч. сумата в
размер на 980 лева била изплатена в офис на „Из*****“ с получател Р. З. Р. .
Допусната е по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза.
Заключението на вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните.
Същото е изготвено след запознаване с материалите по делото и извършена
проверка в счетоводството на ищеца. От заключението се установява, че по
процесния договор за кредит е отчетено плащане в размер на 660лева , което
било извършено преди завеждане на иска и с което плащане в общ размер на
посочената сума от 660лева ищецът приел за погасени сумата от 371,42лева –
неустойка за необезпечен кредит, 6,35лева- договорна лихва и 282,23лева –
обезщетение за забава . Според заключението на вещото лице след завеждане
на делото / т.е. след дата 18.08.23г./ няма извършени плащания и погасявания
по договора от страна на ответницата.
Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано
и не възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го
възприема изцяло.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи.
За основателността на предявения иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да
бъдат установени следните предпоставки: наличието на валидно
облигационно отношение, възникнало между страните по силата на Договор
за потребителски кредит № ****** от 23.05.2019 г. и обвързващо ответника
през процесния период; усвояване на предоставената сума от ответника в
пълен размер и настъпване на изискуемостта на претендираното вземане.
Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние – едно или повече. Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР
предвижда, че за доказване предоставянето на преддоговорна информация,
както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а
за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния
подпис. В настоящия случай кореспонденцията между кредитодателя и
кредитополучателя е била изцяло електронна. За установяване наличието на
валидно възникнало облигационно отношение между тях бяха представени
имейл кореспонденция между страните и договора за потребителски кредит–
на хартиен носител. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ и
електронния подпис (ЗЕДЕП, сега с ново наименование – Закон за
4
електронния документ и електронните удостоверителни услуги), в редакцията
му към 14.07.2017 г., електронен документ е електронно изявление, записано
върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан документ само на
този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП – в редакцията му към 14.07.2017 г.), но допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕП). Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация
в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното
изявление, за установяване на неговото авторство. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава
сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението
съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това
увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила, каквато имат само подписаните официални
документи (чл. 179, ал. 1 ГПК). Независимо че електронното съобщение,
несъдържащо квалифициран електронен подпис не се ползва с формална
доказателствена сила, то не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса
на волеизявление (вж. Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г.,
ІV Г.О., ВКС, Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І
Т.О., ВКС, Определение № 527 от 21.11.2018 г. по т. д. № 1278/2018 г., І Т.О.,
ВКС). Ответницата е създала свой профил в сайта на ищцовото дружество
www.kinti.bg, от който е попълнила и подала искане за отпускане на кредит,
съдържащо цялата необходима лична информация на Р. З. Р. – обстоятелство,
което не е оспорено в хода на производството по делото - три имена, ЕГН,
номер на лична карта, дата на издаване и постоянен адрес, за установяване на
авторството на изявлението. При тези данни, съобразявайки цитираната
съдебна практика и като взе предвид клаузата на т. 33, изр. последно от
общите условия на „**********” АД, която предвижда, че договорът за
кредит се счита за сключен след получаване на изявлението на
кредитополучателя за сключване на договора и потвърждение от страна на
кредитора, настоящият съдебен състав намира, че между ответника и
„**********” АД е възникнало валидно облигационно отношение. Същото
било породено от сключения между тях Договор за потребителски кредит №
****** от 23.05.2019 г., по силата на който ищецът, в качеството му на
кредитодател, се задължил да предостави на ответника, в качеството му на
кредитополучател, при условията на договора кредит в размер на 980 лева, а
кредитополучателят се задължил да върне получената сума, ведно с договорна
лихва в размер на 158,94 лева на 12 равни месечни погасителни вноски в срок
до 23.05.2020 г. Сключеният договор за потребителски кредит представлява
частен диспозитивен документ, подписан от страните по него. Доколкото не са
5
релевирани пороци при образуването и изявата на волята на страните, съдът
намира за доказано по делото, че същите са направили изявление за поемане
на задълженията по договора при договорените условия и срокове.
От приетите по делото писмени доказателства се установява безспорно и
обстоятелството, че кредитодателят е изпълнил задължението си да
предостави на кредитополучателя необходимата информация съгласно чл. 8 –
10 ЗПФУР. Видно от представената имейл кореспонденция между страните,
още при създаването на профил в сайта на ищцовото дружество, както и след
това – при одобряване на изпратеното искане за отпускане на кредит, на
разположение на ответника била предоставена цялата необходима
информация – стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, договорът за кредит с приложение
№ 1 към него – погасителния план и общите условия към договора за кредит,
приети от ответника с натискане на бутона „Подпиши“. На следващо място,
от представените по делото разписка за извършено плащане №
2000000180653073 от 23.05.2019 г. и имейл, изпратен от „Из*****“ АД до
ищцовото дружество на 23.05.201 г., се установява втората предпоставка за
основателност на предявения иск за главницата, а именно усвояване на
предоставената сума в размер на 980 лева от ответника. И в двата документа
изрично е посочено, че тази сума се изплаща на основание процесния договор
за кредит. Горното се установява и предвид изслушаната и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза, а и не се оспорва от ответника. Следователно
и доколкото съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД договорът за заем е реален договор и се
сключва в момента на получаване на сумата от заемополучателя, то с
изтегляне на преведената сума в размер на 980 лева за ответника е възникнало
задължението да я върне, ведно с договорената възнаградителна лихва, в
предвидените в договора за потребителски кредит условия и срокове. Падежът
на задължението е настъпил окончателно на 23.05.2020 г., когато е следвало да
бъде погасена последната, 12-та месечна вноска. Не се спори по делото, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит се регламентира
от нормите на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г.).
Предвид служебното задължение на съда да следи за наличие на
неравноправни клаузи, за което страните са уведомени с определението за
насрочване, следва да бъде отговорено на въпроса дали договорът валидно
ги е обвързвал през исковия период. Настоящият съдебен състав намира
основание за недействителност на процесния договор за паричен заем поради
противоречие с императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно
договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. В чл. 9 от договора за кредит е посочено, че
годишният процент на разходите бил 49,65 % и се изчислявал съгласно Закона
6
за потребителския кредит. Нито в договора обаче, нито в приложимите общи
условия са посочени допусканията, при които е изчислен този процент. Освен
това при внимателен прочит на посоченото в погасителния план –
приложение № 1 към договора за кредит се установява, че реалният размер на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, са
многократно по-големи от предвиденото в договора. В така определения ГПР
от 49,65 % е включена единствено договорната възнаградителна лихва.
Настоящият съдебен състав намира, че в посочения показател следва да бъде
включена и уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение. Същата
е разход по кредита, и то значителен (почти равен на главницата), който е
следвало да намери отражение в годишния процент на разходите – индикатор
за общото оскъпяване на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Този извод
се налага от легалното определение на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, дадено в § 1, т. 1 ДР ЗПК, съгласно което това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Формално
сумата в размер на 599.76 лева е уговорена като неустойка за неизпълнение на
предвидено в договора задължение за предоставяне на обезпечение, което
попада в приложното поле на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Реално обаче става въпрос
за получаване на имуществена облага от страна на кредитора, респ.
извършване на допълнителни разходи от страна на длъжника, които са пряко
свързани с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна.
Плащането на този разход от страна на потребителя е разделено на
месечни вноски, добавени към месечните вноски за погасяване на
главницата по кредита. Разходът е бил предварително известен на
кредитора и е трябвало да бъде заплатен от потребителя. При тези данни
съдът намира, че уговорената неустойка също следва да бъде включена в
общия размер на годишния процент на разходите. Следователно, макар
формално договорът да съдържа някакъв годишен процент на разходите,
същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не
включва всички ангажименти, договорени между кредитора и потребителя.
Целта на посочената разпоредба е на потребителя да бъде предоставена пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които ще извърши по
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. Формалното посочване в договора на годишен процент на
разходите, който е определен, така че да е в императивните граници на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, не означава спазване на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. И
това е така, защото определеният в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК
7
начин, към който препраща разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
представлява формула, в която съществен елемент са плащанията на разходите
по кредита. Невключването на всички разходи по кредита в посочения в
договора ГПР означава нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като цитираният в договора процент не е изчислен по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Настоящият съдебен състав намира, че
процесният договор не отговаря на императивното изискване по чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК ,поради което и на основание чл. 23 ЗПК потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
По точното прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК е налице
константна съдебна практика, възприемаща, че договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79
ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на
чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит, посочена по-горе, и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, би се достигнало до неоснователно обогатяване
за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в
какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК. В този смисъл са Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022
г., І Т.О., ВКС, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ
Г.О., ВКС, Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., ІV Г.О.,
ВКС, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., І Т.О., ВКС.
Съобразявайки цитираната съдебна практика и с оглед приетата
8
недействителност на процесния договор за потребителски кредит, съдът
намира, че ответникът дължи връщане на кредитора само на чистата стойност
на кредита, която е в размер на 980 лева. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че ответницата е извършила плащания
за погасяване на задълженията си към ищеца , които са на обща стойност
660лева. Следователно, претенцията на кредитора за главницата се явява
основателна за разликата между отпуснатата сума по кредита и доброволно
заплатената от ответника/ върната сума в размер общо на 660лева / - или за
сумата в размер на 320 лева.
Следователно, предявеният иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен до размера на 320лева – неизплатена
главница , ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на
дължимата сума. Доколкото исковата претенция бива уважена частично, не са
налице основанията за постановяване на неприсъствено решение спрямо
ответника , като постановеното решение следва да е такова по общия ред.
Изцяло неоснователни с оглед на изложените по-горе мотиви и съображения
се явяват акцесорните искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл.
6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 33 ЗПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, които следва да бъдат отхвърлени изцяло. Доколкото
предявеният от ищеца иск за главницата е приет от съда за частично
основателен, не се е сбъднало вътрешно процесуалното условие за
разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД- доколкото същият е предявен за същата сума по главницата –
320лева, за която сума установителната претенция подлежи на уважаване .
По отношение на разноските:
Съразмерно на уважените искове , на ищеца се следват разноски за
заповедното производство в размер на 117,34 лева – за заплатено адвокатско
възнаграждение и държавна такса , и в размер на 180,84лева – за настоящото
исково производство- за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер /изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона
за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ/ и депозит за експертиза .
Ответницата не е претендирала разноски за производствата и не е
ангажирала доказателства за извършване на такива, поради което не следва да
й бъдат присъждани.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
9
че съществува вземане на „**********” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. ***********, срещу Р. З. Р. с ЕГН ********** с
адрес в гр. ************** , за сумата от 320 лева , представляваща част от
главница по Договор за потребителски кредит № ****** от 23.05.2019 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 18.08.2023 г. до окончателното изплащане на
дължимата сума, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.09.2023 г., по ч. гр. д. № 46500 по
описа за 2023 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 69
състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „**********” АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. ***********, срещу Р. З. Р. с ЕГН
********** с адрес в гр. ************** кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено
спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
152,60 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
23.05.2019 г. до 23.05.2020 г.; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 33 ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника
съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 26,45 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.06.2023 г.
до 17.08.2023 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 01.09.2023 г., по ч. гр. д. № 46500 по описа за
2023 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 69 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, Р. З. Р. с ЕГН
********** с адрес в гр. ************** , да заплати на „**********” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***********, сумата
от 117,34 лева – разноски по заповедното производство по ч. гр.д. №
46500/23г. по описа на СРС, 69състав, както и сумата от 180,84лева –
разноски за настоящото исково производство, съразмерно на уважените
искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10