РЕШЕНИЕ
№ 196
гр. Кюстендил, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Кристиян В. Стоилов
при участието на секретаря Цветанка В. Александрова
като разгледа докладваното от Кристиян В. Стоилов Гражданско дело №
20241520102376 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2
от ЗОДОВ, предявен от И. Г. В., ЕГН ********** против Върховен
касационен съд на Република България, за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на сумата от 13000 лв. (стрес, притеснения,
несигурност, накърняване на човешкото достойнство и др.) и имуществени
вреди в общ размер на сумата от 465,00 лв. - заплатени съдебни разноски,
които вреди са претърпени вследствие на нарушения на Договора на ЕС,
Хартата на основните права на ЕС, както и множество решения на Съда на
ЕС, допуснати с окончателни съдебни актове, постановени по гр. д. №
4356/2019 г. на ВКС и ч. гр. д. № 3422/2019 г. на ВКС. Ищецът, на основание
чл. 86 от ЗЗД, претендира и заплащане на законна лихва върху сумата по всеки
от исковете, считано от 20.11.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането.
В исковата молба се излагат твърдения, че през 2019 година от страна на
ищеца и от неговата майка е подадена искова молба пред Районен съд –
Кюстендил, с ответник по молбата – О. К.. Повод за иска било извършено
трасиране и съставен протокол от 14.05.2014г. за определяне на строителна
линия на ограда на земеделски имот, съседен на собствени на ищеца и майка
му имоти. В протокола не било отразено, че за границите на трасирания имот
и съседните му има разминаване между съществуващите скици и
действителното състояние на терена, като се твърди, че поради това
несъответствие настъпили имуществени вреди за ищеца и неговата майка при
изграждане на оградата.
1
Районен съд – Кюстендил прекратил производството, решавайки, че
делото е подсъдно на административен съд. Това прекратяване било
потвърдено след подадена частна жалба от Окръжен съд – Кюстендил.
Впоследствие, ВКС, със свое определение, не е допуснал до касационно
обжалване акта на Окръжен съд – Кюстендил, като част от жалбата била
оставена без разглеждане. Именно в тази си част определението на ВКС било
обжалвано пред друг състав, който потвърдил обжалвания акт.
Твърди се, че по този начин било нарушено правото на справедлив
съдебен процес и ефективни правни средства за защита, което противоречало
на изрично посочени норми на правото на ЕС.
Според ищеца, още с исковата молба било направено искане за спиране
на производството до постановяване на тълкувателно решение по
тълкувателно дело №2 от 2015г. на ВКС и ВАС. Отговорите, които това
решение следвало да даде, били от съществено значение за разглеждане на
иска на ищеца, поради което ВКС следвало да спре делото.
Няколко дни след второто определение на ВКС, влезли в сила промени в
ЗОДОВ, като постановения краен акт противоречал именно на част от
нормите на закона. Ответникът по настоящото избрал поведение, което
изключвало достъп до съд.
Образуваното дело пред Районен съд – Кюстендил било подсъдно
именно на граждански съд, тъй като предявените искове на основание чл.124,
ал.4 от ГПК за установяване истинност на документ, ведно с иск за
обезщетение, с предмет – протокола на общината, тъй като ищецът и неговата
майка не били страни при издаване на документите от общината и нямали
право да обжалват тези актове, съответно действията на органа.
В следствие от постановените актове от ответника по настоящото, за
ищеца настъпили имуществени вреди, които се изразявали в разходване на
средства за образуване и водене на делата, пропуснати ползи от
невъзможността да ползва своя имот и разходи за водене на други дела за
преодоляване на последиците от дейността на общината.
За ищеца настъпили и неимуществени вреди, изразяващи се в
отрицателни преживявания, засегната чест и достойнство, накърнени морални
и нравствени ценности поради невъзможност за защита на лични права и
интереси.
Вредите били последица от действия и актове на ВКС, като последните
противоречали на норми на правото на ЕС, имащи директен ефект, на които
можел да се позове всеки частноправен субект. Неспазването на цитираните
норми винаги водело до съществени нарушения, а вредите от това се
презюмирали.
Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск
ведно със законните последици, както и направените по делото разноски.
В срока за писмен отговор след предоставената съгласно чл. 131 от ГПК
възможност, ответникът Върховен касационен съд оспорва иска като
неоснователен и недоказан.
Излага съображения за липса на предпоставките за ангажиране на
отговорността му, тъй като не е допуснато твърдяното съществено нарушение
2
на норми на общностното право. Сочи, че актовете на ВКС не са постановени
в очевидно нарушение на разпоредба на правото на ЕС и между тях и
релевираните с исковата молба вреди няма причинна връзка. Излага, че
действията на съдебните състави при ВКС са в съответствие с националната
правна уредба на достъпа до касационно обжалване, както и че съгласно
Решение на СЕС по дело С-234/04, правото на ЕС не налага на националните
юрисдикции да не се съобразяват със сила на пресъдено нещо на влязъл в сила
съдебен акт, дори и ако това би позволило да се избегне нарушение на
общностното право.
По отношение на иска за обезщетяване на неимуществени вреди,
ищецът бил формулирал общо и бланкетно претенцията си, както и
обстоятелствата, обосноваващи искането.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представител на районна прокуратура поддържа в хода по същество
становище за неоснователност на предявените искове и моли да бъдат
отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
Обявено като безспорно, а и установимо от приетите по делото писмени
доказателства, е обстоятелството, че ищецът И. В. е бил страна по процесните
две производства по описа на ответния съд - гр.дело № 3422 от 2019г. и
ч.гр.дело № 4356 от 2019г.
Преди да се стигне до касационна проверка, ищецът В., заедно с Л. В. –
негова майка, са депозирали пред Районен съд – Кюстендил искова молба от
10.05.2019г., въз основа на която е образувано гр.дело №904 от 2019г. по описа
на Районен съд – Кюстендил. В молбата си са посочили, че във връзка с
изграждане на ограда на земеделски имот, съседен на собствен на ищците в
производството имот, на дата 14.05.2014г. е извършено трасиране и е съставен
протокол за определяне на строителна линия на оградата. Протоколът бил
подписан от общински служители. В исковата молба се твърди, че поради
наличие на множество нарушения на разпоредби от нормативни актове,
ищецът, заедно с друг съсед, подали множество жалби и оплаквания до кмета
на общината и областния управител, но всички били отклонени. В молбата са
посочени множество пороци, за които се твърди, че били налице в протокола
от 14.05.2014г. Поради тази причина е поискано от съда да бъде установена
истиността на Протокол за определяне на строителна линия и ниво на строежа
за ограда на ПИ 011099 по КВС, находящ се в землището на с.Ж., общ. К.,
както и да бъде осъдена О. К. да заплати на ищците претърпени имуществени
и неимуществени вреди. Поискано е, също така, производството по делото да
бъде спряно до постановяване на решение по тълкувателно дело №2 от 2015г.
по описа на ОСГТК на ВКС и ВАС.
Районен съд – К. е приел, че е налице предявен иск относно
действия/бездействия на администрацията, намиращ правно основание в
специалния ЗОДОВ, поради което делото е прекратено и изпратено по
подсъдност на Административен съд – К.. Срещу прекратителния акт е
подадена частна жалба, поради което е образувано в.гр.дело № 345 по описа
на Окръжен съд – К. за 2019г. Въззивния съд е потвърдил определението на
3
районен съд, приемайки, че същото е правилно и законосъобразно, тъй като е
предявена претенция по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а установяване истиността на
документ могло да бъде предмет на доказателствен анализ от
административния съд.
Срещу определението на окръжния съд ищецът подал касационна
жалба, поддържайки своите твърдения, изложени и пред въззивния съд.
Образувано е гр.дело №3422 от 2019г. по описа на ВКС, като е поставено
Определение №409 от 01.10.2019г. С определението си по делото, съставът на
ВКС е оставил без разглеждане част от касационната жалба на ищеца,
излагайки мотиви, че иска за неимуществени вреди е под 5000 лева, поради
което е намерил, че са налице ограничителните предпоставки, визирани в
ГПК, за достъп до касация. За жалбоподателят и настоящ ищец, от друга
страна, липсвал правен интерес от атакуване на определението в частта,
касаеща иска на Л. В. за присъждане на обезщетение.
В останалата си част касационния съд е приел жалбата за допустима, без
обаче да са налице основанията за допускане на касационното обжалване, тъй
като касаторът не формулирал конкретен материалноправен или
процесуалноправен въпрос за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280,
ал.1 от ГПК. Поради тази причина не е допуснал касационно обжалване.
Ищецът В. е подал частна жалба срещу Определение № 409 от
01.10.2019г. в частта, с която е оставена без разглеждане касационната му
жалба срещу определението на Окръжен съд - Кюстендил. Образувано е
ч.гр.дело № 4356 от 2019г. по описа на ВКС. Тричленен състав на съда е
постановил Определение № 495 от 20.11.2019г., като е направил преценка за
правилност на атакувания съдебен акт. От състава на ВКС са изложени
мотиви, че определенията, постановени по дела, по които касационното
обжалване е недопустимо на основание цената на иска (под 5000 лева), не
подлежат на касационно обжалване. Частната жалба е приета за
неоснователна, а определението – потвърдено. С този акт на съда е сложен
край на инстанционната проверка от настоящия ответник.
За установяване на претендираните имуществени вреди, съставляващи
държавни такси и разноски по процесните дела, са приобщени преписките по
посочените по-горе граждански дела, като във всяко е налице доказателство за
заплатени такси, а в кориците на гр.дело №3422 от 2019г. по описа на ВКС е
налице доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение, видно от
представения договор за правна защита и съдействие.
За установяване на претендираните неимуществени вреди не са
ангажирани никакви доказателства.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Този
законов текст регламентира установеният с практиката на СЕС (и решението
по делото Кьоблер) принцип за ангажиране на извъндоговорната отговорност
на Държавата за вреди от нарушения на общностното право, допуснати от
национални юрисдикции.
Фактическият състав на обективната отговорност на Държавата включва
4
следните три кумулативни предпоставки: нарушение на правна норма,
предоставяща права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно
съществено и явно, да съществува пряка причинна връзка между нарушението
и вредата. Вредите подлежат на доказване, а не се предполагат. Нарушение на
правна норма ще е налице и при несъобразяване с практиката на СЕС по
тълкуването и прилагането на норма от общностното право.
След преценка на доказателствената съвкупност по делото е видно, че не
е допуснато от ответника Върховен касационен съд очевидно нарушение на
общностното право – чл.19, §1, ал.2 от ДЕС, чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; чл. 13 от
ЕКЗПЧОС; чл. 14 от ЕКЗПЧОС; чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС; вр. с
чл. 17, т. 1 от ХОПЕС; чл. 40 от ХОПЕС; чл. 41 от ХОПЕС; чл. 47 от ХОПЕС и
чл. 55 от ХОПЕС, нито са налице действия или бездействия на ВКС, стоящи в
пряка причинна връзка с твърдените в исковата молба неимуществени и
имуществени вреди.
Разпоредбата на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ изисква нарушение на правна
норма, като под „правна норма“ следва да се влага значението на термина,
извлечено от практиката и теорията - общо, абстрактно и условно правило за
поведение, съдържа се в признат за правната система източник, притежава
юридическа сила и действие, а изпълнението й е осигурено чрез прилагането
на публична санкция. Без съмнение, цитираните от ищеца норми на правото
на ЕС (първично и вторично), както и решенията на Съда на ЕС (чл.633 от
ГПК), представляват правни норми, които следва да бъдат зачитани с
приоритет от юрисдикциите в страната.
Основното оплакване на ищеца, който оформя предмета на процеса, е, че
ответникът е нарушил правото на справедлив процес, както и че актовете, от
които се твърди, че са настъпили вреди за ищеца, са постановени от
пристрастен съд. Нормата на чл.19, §1, ал.2 от ДЕС изисква от държавите-
членки да предвидят система от способи за защита и производства, които да
осигурят ефективна съдебна защита на правните субекти в областите,
обхванати от правото на Съюза. Принципът на ефективната съдебна защита на
правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, представлява
основен принцип на правото на Съюза, който произтича от общите
конституционни традиции на държавите членки, провъзгласен е в членове 6 и
13 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи,
подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. и понастоящем е потвърден в чл. 47 от
ХОПЕС. По отношение именно нормите от ХОПЕС, на които ищецът се
позовава – основно чл. 47 ХОПЕС и установените с тях права, следва да се
посочи, че съгласно чл. 52, т. 3 от ХОПЕС техният смисъл и обхват са същите
като дадените им в Европейската конвенция за правата на човека и основните
свободи. Така например правото по чл. 17, т. 1 от ХОПЕС е идентично с
правото по чл. 1, т. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС; чл. 47 от ХОПЕС е
еквивалентен с чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 13 от ЕКЗПЧОС. С това
разширяване на нормативната рамка може да се осъществи и по-пълна
преценка на конкретни норми, които ищецът твърди, че са нарушени.
Ищецът основава предявените от него деликтни искове срещу
процесуалния субституент на държавата – ВКС, с фактически и правни
доводи за причинени имуществени и неимуществени вреди вследствие на
незаконосъобразна правосъдна дейност.
5
В практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) (съединени дела
С6/90 и С-9/90, съединени дела С-46/93 и С-48/93, делата С-420/11, С-224/01,
С-173/03 и С-429/09) се приема, че принципът за отговорност на държавата за
вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на правото
на Европейския съюз (ЕС), е присъщ на системата на договорите, на които се
основава ЕС, както и че този принцип е в сила във всички хипотези на
нарушаване на правото на ЕС от държава-членка, при това - независимо кой е
публичният орган, извършил нарушението. Също според практиката на СЕС
(С-224/01, С-173/03, С160/14, С-168/15 и по съединени дела С-46/93 и С-
48/93) този принцип е приложим и когато нарушението произтича от акт на
национална юрисдикция, при следните предпоставки: 1) предмет на
нарушената правна норма на ЕС да е свързан с предоставяне на права на
частноправните субекти; 2) нарушението на нормата да е достатъчно
съществено; 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда и 4)
националната юрисдикция, извършила твърдяното нарушение, да е действала
като последна инстанция.
В настоящото производство е недопустимо преразглеждане на въпроса
административно ли е било делото на ищеца пред ВКС, респ. законосъобразни
ли са постановените определения, с които касационните му жалби са били
оставени без уважение, съответно без разглеждане поради процесуална
недопустимост. Предмет на настоящото дело не е спорът, приключил
окончателно с процесните определения на касационната инстанция, а нейни
противоправни действия, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите
на общностното право, от които са настъпили твърдените вреди. Както съдът
посочи в предварителното си определение по чл.140, ал.1 от ГПК, в
настоящото съдебно производство е недопустимо съдът да преценява
наличието на неправилност на постановения от ВКС преграждащ съдебен акт.
В този смисъл, правният спор по настоящото дело се съсредоточава
единствено по въпроса дали ответникът незаконосъобразно (като краен
резултат от осъществения правосъден контрол) е потвърдил обжалваното пред
него определение – и то поради нарушение на основните принципи на
общностното право, осмислящи стандартите на правовата държава, вкл. и
достъп до независим и непредубеден съд. За целта е необходимо да бъде
изследвано обстоятелството дали при осъществяване на правосъдната си
дейността ВКС е съблюдавал правото на страните по делото на ефективни
правни средства и справедлив съдебен процес.
Правото на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47
от ХОПЕС и съобразно нормата на чл. 19, § 1 от ДЕС създава задължение към
държавите членки на Европейския съюз да осигурят вътрешен ред за защита
пред съд на субективните права, гарантирани от общностното право. В този
ред на мисли са и правила и постулати, приети и отразени в цитираните в
исковата молба съдебни решения на СЕС. Съгласно тълкуването на нормата,
под съд следва да се разбират всички юрисдикции, част от системата от
способи за закрила на съответната държава в областите, обхванати от правото
на Съюза, натоварени да се произнасят в това си качество по тълкуването и
прилагането му, независимо от тяхната връзка със съдебната власт. При
анализ на практиката на СЕС (C-497/20, C-791/19, C-824/18, C-192/18, C-
6
949/19, C-403/16 и C-161/15) се стига до извода, че правото на ефективни
средства за защита се очертава от два основни принципа – принцип на
равностойност и принцип на ефективност.
Принципът на равностойност налага предоставените правни средства за
защита, осигуряващи зачитането на предписаните от общностното право
материални субективни права, да не бъдат по-неблагоприятни от
процесуалните способи за защита на права, предвидени във вътрешното право
(C-949/19, т. 43). Следователно, искова молба или жалба, с която се
упражняват права, гарантирани от правото на Съюза, следва да бъдат
третирани по същия начин като искове и жалби с еднакво основание и
петитум, основаващи се на права, които субектите черпят от националния
правен ред (C-161/15, т. 29). На свой ред принципът на ефективност изисква
предвидените процесуални възможности да не бъдат обвързани от формални
изисквания, които да правят тяхното упражняване практически невъзможно
или прекомерно трудно (C-949/19, т. 43).
Но достъпът до националния съд и броя на съдебните инстанции, които
са компетентни да разгледат определен материален или процесуален правен
спор, се урежда не от общностното право, а от законодателя на съответната
държава-членка на ЕС (принцип на процесуална автономия). Според него
всяка държава сама определя системата и вида на съдебните способи за
защита, изискванията и методите на тяхното упражняване. Принципът на
процесуална автономия обаче не е абсолютен. В своята практика СЕС
утвърждава разбирането, че процесуалната автономия на страните членки е
ограничена от принципите на равностойност (обхванатите от правото на
Съюза правила да не са по-неблагоприятни, отколкото при подобни
положения, уреждани от вътрешното право) и ефективност (да не правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от правото на Съюза) - C-497/20, т. 58. Следователно,
съответният компетентен орган във всяка отделна държава може да изменя
вече съществуващите съдопроизводствени правила или да приема нови по
свое собствено усмотрение (суверенно право), като за целта не може нито да
създава прекомерни пречки пред упражняването на гарантирани от
общностното право права, нито да поставя упражняването им в по-
неблагоприятно процесуално положение в сравнение с права от националното
право. По този начин не се отнема процесуалната автономия на държавите-
членки, а единствено тя бива поставяна в разумни предели с цел закрила на
законните права и интереси на гражданите и техните организации, и
предотвратяването на злоупотреби и заобикаляне на поети с учредителните
договори задължения.
В конкретния случай, при постановяване на процесните актове на ВКС,
съдебният състав при ответника е приложил нормата на чл. 280, ал.1 и ал. 3 от
ГПК. Наистина, тези норми ограничават приложното поле на касационното
производство съобразно отразени в тях критерии, но те не уреждат различен
процесуален ред за упражняване на права, произтичащи от българското и
общностното право. Напротив, въведените критерии се прилагат винаги при
извършване преценката за допустимост на подадените касационни жалби,
поради което не е нарушен принципът на равностойност. Съобразен е и
принципът на ефективност, тъй като приложените от ВКС процесуални
7
правила не създават прекомерни пречки пред правните субекти да защитят
правата си. Ограниченията са създадени по силата на закон и биват обективни,
ясни, универсални (приложими за всички) и предвидими, като не поставят
изискване за извършване на допълнителни процесуални действия, които да
затруднят прекомерно достъпа до касация. Цената на иска, като критерии за
допускане на касационно обжалване, се определя от ищеца според
направените в петитума на исковата молба искания, т.е. тя се влияе
единствено и само от неговата преценка и предмета на спора. Следователно,
правните субекти, които се обръщат към съда с искане да бъде разрешен
възникнал правен спор, като се защитят гарантираните им от материалния
закон права, изначално могат сами да извършат надлежна преценка относно
допустимостта на евентуална касационна жалба.
Жалба на касатора е била оставена без разглеждане не поради влезли в
сила нови непредвидими и несъразмерни процесуални правила, а защото не е
отговаряла на нормативни изисквания за достъп не до съд, а до касационно
обжалване - с процесните определения ВКС единствено отказва на ищеца
достъп до касационното производство, но не изобщо неговата съдебна защита.
Не е накърнено правото на справедлив съдебен процес на ищеца, доколкото
той е получил разглеждане по повдигнат от него материалноправен спор на
няколко съдебни инстанции - единствено е ограничен достъпът до касация
при зачитане на принципите на равностойност и ефективност и в синхрон със
стандартите, изяснени в решението по делото С-497/20.
За да отговаря на изискуемите стандарти за правораздаване, т. е. да
покрива критериите за справедлив съдебен процес, съдът следва да бъде
справедлив, публичен, безпристрастен и независим. С оглед релевираните в
исковата молба оплаквания за нарушение на правото на разглеждане на
съдебния спор от безпристрастен и независим състав на ВКС, настоящият
състав дължи произнасяне и по този въпрос. Твърденията за дискриминация,
пристрастност и зависимост на съставите на ВКС, постановили процесните
определения, са недоказани. Когато българският съд прилага точно закона и
съобразно неговия дух, вкл. когато остави без разглеждане въззивна жалба
поради нейната недопустимост, тъй като законодателят е ограничил този
достъп до касационната инстанция, той не дискриминира страните, не
проявява пристрастност и не е зависим от някоя от страните в процеса, респ.
от други извънпроцесуални обстоятелства и влияния. Върховният
законодателен орган в Република България, при упражняване на
законодателна целесъобразност, е ограничил този достъп до касационен
контрол на въззивно решение/определение, като е счел, че с оглед цената на
иска или заради някакъв друг законов критерии не е обосновано касационната
инстанция да се произнесе относно законосъобразността на въззивния акт. По
този начин се цели облекчаване дейността на ВКС (за да упражнява надлежно
и своевременно своите правомощия за върховен съдебен надзор - за точно и
еднакво прилагане на законите от всички съдилища, вкл. чрез уеднаквяване на
съдебната практика с постановявани от него тълкувателни решения - чл. 124
от КРБ), респ. ограничаване на съдебните разноски. Но това разрешение е
установено на законодателно равнище, поради което дали то е целесъобразно
или не, българският съд не може да бъде укоряван.
Както бе изяснено, съгласно задължителните за националните
8
юрисдикции разяснения на СЕС по правилното тълкуване и прилагане на
общностното право и изведените от него принципи, вкл. и тези, уреждащи
правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен
процес (чл. 47 от ХОПЕС), достъпът до трета съдебна инстанция (вкл. и
касационна) не е абсолютно (това е въпрос на процесуална автономия на
националната законодателство на всяка една държава-членка), като
същественото е да бъдат обезпечени правните средства, необходими, за да се
гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна
съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза (C-558/18 и
C563/18) – в този смисъл т. 56 С-497/20.
Следователно, като ВКС е достигнал до извода, че съобразно
националното ни законодателство към релевантния момент въззивното
определение не подлежи на касационен контрол поради административния
характер на делото и определения от законодателя лимит на цената на иска, не
е нарушил уреденият в чл. 47 от ХОПЕС, чл. 6, § 1, чл. 13 и чл. 14 от
ЕКЗПЧОС принцип за гарантиране на правните субекти на достъп до
независим и безпристрастен съд, в какъвто смисъл са основните оплаквания
на ищеца. За правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото
производство, е ирелевантно обстоятелството дали съдебните актове са били
законосъобразни – съобразно приложимото национално материално и
процесуално право.
Не е допустимо съдът да проверява дали ВКС е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила и дали неправилно е приложил национална
материалноправна разпоредба. Предмет на настоящото дело не е спорът,
решен с влязъл в сила акт, а противоправни действия на касационната
инстанция (чрез постановяване на потвърденото преграждащо определение),
изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от
които са настъпили вреди.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените
правни доводи, съдът достига до извод, че при постановяване на процесните
преграждащи определения ВКС не само не е нарушил общностното право,
преценено в светлината на съдебната практика на СЕС, но то съответства на
основни принципи на общностното право – гарантиран достъп до
безпристрастен и независим съд, установен от националното законодателство.
Следователно, поради обстоятелството че в обективната действителност не се
е осъществила първата материалноправна предпоставка, обуславяща
възникването на претендираното от ищеца право на обезщетение за
претърпени имуществени и неимуществени вреди, не следва да бъдат
разглеждани и другите юридически факти, включени във фактическия състав
на правната норма, уредена в чл. 4, § 3 от ДЕС, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 2
ЗОДОВ.
За пълнота на изложението трябва да се изясни, че твърдените
неимуществени вреди и имуществени вреди като пропуснати ползи подлежат
на доказване, а не се предполагат. В закона няма презумпция, по силата на
която пропуснатата полза да се предполага за настъпила (в този смисъл ТР №3
от 2013г. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2021 г. на ОСГТК на ВКС). По
делото не се събраха никакви доказателства в подкрепа на твърденията на
ищеца, изложени в исковата молба и направените в последствие уточнения
9
към нея. Недоказаните факти съдът приема за неосъществени. По тази
причина ищецът е този, който носи тежестта да докаже (както е посочено и в
доклада по делото) – при условията на пълно главно доказване, тоест извън
всякакво съмнение, настъпване на фактите, които според него пораждат
правото му да търси обезщетение от ответника. Ищецът не ангажира никакви
доказателства да е претърпял твърдените пропуснати ползи и неимуществени
вреди, които да се намират в причинна връзка с противоправно
действие/бездействие на ответника.
Предвид липсата на елементите от фактическия състав за възникване на
отговорността на ответника за обезщетяване на вреди от деликт, предявеният
иск ще бъде отхвърлен. По аргумент за неоснователност на главната
претенция на отхвърляне подлежи и акцесорната такава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
При този изход на производството на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в
полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение
в размер на сумата от 250 лв. (съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото и осъществената правна помощ).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И. Г. В., с ЕГН
**********, с настоящ адрес в с. Ж., общ. К., махала „В.“ № ** срещу
Върховен касационен съд на Република България, гр. С., бул. „В.“ №*, иск по
чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди в размер на сумата от 13000 лв. (стрес, притеснения, несигурност,
накърняване на човешкото достойнство и др.) и имуществени вреди в общ
размер на сумата от 465,00 лв. - заплатени съдебни разноски и пропуснати
ползи, претърпени вследствие на нарушения на Договора на ЕС, Хартата на
основните права на ЕС, както и множество решения на Съда на ЕС, допуснати
с окончателни съдебни актове, постановени по гр. д. № 4356/2019 г. на ВКС и
ч. гр. д. № 3422/2019 г. на ВКС, ведно със законна лихва върху сумата, считано
от 20.11.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА И. Г. В., с ЕГН **********, с настоящ адрес в с. Ж., общ. К.,
махала „В.“ № ** да заплати на Върховен касационен съд на Република
България, гр. С., бул. „В.“ №*, сумата от 250,00 (двеста и петдесет) лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок от
съобщението за изготвянето му пред Окръжен съд – Кюстендил.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
10