Решение по дело №1513/2018 на Районен съд - Силистра

Р Е Ш Е Н И Е

№ 330

гр. С., 15.10.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

С. районен съд, гражданска колегия, в публично заседание на  осемнадесети септември 2019 г., в състав:

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ПЕТРОВА

При секретаря И. И. като разгледа докладваното от районния съдия гр.д. №  1513 по описа на съда за 2018 г.,  за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Ищецът “А.за с. на в.“ ЕАД твърди, че на 19.08.2015 г. „И.А.М.” АД в качеството си на кредитор и ответникът в качеството на заемател сключили договор за паричен заем № 2370252, по силата на който дружеството предоставило на клиента си заем в размер на 2000 лева, който той се  задължил да възстанови на 20 равни двуседмични вноски в срок до 27.05.2016 г. заедно с уговорена между страните възнаградителна лихва. Договорът предвиждал заплащането на такса разходи в размер на 9 лв. при просрочване на  погасителна вноска за период над 30 дни, която такса следвало да обезпечи разходите на кредитора за изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни обаждания, лични посещения и др. и която не можела да надвишава общия размер от 45 лв. Договорът предвиждал задължение на заемателя в тридневен срок от подписването му да представи на заемодателя едно от обезпеченията, посочени в него, чието неизпълнение било обвързано със санкция, а именно заплащане на неустойка в размер на 1402,40 лв. Заемателят не изпълнил задължението си за предоставяне на обезпечение, а освен това преустановил обслужването на задълженията си преди изтичане крайния срок на договора за заем; от своя страна кредиторът прехвърлил вземанията си по договора в полза на “А. за с. на в.“ ООД  (чийто правоприемник е “А. за с. на в.“ ЕАД) чрез приложение № 1 от 01.10.2017 г. към рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., за което ответникът бил уведомен или  евентуално следва за бъде уведомен чрез изпращане на уведомлението за цесията, приложено към исковата молба. Поради изложените причини ищецът моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи главница по договора за кредит в размер на 1277,34 лв., възнаградителна лихва за периода от 11.12.2015 г. до 27.05.2016 г. в размер на 113,22 лв., обезщетение за забава за периода от 12.12.2015 г. до 31.05.2018 г. в размер на 293,25 лв., както и законна лихва върху главницата от 31.05.2018 г. до окончателното й плащане, за които суми се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 706 по описа на СРС за 2018 г. Претендира разноските, направени в исковото и в заповедното производство.

Ответникът Д.К.М. чрез назначения си по делото особен представител оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Счита, че не са налице доказателства, че заемодателят  е дружество, вписано в регистъра на финансовите институции към БНБ, че “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД  е правоприемник на “А. за с. на в.“ ООД, както и че уведомлението за цесията е надлежно връчено на длъжника. Според него не са налице и доказателства също така и за предоставяне на сумата по договора за кредит, настъпване  падежа на задълженията по кредита, уговарянето на обезщетение за забава, както и за размера на претенциите. Изразява становище, че договорът за заем е недействителен поради непредставяне на  преддоговорна информация по реда на чл. 5 ЗПК, поради сключването му чрез писмен акт, който не отговаря на минималните изисквания за шрифт, поради липсата на погасителен план, съдържащ информация за размера, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването и поради липса на подробна информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК (лихвен процент), т. 9а, (методика за изчисляване на референтен лихвен процент), т. 12 (информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания), т. 20 (наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора) и т. 22 (правото на предсрочно погасяване на кредита). Счита, че уговорената възнаградителна лихва е прекомерна по размера си и че клаузата, която я предвижда, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Прави възражение за изтекла  по отношение на начислените лихви погасителна давност. Оспорва и искането за присъждане на разноски, като на свой ред също претендира такива.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените  искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК, чл. 240, ал.2 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК.

Въз основа на постъпило на 31.05.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение СРС е издал такава заповед под  №  1297 от 04.06.2018 г. по ч.гр.д. № 706 по описа за 2018 г., чрез която е разпоредил заплащането на сумите, чиято дължимост следва да се признае в настоящото производство, по начина, по който тези суми са посочени в исковата молба. Нейното влизане в сила е препятствано от невъзможността за реалното ѝ връчване на длъжника, в резултат на което в срока по чл. 415 ГПК заявителят е инициирал настоящото исково производство.

По делото е представен договор за паричен заем, сключен на 19.08.2015 г. между “И.А. М.” АД в качеството на заемодател и ответника в качеството на заемател, по силата на който заемодателят  предоставил на съкотрахента си заем в размер на 2000 лв., който последният се  задължил да му възстанови заедно с уговорената възнаградителна лихва на 20 двуседмични вноски в размер на 114,73 лв. в срок до 27.05.2016 г. Чл. 8, ал. 2 от договора съдържа уговорка за заплащане на законна лихва при допускане на забава в погасяването на месечните вноски, а според ал. 1 на същата договорна клауза при забава в плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни се начислява такса разходи в размер на 9 лв., дължима за изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори и посещения на адреса на потребителя, чийто общ размер не може да надвишава сумата от 45 лв. По силата на чл. 4, ал. 1 от договора заемателят поел задължението в тридневен срок от подписване на договора да представи на заемодателя обезпечение на задълженията  си по него, състоящо се в осигуряване поръчителството на две физически лица, всяко от които да представи на заемателя служебна бележка за размера на трудовото си възнаграждение, нетният размер на осигурителния доход на всеки поръчител да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор,  да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “И. А. М.” АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови или финансови институции, или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401 „Редовен“ или в предоставяне на банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок на договора. Неизпълнението на горното задължение било обвързано със санкция – неустойка в общ размер от 1402,40 лв., разсрочена на равни вноски съобразно погасителния план по договора (чл. 4, ал. 2 от договора).

Чл. 3, ал. 1 от договора за кредит обективира съгласието на страните за рефинансиране на предходен кредит на ответника – по договор за заем № 2270272 в размер на 1197,86 лв. посредством част от средствата по предоставения заем, като съгласно ал. 2 останалата част се изплаща на заемателя. В същата клауза се съдържа изявлението, че самият договор има силата на разписка, поради което съдът приема, че сумата, предмет на договора за заем, е усвоена от заемателя, т.е. че фактическия състав, съставляващ основание за възникване на заемното правоотношение, е изцяло осъществен.

Чл. 3, ал. 1 ЗКИ гласи, че финансова институция е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е извършване на една или повече от конкретно посочени дейности, всред които и  отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Съгласно чл. 3а, ал. 1 ЗКИ за извършване на конкретно посочени дейности по занятие, измежду които и отпускането на кредити, е необходимо лицето да бъде вписано в публичен регистър на БНБ, ако една или повече от тези дейности е съществена за него. Вписването в посочения регистър е административно задължение на дружеството, което отговаря на критериите по посочените разпоредби, и същото не рефлектира върху търговските отношения, в които то встъпва, т.е. върху валидността на сключените от него договори, включително и тези за кредит, поради което действителната регистрация на “И.А. М.” АД в регистъра по чл. 3а, ал. 1 ЗКИ към момента на отпускане на процесния кредит, съответно липсата на такава, не се отразява на валидността на възникналото с конкретния кредитополучател правоотношение, т.е. не касае предмета на настоящия правен спор.

Договорът, на който се позовава ищецът, изпълнява характеристиките на  договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 22 гласи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Нито едно от посочените изисквания не касае задължението на кредитора да представи преддоговорна информация по кредита, поради което евентуалното му неизпълнение не би могло да обоснове недействителност на процесното договорно правоотношение. Съдът счита, че преддоговорната информация осигурява на кредитополучателя по – пълна и точна представа за конкретните ангажименти, които поема, и има доказателствено значение за факта на запознаването му с конкретни негови клаузи (например при възражение за неравноправност на клауза, с която потребителят не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора – чл. 143,  т. 9 ЗЗП), но не представлява самостоятелно формално основание за недействителност на сделката, тъй като подписването на договора предоставя достатъчно гаранции, че страните са се запознали с неговото съдържание и са съгласни със същото. Отделно от това  чл. 1, ал. 1 от договора съдържа декларацията, че същият е сключен на основание стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя, а този формуляр съгласно чл. 5, ал. 2 ЗПК представлява писменият документ, чрез която преддоговорната информация се предлага на вниманието на потребителя.

Чл. 10, ал. 1 ЗПК гласи, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. От представен по делото оригинал на договора за кредит (приет като доказателство по делото под формата на ксерокопие, направено в канцеларията на съда) е видно, че шрифтът, на който този документ е изготвен е „T. N.R.“ с размер 11, т.е. 1 пункт по – малък от изискуемия по закон.  Съдът счита, че санкцията по 22 ЗПК, който обявява за недействителни договорите, при които не е спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, съставлява специфично проявление на общата разпоредба на чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД за нищожност на договорите, при които липсва предписаната от закона форма. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК формата на договора за потребителски кредит е писмена и в конкретния случай същата е спазена; останалите технически изисквания за тази форма – език и размер на шрифта, са критерии за ясния и разбираем начин на формулиране на неговото съдържание, който като цяло е основание за валидността на правоотношението, т.е. последната зависи от действителната  разбираемост на договора, а не от стриктното спазване на техническите параметри за неговото изписване. Довод в тази насока например са изискванията за форма на нотариалния акт, която съгласно чл. 578, ал. 1 ГПК  се определят по образец, утвърден от министъра на правосъдието (правоъгълни листове бяла хартия с формат А4 (80 г/м² или повече), празните полета на листовете да са достатъчни за подвързване на акта, втората и всяка следваща страница да са номерирани, текстът на акта да поставя в рамка на всяка страница – чл. 18, ал. 1 и 2 от Наредба № 32 от 29 януари 1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори) – същите имат изцяло техническо значение и неспазването им (например ползването на различна по цвят хартия) не обосновава нищожност на договора поради липса на предписаната в закона форма или поне на съда не е известна съдебна практика в обратния смисъл. Горното дава основание на съда да приеме, че изискването за минимален размер на шрифта, на който е изписан текста на договора за кредит, съставлява гаранция за постигане на основната цел на закона – неговата разбираемост, която в конкретния случай е реализирана предвид минималното отклонение от зададената норма, което не засяга възможностите на потребителя да се запознае без прекомерни усилия със съдържанието на така изготвения и представен на вниманието му документ.

                    Изводът, че недействителността по чл. 22 във вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК касае  наличието на писмена форма на договора за потребителски кредит, а не техническите изисквания спрямо документа, обективиращ договора, следва и от обстоятелството, че изискването за минимален шрифт е въведено през 2014 г  (ДВ  бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) в текста на чл. 10, ал. 1 ЗПК, който  в предходната си редакция е гласял, че  договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Неспазването на именно  това изискване е било обвързано с недействителността по чл. 22 ЗПК, която по мнението на съда не би могла механично да се разпростре и по отношение на въведеното на по – късен етап изискване на минимален шрифт на текста на договора. Аргумент в тази насока е обстоятелството, че изискването за минимален шрифт е залегнало и в приетия през 2016 г. Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители – например за шрифта на ОУ – чл. 23, ал. 5 от закона, без неспазването му да е въведено като основание за недействителност на договора за ипотечен кредит въпреки сходството на регламентираните търговки правоотношения, касаещи и в двата случая кредитирането на физически лица.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В конкретния случай чл. 2, т.. 5 от договора за кредит посочва падежните дати на всяка от погасителните вноски, чийто размер е еднакъв и е определен като сума в чл. 2, т. 2, съответно чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора. Съдът счита, че последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми се изисква при прилагане на различни лихвени проценти съобразно текста на разпоредбата, поради което в конкретния случай такова разпределение не задължителен реквизит на договора, при положение, че предоставената в заем сума се олихвява с непроменлив за целия му срок на действие лихвен процент. Казаното обосновава неоснователност на възражението за недействителност на сделката поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, поради което същото следва да се остави без уважение.

Чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК гласи, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Чл. 2, т. 6 от договора посочва  уговорения фиксиран годишен лихвен процент по заема, а именно 35 %, поради което съдът намира, че изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е изпълнено, при положение че в отношенията между страните не са предвидени, нито впоследствие приложени, други лихвени проценти, действащи за различни обстоятелства или периоди.

Чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК регламентира като задължителен реквизит на договора за кредит методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. Според § 1, т. 6 ДР на ЗПК "Референтен лихвен процент" е лихвеният процент, използван като основа за изчисляване на приложимия към договора за кредит променлив лихвен процент. Тъй като процесният кредит се олихвява с фиксиран лихвен процент, изрично посочен в договора, не е необходимо, нито възможно последният да съдържа и методика за изчисляване на референтния лихвен процент, представляващ основа за изчисляване на променливата лихва. Поради тези причини възражението за недействителност на договора за кредит поради невключване в съдържанието му на  методиката по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК също се явява неоснователно.

Следващ задължителен реквизит по договора за потребителски кредит, който според ответника не фигурира в собствения му договор, е този, регламентиран в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК – информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; в действителност такава информация е включена в чл. 7, ал. 1 от договора, поради което възражението за неговата недействителност поради неспазване на посоченото законово изискване се явява неоснователно. Същото е становището на съда досежно възражението за несъответствие на договора с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, т.е. невключването на информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, както и за несъответствие с чл. 11, ал. 1, т. 22 ЗПК – невключването на информация за правото на предсрочно погасяване на кредита и реда за неговото осъществяване, тъй като посочените права на кредитополучателя са разяснени съответно в чл. 7, ал. и и чл. 7, ал. 2 от договора за кредит.

Ответникът не извършил всички плащания по договора в уговорения срок, поради което след падежа на последната погасителна вноска (27.05.2016 г.) останали неиздължени суми, които били включени в предмета на Приложение № 1 от 01.10.2017 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г., сключен между “И. А. Ме.” АД в качеството на цедент и    “А. за с. на вз.“ ЕАД в качеството на цесионер. Търговският регистър съдържа данни за преобразуване на  “А.за с. на в.“ ООД в  “А. за с. на вз.“ ЕАД, поради което правоприемството между тези две лица се явява безспорно установено, още повече, че в подписването на Приложение № 1 от 01.10.2017 г. в качеството на цесионер участва именно правоприемникът “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Във връзка с  подписването на приложението към договора  за цесия от 30.01.2017 г. прехвърлителят на вземанията предоставил на цесионера пълномощно, чрез което го оправомощил да уведоми длъжниците с прехвърлени задължения за промяната на първоначалния им кредитор. По делото не са представени доказателства, че уведомяването е извършено преди завеждане на делото (тъй като изпратеното уведомление е върнато от пощенската служба с отбелязване, че не е потърсено от получателя), поради което следва да се приеме, че то се е състояло с връчване на ответника по реда на чл. 47 ГПК на исковата молба и приложенията към нея, всред които приложения фигурира и уведомлението за цесията.

При така изложените факти съдът приема, че с подписването на договора за кредит в тежест на длъжника е възникнало задължението да възстанови на съкотрахента си получената в заем главница, уговорената за ползването й възнаградителна лихва и съответно неустойка за забава в размер на законната лихва доколкото същият не е погасил в срок основния си дълг. Съдът не  споделя становището на ответника за нищожност на клаузата за заплащане на договорна лихва в размер на 35 % поради прекомерно големия ѝ размер, обосноваващ противоречието ѝ с добрите нрави съгласно известна (макар и нецитирана по делото) съдебна практика. Чл. 19, ал. 4 ЗПК определя таван на годишният процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б.. Уговорената между страните договорна лихва от 35 % се вмества в така регламентираните граници, като общите разходи по кредита отново не надвишават максималния ГПР, поради което клаузата за заплащането ѝ не би могла да се третира като нищожна  поради нарушаване на етични и морални норми, застъпени в съдебна практика по начин, различен от нормативната уредба. При наличието на нормативни граници конкретната стойност на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между страните в рамките на предписания от закона предел на морална допустимост, който не би могъл да се стеснява допълнително от съда по нравствени критерии, които законодателят при приемането на закона вече е съобразил.

Същевременно съдът счита, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит има неравноправен характер поради следните причини: Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от ЗЗП, в които разпоредби е регламентирана потребителската защита срещу неравноправните клаузи в потребителските договори. Според чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 1 до 18 се съдържа неизчерпателен списък на видовете неравноправни договорни клаузи, измежду които попадат и клаузите, които задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Съдът счита, че в приложното поле на тази хипотеза следва да се отнесе клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за кредит, тъй като е видно, че съпоставена с размера на предоставената сума по кредита, уговорената в нея неустойка, превишава обезпечения интерес на кредитора, т.е. евентуалните вреди от липсата на доброволно изпълнение в степен, която надхвърля съществено техният предполагаем размер. Евентуалните вреди от неизпълнение на задължение по договор за кредит следва да бъдат изведени на база стойността на кредита, поради което определянето им в размер надхвърлящ половината от основния дълг, противостои на всякакъв критерий за добросъвестност и води до явно неравновесие в правата и задълженията на страните по договора. В още по – голяма степен горното важи при наличието на друго уговорено в тарифата на кредитора и в чл. 8 от договора обезщетение за вредите от същия вид неизпълнение на длъжника - такса разходи в общ размер от 45 лв., както и на неустойка за забава в размер на законната лихва върху просрочените суми. Казаното обосновава нарушение на изискването за добросъвестност от страна на търговеца при сключването на договора и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по него, поради което предполага неравноправност на посочената  договорна клауза, която на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП се явява нищожна. Поради изложените причини съдът приема, че неустойката, уговорена в тази клауза, не се е дължала и че изплатената за погасяването ѝ сума следва да се отнесе за погасяване на останалите задължения на длъжника.

В заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч.гр.д.№ 706 по описа на СРС за 2018 г., се съдържат твърдения за извършени от ответника плащания по договора за кредит в общ размер от 1510 лв.  Поради липсата на нарочна клауза за начина, по който плащанията следва да се отнесат за погасяване на отделните вземания, намира приложение правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, който гласи, че когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Спазвайки тази последователност, съдът приема, че направените от ответника плащания следва да се отнесат първо за погасяване на такса разходи в размер на 45 лв., дължима съгласно тарифата на “И. А. М.” АД, след това на цялата възнаградителна лихва в общ размер от 294,60 лв. и част от главницата в размер на 1170,40 лв., поради което с настоящото съдебно решение следва да се приеме, че ответникът дължи главница по договор за паричен заем от 19.08.2015 г., сключен с  „И. А.М.”, в размер на 829,60 лв., като иска за установяване вземането на ищеца за главница над тази сума и за възнаградителна лихва следва да се остави без уважение. Тъй като по делото не са налице данни за момента на извършените плащания, няма основание да се счита, че същите са погасили и задължението на ответника за заплащане на обезщетение за забава (възможно е такова да е начислено след плащанията), още повече че според кредитора, който има интерес от отнасяне на плащанията именно към това вземане (тъй като върху него не се начислява лихва за забава), вместо към главницата, на този етап то не е погасено чрез изпълнение. Поради тези причини дължимото от ответника обезщетение за забава за периода от 12.12.2015 г. до 31.05.2018 г. следва да се фиксира на сумата от 200 лв., определена с помощта на електронен калкулатор за периода след цялостната изискуемост на главницата, както и по преценка на съда  на основание чл. 162 ГПК за периода преди тази дата. Поради тези причини искът за установяване вземането на кредитора за обезщетение за забава следва да се уважи до посочения размер, а за горницата – да се отхвърли като неоснователен, като се потвърди и вземането на ищеца за законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 31.05.2018 г., до окончателното й плащане

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер  в размер на 20,59 лв. за държавна такса, 61,14 лв. за юрисконсултско възнаграждение, 212,18 лв. за депозит за особен представител, както и разноски за заповедното производство в размер на 20,40 лв. за държавна такса и 20,38 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 235 ГПК, С. районен съд

 

Р Е Ш И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.К.М. с ЕГН ********** *** дължи на “А.за к. на п. з.” ЕАД с ЕИК ..... и адрес на управление: гр. С., бул. “Д-р П.Де.” № ., офис сграда Л., ет. ., офис ., представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д., главница по договор за паричен заем от  19.08.2015 г., сключен с  „И.А. М.” АД, в размер на 829,60 лв. (осемстотин двадесет и девет лв. и 60 ст.),  неустойка за забава в размер на законната лихва за периода от 12.12.2015 г. до 31.05.2018 г.  в размер на 200 лв. (двеста лв.), както и законна лихва върху главницата от 31.05.2018 г. до окончателното й плащане, които вземания са прехвърлени на ищеца чрез Приложение № 1 от 01.10.2017 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за установяване вземането на ищеца за главница и неустойка за забава над горепосочения размер и за възнаградителна лихва за периода от 11.12.2015 г. до 27.05.2016 г. в размер на 113,22 лв.

За посочените суми е издадена заповед за изпълнение  по ч.гр.д. № 706 по описа  на СРС за 2018 г.

ОСЪЖДА Д.К.М. с ЕГН ********** *** да заплати на “ А.за к. на п. з.” ЕАД с ЕИК ..... и адрес на управление: гр. С., бул. “Д-р П.Де.” № ., офис сграда Л., ет. ., офис ., представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д.,,  направените по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете  в размер на 20,59 лв. (двадесет лв. и 59 ст.)  за държавна такса и 61,14 лв. (шестдесет и един лв. и 14 ст.) за юрисконсултско възнаграждение, 212,18 лв.  (двеста и дванадесет лв. и 18 ст.) за депозит за особен представител на ответника, както и разноски за заповедното производство (ч.гр.д. № 706 по описа  на СРС за 2018 г.)  в размер на 20,40 лв. (двадесет лв. и 40 ст.) за държавна такса и 20,38 лв. (двадесет лв. и 38 ст.) за юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от връчването.

 

 

 

                                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: ……………...

                                                                                                          /М. Петрова/