№ 1103
гр. София, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513307 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Р. България“ ЕАД срещу решение от
08.12.2020 г. по гр.д. №232/2020 г. на Софийския районен съд, ГО, 126 състав, в частта, в
която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу И.П. К. установителен иск с правно
основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ вр. чл.9 ЗПК за
разликата над сумата от 582,80 лв. до пълния претендиран размер от 754,48 лв.,
представляваща непогасена част от подлежаща на връщане заета сума по рамков договор
№1612232001492120 за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта от 11.01.2017 г.,
като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено
при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че предвидените в договора такса за
преразглеждане на кредитоспособността и такса за надвишение на лимита представляват
неустойка забава, поради което са нищожни, както и че последната и претендираното
обезщетение за забава са недоказани. Предвид изложеното жалбоподателят моли съда да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения установителен иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна И.П. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в което предявеният установителен
иск е уважен до посочения по-горе размер, поради което е влязло в законна сила в тази му
част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
1
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, поради което на основание чл.272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към
мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:
В чл.49 от процесния рамков договор за издаване и ползване на безконтактна
кредитна карта е предвидено, че при изцяло или частично неплащане на МПВ на 7-мия и на
38-мия ден след срока за плащане банката извършва преразглеждане на
кредитоспособността на кредитодържателя съобразно политиката за оценка на риска на
банката, за което събира такса в размер на 10,00 лв./5,00 евро, а по силата на чл.37 от
договора при надвишение на кредитния лимит картодържателят дължи и такса за
надвишение, която също е в размер на 10,00 лв./5,00 евро. Уговорено е в чл.47 от договора
при изцяло или частично неплащане на МВП в посочения в чл.44/чл.45 срок обезщетение за
забава в размер на 10 % на годишна база върху забавената от картодържателя сума.
Съгласно разпоредбата на чл.33 ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а съгласно ал.2
на същата разпоредба, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В конкретния случай предвидените в договора такса за преразглеждане на
кредитоспособността и такса за надвишение на лимита се дължат при забава в плащането на
задълженията от страна на кредитополучателя, поради което същите се явяват нищожни на
основание разпоредбите на чл.33 ал.1 и ал.2 ЗПК, които императивно определят хипотезата,
при която длъжникът дължи обезщетение за забава, а процесните две такси за извън
посочената хипотеза и следователно не са дължими. Освен това, по делото не е и доказано
соченото от ищеца превишение на кредитния лимит от страна на ответника.
Основателността на обезщетението за забава предполага наличието на главен дълг и
забава в погасяването му, като в тежест на ищеца е да установи наличието на двете
предпоставки, което не е сторено. По делото не само, че са събрани никакви доказателства,
но и не са наведени твърдения за забава от страна на кредитополучателя.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. Г.Н., според който ответникът е
заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 300,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
2
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е в рамките на този
минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20271349 от 08.12.2020 г., постановено по гр.д.
№232/2020 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 126 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Р. /България/“ ЕАД , ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „****, „Е.****“, да заплати на И.П. К., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк.
„Обеля 1“, ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3