Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 11617 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 19.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 18192/2018г. на СРС, ГО, 29 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.Д.Н. искове, както следва: иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване
съществуването на вземането за сумата от 4 983, 99 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.09.2013г. до м.04.2016г. за
тооплоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “*****, абонатен номер 194637,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК
до
окончателното й изплащане
и иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 597, 77 лева
– законна мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
31.10.2013г. до 21.10.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 60892/2016г. по описа на СРС,
ГО, 29 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че СРС в противоречие с действителното фактическо и правно положение
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, която визира, че битов клиент е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Счита, че потребител на топлинна енергия е лицето,
което получава топлинна енергия и я използва за битови нужди като ползва
топлоснабден имот по силата на вещно или по силата на облигационно право на
ползване. В случая било установено, че ответникът е собственик на процесния
имот за исковия период, поради което и в качеството му на ползвател на
топлофицирания имот, същият се явява страна по договора за доставка на топлинна
енергия. Позовава се на нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съгласно която клиент
на топлинна енергия е собственикът или титулярът на вещното право на ползване
върху имота. Счита, че за възникване на отговорността на потребителя на
топлинна енергия е без значение дали лицето е обитавало имота, респективно дали
същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Потребителите били длъжни
да заплащат освен консумираната топлинна енергия за отопление на имота, така и
тази за отопление на общите части на сградата. В жалбата са развити и
съображения, че обстоятелството на чие име се води партидата в дружеството няма
никакво юридическо значение, тъй като същата има само вътрешносчетоводно
значение. По тези съображения прави искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълен размер.
Ответникът по жалбата – А.Д.Н., оспорва същата като
неоснователна. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно, като
постановено в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената
тежест в производство и съобразно ангажираните от ищеца доказателства. Поддържа,
че по делото не е установено по реда на пълното и главно доказване, че
ответницата е собственик на имота за процесния период въз основа на законово
наследствено правоприемство. В условията на евентуалност релевира доводи за
липса на доказателства, че тя е приела наследството, което сочи като самостоятелно
основание за отхвърляне на предявените искове. С оглед изложеното прави искане
за потвърждаване на обжалваното решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск,
тъй като от представените по делото доказателства не се установява, че същият е
бил собственик или ползвател на процесното жилище през исковия период и да е
потребил твърдяната топлинна енергия. По тези съображения е направен извод, че
между страните по делото не е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни Общи условия, поради което не са налице
условията за ангажиране на имуществената отговорност на ответника.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпадат изцяло с
тези на СРС по следните съображения:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото и на етапа на въззивното
производство /с оглед изричното възражение на въззиваемата страна, обективирано
във въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с
установяване качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо
въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този спорен факт от
значение за решаване на делото /чл. 153 от ГПК/.
По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.
153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично
известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо
лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от
17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството
с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна
енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания случай от представената заповед № А-0-08-1956
от 11.08.1980г. на председателя на ИК на СОНС, се установява, че на основание
чл. 98 от ЗТСУ в полза на Д.К.Н.било определено обезщетение с недвижим имот,
представляващ ап. № 176, находящ се в гр. София, жк “*****. От приложеното
удостоверение за наследници от 03.12.2010г., издадено от СО район Възраждане е
видно, че А.К.Н.е починал на 06.02.2004г., като е оставил за свой единствен
законен наследник - А.Д.Н., дъщеря. От същото удостоверение се установява, че Д.К.Н./собственикът
на топлоснабдения имот, считано от 11.08.1990г./ е брат на А.Н., като лицето Д.Н.
е починал на 10.03.1990г. По делото обаче не са представени доказателства, от
които да се установи обстоятелството кои са законните наследници на Д.Н. и
конкретно дали единственият му законен наследник е бил А.Н.. При това положение
не може да се направи еднозначен извод, че А.Н. е бил лице, призовано към
наследяване на имуществото останало от Д.Н., респективно – ако това е така, не
може да се установи за каква част от наследственото имущество. Това от друга
страна означава, че не може да се направи извод, че ответницата е наследила
цялото или част от имуществото на Д.Н., след смъртта на своя пряк наследодател
– А.Н.. В първоинстанционното производство ответницата е оспорила твърдението
на ищеца, че е собственик или ползвател на процесния имот за исковия период.
Настоящият съдебен състав счита, че тя е провела успешно насрещно доказване на
релевираните правоизключващи възражения. За да стигне до този извод съобрази не
само изложеното по отношение на наследственото правоприемство, но и следното:
По делото е прието като писмено доказателствено
средство един брой изравнителна сметка за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г.,
издадена от третото лице-помагач “Б.” ООД. Видно от тези неоспорени от страните
документи, титуляр на абонатния номер за ап. № 176, находящ се в гр. София, жк “*****,
абонатен номер 194637 е трето за спора лице – С.П.Т.. Същото лице фигурира като
собственик на имота в списъка към протокол от 19.09.2000г. от проведено общо
събрание на етажните собственици в сграда, находяща се в гр. София, жк “*****. Действително,
откриването на счетоводна партида при ищцовото дружество има само счетоводно
значение, но в случая удостоверените обстоятелства представляват индиция,
доказваща правоизключващото възражение на ответницата, че тя не е страна по
облигационно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия. Този извод
се налага предвид факта, че ищцовото дружество поддържа едновременно твърдение,
че ответницата е собственик на имота /и в този смисъл е потребител на топлинна
енергия по силата на съществуващ между страните презюмиран договор/, а
същевременно за исковия период е открило и поддържало партида за същия абонатен
номер на името на трето за спора лице. Без значение е в случая дали откриването
на партида е станало служебно или по искане на лицето С.Т., както и дали са
спазени изискванията за откриване и промяна на партидата, регламентирани в чл.
60 и следв. от Общите условия за продажба на топлинна енергия. Достатъчно е
обстоятелството, че твърдението на ищцовото дружество досежно пасивната
легитимация на ответницата и качеството й на потребител на топлинна енергия е
разколебано. И това е така, тъй като безспорно е необходимо да е налице
идентичност между клиента на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ
и титулярът на счетоводна партида. Предвид факта, че насрещното доказване може
да бъде непълно, т.е такова, при което се създава само вероятност в
съществуването или не на определени обстоятелства, се налага извод, че
ответницата е провела успешно насрещно доказване на правоизключващото си
възражение. Това от своя страна означава, че ищцовото дружество не е ангажирало
доказателства, създаващи абсолютна достоверност, сигурно убеждение на съда в
истинността на фактическото твърдение, че ответницита е собственик на процесния
имот.
С оглед изложеното следва да се приеме, че ищецът не е
провел пълно и главно доказване на правопораждащия претенцията му юридически
факт и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест съда
следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е
останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че съдът
приема, че ответницата не е собственик на процесния имот за исковия период и не
е носител на задължения по отношение на топлоснабдявания имот поради
обстоятелството, че между страните не съществува договорно правоотношение за
доставка на топлинна енергия.
По изложените съображения предявените претенции както
за главница, така и за акцесорното вземане за обезщетение за забава, са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лева, съгласно представения
договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Релевираното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК е
неоснователно, тъй като претендираният размер не надвишава значително минималния такъв от 610 лева, определен по
реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
146235 от 19.06.2019г., постановено по
гр.дело № 18192/2018г. по описа на СРС, ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *****,
седалище и адрес на управление *** Б, да заплати на А.Д.Н., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 650 /шестстотин и
петдесет /лева - разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Б." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.