РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 10.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Маргарита Димитрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 5339 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Н.Ч.„А.К.**“ – София, срещу Решение от 17.01.2017 г. по гр. дело № 14830/2015 г.  на Софийския районен съд, 47. състав, поправено с Решение № 323304/26.01.2018 г., с което е признато за установено по отношение на въззивника, че С.О. е собственик на незастроен поземлен имот с проектен идентификатор 68134.408.377 съгласно скица-проект № 15-95287/07.07.2014 г. на СГКК – София с площ 391 кв.м., представляващ реална част от УПИ XI-за читалище от квартал 138 на местността „Подуене – Центъра“ на гр. София, одобрен с Решение № 25, т. 7 от Протокол № 23/19.03.2001 г. на Столичния общински съвет, при граници на имота – поземлен имот с идентификатор 68134.408.200, поземлен имот с идентификатор 68134.408.378 (проектен, сега част от поземлен имот с идентификатор 68134.408.199), поземлен имот с идентификатор 68134.408.359 – ул. „Мърфи“, поземлен имот с идентификатор 68134.408.198, и поземлен имот с идентификатор 68134.408.196. В мотивите на решението е посочено, че се претендира същият да е бил придобит въз основа на изтекла в полза на С.О. придобивна давност.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално – за неговата неправилност поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд недопустимо бил разгледал претенция за изтичане на придобивна давност в полза на ищеца – С.О., в период, много по-дълъг от уточнения от същия, като в исковата молба се сочели 10 години преди 03.01.2013 г., а съдът бил разгледал давностен срок, започнал през 1995 г. Така въззивникът (ответник в първата инстанция) не бил могъл да защити правата си за този по-дълъг период и решението следвало да се обезсили. Твърди се също, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че С.О. е упражнявала давностно владение върху процесната част от отстъпен на Ч.– въззивник недвижим имот. Излагат се доводи, че през този период, макар действително тази част да се е използвала от съседна детска градина, е било налице ползване на имота, а не владение. Твърдения в тази насока били изложени и в кореспонденцията между кмета на района и С.О. относно процесната площ, като се посочва, че кметът на района бил отправил предложение С.О. да придобие процесната площ чрез дарение от Ч.– въззивник, което издавало намерение, че същата не се смята за собственик. Твърди се, че по делото били събрани гласни доказателства, че владение не било осъществено и защото се доказало, че С.О. била предложила друг имот на Ч.срещу ползването на процесната част от недвижимия имот. Поради това се иска частично обезсилване на първоинстанционното решение, както и отмяната му в цялост и отхвърляне на предявения от С.О. иск за собственост.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – С.О., с който последната се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че твърденията за ползване от страна на общината, а не за владение на имота били въведени в процеса за пръв път с въззивната жалба, поради което същите се явявали преклудирани.  Излагат се доводи, че при установена фактическа власт върху земята, намерението същата да се владее се предполагало (чл. 69 ЗС). Сочи се, че в случая намерението за своене било установено по изграждането на ограда между процесната част от недвижим имот и останалата площ от имота на читалището. Излагат се доводи, че с оглед формулираната от страните воля в акта, с който процесният имот бил отстъпен на Ч.от 1947 г. бил за прехвърляне единствено на право на ползване върху земята и на право на строеж върху построената по-късно читалищна сграда. Твърди се, че писмата на районния кмет до С.О. не са меродавни относно определянето на волята на общината по въпроса дали същата се смята за собственик на имота, тъй като кметовете на райони не представляват общината като цяло. Твърди се, че въззивникът не е придобил собственост върху имота, тъй като не бил правоприемник на съществувалото през 1947 г. народно окръжно читалище „А. К.“, а бил преучреден през 1997 г. Накрая, по доводите за недопустимост на първоинстанционното решение се сочи, че съдът не се бил произнесъл в диспозитива на решението си относно периода на давностно владения, а разсъжденията в мотивите не се отразявали на исковата претенция, и оттам – на допустимостта на решението. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно.

Въззивният съд е допуснал служебно експертиза в рамките на въззивното производство за преценка дали частта от процесния недвижим имот отговаря на изискванията за площ и лице на ЗУТ за обособяване в самостоятелен имот. В пледоариите си по делото страните подържат доводите и възраженията си от въззивната жалба и отговора и претендират разноски.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искане за установяване на придобиване на право на собственост върху част от урегулиран поземлен имот по давност в периода от 03.01.2003 г. до 03.01.2013 г. Приел е, че между страните съществува спор относно процесния имот, тъй като ответникът (въззивникът – Н.Ч.„А.К.**“, София) оспорва претенциите на ищеца (въззиваемата страна – С.О.) за правото на собственост върху процесната част от поземлен имот и го е поканил да предаде владението върху имота и е оспорил искането за нанасянето му в кадастъра. Съдът е приел, че с нотариален акт № 177а/1947 г. С.О. е отстъпила на Н.Ч.„А. К.“ безплатно право на място от С.О. за построяване на читалищна сграда, като мястото се намира в квартал 138 от плана на м. „Подуене“ на гр. София, и обхваща парцели с №№ IV, V иVI от същия с площ 1 433, 20 кв.м. Съдът е приел, че процесният имот е идентичен със сега съществуващия УПИ XI-за читалище от квартал 138 по плана на местност „Подуяне – центъра“ по действащия регулационен план на София, а процесната част е идентична с проектния имот с кадастрален идентификатор 68134.408.37. По този въпрос съдът е кредитирал изслушана съдебнотехническа експертиза на вещо лице – геодезист и се е позовал на скицата на същото в решението си. Съдът е повторил констатациите на вещото лице при извършения на място оглед на имота, като е посочил, че същият е ограден с ограда и попада в чертите на двора на Обединено детско заведение (ОДЗ) № 151 на С.О.. Съдът е разгледал показанията на разпитаните четирима свидетели, които потвърждават, че спорната част от имот е била включена в двора на ОДЗ от различни години в периода 1982 – 2000 г., като приема, че с оглед липсата на противоречия между свидетелите за този период процесната част от дворно място се ползва от ОДЗ от 1995 г. По-нататък съдът приема, че не се установява ползването на имота да е по договор, тъй като между страните не е установен такъв, и поради това приема, че е налице и владение на имота. Поради това съдът е приел, че е осъществено владение за повече от 10 години и е изтекъл давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Така съдът е приел, че искът е основателен и го е уважил изцяло.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложения в жалбата оплакване за недопустимост настоящият съд намира, че същият е неоснователно. Твърди се, че първоинстанционния съд бил се произнесъл извън искането на страната, тъй като приел, че С.О. осъществявала давностно владение в периода от 1995 г. до 2013 г., а искането, направено с уточнение на исковата молба било за изследване на владението върху имота само в периода от  03.01.2003 г. до 03.01.2013 г. Настоящият съдебен състав намира, че в диспозитива на първоинстанционния съд не се съдържа посочване на периода, за който е прието давностно владение. Действително, в мотивите се поддържа, че владението на С.О. върху имота е започнало на дата, по-ранна от описаната в уточнението към исковата молба, но в диспозитива не е възприета такава воля. Освен това съдът е приел, че владение е осъществявано и за десет години след 03.01.2003 г., поради което се е произнесъл в рамките на направеното от въззиваемата страна (ищец в първоинстанционното производство) – С.О., искане. Решението е произнесено по предявен иск и не е недопустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Делото е образувано по установителен иск за собственост на основание давностно владение. По същия иск въззивниваемата страна – С.О. (ищец в първоинстанционното дело) излага твърдения, че имотът е бил прехвърлен на въззивника – Н.Ч.„А.К.**“, през 1947 г., с което въззиваемата страна е загубила правото на собственост и в последствие в периода след 2003 г. го е придобила на първично придобивно основание – изтекъл давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. В случая съдът следва да разгледа твърдените от ищеца по делото факти и да прецени дали се установяват предпоставките за придобиване на право на собственост на основание придобивна давност – придобивен способ, уреден с императивни правни норми съгласно чл. 77 ЗС, както и дали от тези твърдени факти не се установяват пречки за придобиването на собственост по давност.

За целта съдът следва да разгледа правното значение на безспорния между страните факт, че процесният имот, който към настоящия момент представлява УПИ XI-за читалище от квартал 138 по плана на местност „Подуяне – центъра“ по действащия регулационен план на София, одобрен с Решение № 25, т. 7 от Протокол № 23/19.03.2001 г. на Столичния общински съвет, е бил прехвърлен на Народно окръжно читалище „А. К.“ с нотариален акт „за безплатно отстъпване на место  от Софийска община на Н.Ч.съгласно Наредбата-закон за читалищата“ № 177а/11.06.1947 г., том V, рег. № 977а, нотариално дело № 926/1947 г. на В.С.– първи нотариус при Софийския областен съд (на лист 48 – 50 от първоинстанционното дело). Между страните не се спори и по отношение на обстоятелството, че имотът – предмет на посочения нотариален акт съответства на урегулирания поземлен имот, за част от който се води спор по настоящото дело (описания по-горе УПИ XI).

С посочения нотариален акт „се признава Ч.„А. К.“ за СОБСТВЕНИК на прехвърляемото общинско место при изброените ограничителни условия и тежест на приобретателя“, а в титулната част на акта изрично се посочва, че същият е издаден в изпълнение на Нардебата-закон за народните читалища, като на първата страница от същия акт (на лист 48 от първоинстанционното дело) изрично е посочено, че прехвърлянето на собствеността става по реда на чл. 29 от същата Наредба-закон.

Съгласно чл. 29 от Наредбата-закон за народните читалища (обн., ДВ, бр. 142/01.01.1945 г., отм., ДВ, бр. 89/22.10.1996 г.) „Всяка община отпуска задължително и безплатно, по мотивирано искане на местното читалище, подходящото място за постройка на читалищна сграда с театрален салон и библиотека и съдействува (sic) за изграждането им. Читалищните сгради се строят по планове изработени по идейни скици, прегледани и предварително одобрени от Министерството на пропагандата и Министерството на благоустройството с оглед на нуждите и средствата на читалището.“ Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата не посочва вида на правото и начина, по който общините следва да прехвърлят недвижимите имоти за построяване на читалищна сграда. Това е било възможно да стане с учредяване на всякакви допустими според законите, уреждащи вещните права способи за придобиване на право да се ползва определен недвижими имот – чрез прехвърляне на собственост, учредяване на право на строеж, учредяване на право на ползване или на особено право на управление на държавен имот съгласно действалите в периода преди приемането на Закона за държавната собственост от 1996 г. нормативни актове.

В случая тълкуването на цитирания по-горе нотариален акт води до извода, че изрично Столичната голяма община е изразила воля чрез своите органи да прехвърли правото на собственост върху процесния поземлен имот на Н.Ч.„А. К.“, като това личи както от формулировката на текста на акта, така и от формулираните в него условия – „при следните ограничителни условия на правото му на собственост: в случай, че Ч.бъде разстурено (sic) или престане да съществува поради каквато и да било причина, местата се връщат също безплатно на общината, а с направените върху него сгради и други подобрения да се постъпи съгласно Закона за имуществата, собствеността и сервитутите... 2. Мястото може да служи само за застрояване със сгради на читалищен салон, читалня, библиотека и канцелария на читалището.“ Следователно към 11.06.1947 г. въззивникът – Н.Ч.„А.К.**“ – София, е придобил правото на собственост върху процесния поземлен имот.

Това положение се е запазило (доколкото въззиваемата страна се позовава на давностно владение за периода след 2003 г.) до 1996 г., когато на 26.10.1996 г. е влязъл в сила Законът за народните читалища (обн., ДВ, бр. 89/22.10.1996 г.). С разпоредбата на § 3, ал. 1 от Закона за народните читалища от 1996 г. (понастоящем § 4, ал. 1 от същия закон) е предвидено, че „На народните читалища по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост безвъзмездно се отстъпва право на ползване върху сградите и другите недвижими имоти, предоставени им до влизане в сила на този закон от държавата и общинските органи за читалищни нужди.“ Съгласно Решение № 1077/26.01.107 г. по адм. д. № 27/2016 г. на Върховния административен съд (ВАС), III отд., посочената разпоредба е специална спрямо останалите закони, уреждащи вещни права, и създава задължение за държавните и общински органи да уредят всички съществуващи права на читалищата, учредени преди 26.10.1996 г. като вещно право на ползване.

Макар и да не е обвързан от посоченото решение, настоящият съдебен състав споделя изразената от ВАС теза, че разпоредбата на § 4, ал. 1 ЗНЧ следва да се тълкува в смисъл, че преурежда правата на читалищата върху предоставените им безвъзмездно от държавата или общините преди 1996 г. имоти, включително и процесния имот, предоставен на въззивника – Н.Ч.„А.К.**“ през 1947 г., като трансформира учредените им по реда на отменените закони права изрично в само един вид право върху недвижима вещ – вещно право на ползване върху държавен или общински имот. Това тълкуване на закона следва от специалната цел, с която законодателят е предвидил отстъпване на земи на читалищата – за извършване на присъщата им просветно-културна дейност, както и с оглед на обстоятелството, че правата са били отстъпени от държавата или общините – органи на публичната власт, и то безвъзмездно. Следователно следва да се приеме, че на 26.10.1996 г. отстъпеното по реда на чл. 29 от Наредбата-закон за народните читалища (отм.) право на собственост на въззивника – Н.Ч.„А.К.**“, върху процесния поземлен имот, се е трансформирало в ограничено вещно право на ползване върху същия. Следователно към тази дата собственик на имота вече е станала С.О. като орган, прехвърлил права на Ч.по реда на отменената Наредба-закон.

Доколкото по настоящото дело съдът се произнася относно собствеността на едно частноправно лице (каквото е читалището) по отношение на правото на собственост на същото, което е защитено от чл. 1, пар. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека (ратифициран със закон, обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., в сила от 07.09.1992 г.; обнародван, ДВ, бр. бр. 80 от 02.10.1992 г., в сила от 07.09.1992 г.), настоящият съдебен състав следва да обсъди и дали приемането на мярка като тази по § 4, ал. 1 ЗНЧ, с която на практика се преурежда правния статут на възникнали вече за някои частноправни субекти (читалищата)  основни права – правото на собственост. Съгласно цитираната международна разпоредба „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.“

Настоящият съдебен състав намира, че мярката, уредена в § 4, ал. 1 ЗНЧ действително засяга собствеността на читалищата, поради което същата би била допустима само ако е уредена по предвидим начин в закона, прилага се в интерес на обществото, а съгласно практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) – § 107 от Решението по дело Beyeler с/у Италия (жалба № 33202/96), § 108 от решението по дело Ališić и др. с/у  Босна и Херцеговина, Хърватия, Сърбия, Словения и Македония (жалба № 60642/08) и цитираната там съдебна практика, е необходимо и мярката да бъде пропорционална – т.е. да осъществява подходящ баланс между обществения интерес и ефективното упражняване на защитеното право.

В случая мярката на § 4, ал. 1 ЗНЧ отговаря на понятието „уредена в закона“, както е разбирано от практиката на ЕСПЧ – това следва да е законодателна норма с предвидим за засегнатите лица ефект, която не се прилага дискриминационно спрямо различните субекти (в този смисъл – §§ 96 – 97 от решението по дело Vistiņš & Perepjolkins с/у Латвия, жалба № 71243/01). Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата на § 4, ал. 1 ЗНЧ има ясни адресати и е ограничена само до една особена част от собствеността на народните читалища – само недвижимите имоти, които са им отстъпени от държавата или общините. Поради това същата е ясно формулирана, не създава пречки за определяне на обхвата си и не се прилага дискриминационно (тя е адресирана само до някои видове собственост на всички субекти от един вид – народните читалища, които имат специфична социално-обществена функция). Не на последно място, ЕСПЧ е имал повод да се произнесе, че подобни мерки на българската държава, въведени през 90-те години на ХХ век във време на трансформация на собствеността в България не представляват упражняване на произвол от страна на държавата, а са плод на трудно постигнат обществен консенсус за уреждане на новите стопански отношения в страната (§ 166 от решението по дело Великови и др. с/у България, жалби №№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, и 194/02). Следователно предвидената мярка отговаря на изискването да е „установена от закона“.

Без съмнение мярката е и в обществен интерес – същата цели запазване на имуществото на читалищата, което им е предадено от страна на публичната власт, за целите, за които същото им се предоставя – за извършване на културна и просветна дейност. Поради това мярката цели защита на собствеността, предадена от държавата на определени неправителствени организации за обществени нужди, като с нея определени права се трансформират от отчуждими (право на собственост, право на строеж, собственост върху сграда) в неотчуждими (вещно право на ползване) от страна на органите на юридическото лице с нестопанска цел – читалище. За целта „голата“ собственост върху недвижимия имот (т.е. правомощието за разпореждане с вещта) се прехвърля на едно трето лице – общината или държавата, а правомощието вещта да се ползва остава за читалището, при това без възможност същото правомощие да бъде отнето от юридическото лице с нестопанска цел без съгласие на органите му, докато то съществува. Следователно мярката е в обществен интерес.

Настоящият съдебен състав намира и че мярката е пропорционална, защото правото на собственост на читалищата, които са я получили безвъзмездно, се прекратява, но се заменя с друго право върху вещта, противопоставимо на трети лица, което не препятства ползването на същата вещ за изпълнение на функциите, за които е създадено юридическото лице – читалище. Доколкото функциите на вещта не се променят и същата продължава необезпокоявано да се ползва от бившия ѝ собственик, то няма основание да се приеме, че правата на Ч.не са зачетени. Още повече, тези права по всички отменени нормативни актове са били предоставяни безвъзмездно и са били подчинени на определена социална цел, поради което не е невъзможно да бъдат ограничавани, за да се постигне тази цел. Следва да се посочи също, че разпоредбата на § 4 ЗНЧ засяга само онези имуществени права върху недвижими вещи на читалищата, които са били получени от тях от държавата или общината и не засяга частните дарителски интереси или волята на други дарители, които не са използвали обществени средства, за да подпомогнат определено читалище.

С оглед на всичко изложеното трансформацията на собствеността на читалищата в изпълнение на § 4 ЗНЧ във вещно право на ползване е мярка, съвместима с чл. 1, пар. първи от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека, както абстрактно, така и в конкретния случай – с оглед обстоятелството, че правото на собственост върху процесния недвижим имот е било представено на въззивника – Н.Ч.„А.К.**“ – София, винаги с условие имотът да се ползва само за читалищна дейност. Трансформацията на правото на собственост на Ч.във вещно право на ползване не ограничава тази дейност, доколкото дава възможност имотът да се използва от читалището, а и ползването му да се защитава срещу всяко трето лице.

С оглед на действието на § 3, ал. 1 ЗНЧ (сега § 4), който към 1996 г. е върнал процесния имот в патримониума на С.О. и е предоставил на въззивника – Н.Ч.„А.К.**“ – София, само вещно право на ползване, то след тази година процесният имот следва да се смята собственост на С.О. по силата на придобивния способ, уреден в същата разпоредба. От своя страна това обстоятелство е пречка за придобиване на процесния имот чрез давностно владение, тъй като не може да се упражнява давностно владение срещу самия себе си (така и практиката на ВКС – Решение № 159/01.07.2014 г. по гр. д. № 1435/2014 г., I ГО) – лице, което вече е собственик на един имот, не може втори път да го придобие, ако не е загубило правата си. Поради това С.О. не е придобила имота на заявеното от нея основание – давностно владение в периода от 03.01.2003 г. до 03.01.2013 г.

С оглед на изложеното съдът не следва да разглежда въпроса дали действително се е осъществило давностно владение в полза на въззиваемата страна в процеса – С.О., тъй като същата се легитимира по делото като собственик на имота на осъществило се преди началото на твърдения период на давностно владение друго придобивно основание.

Следователно предявеният иск е неоснователен на предявеното от ищеца основание, тъй като неговият предмет включва не само установяване на това на кой субект принадлежи правото на собственост, но и чрез какъв придобивен способ е придобито това право. Това е така, тъй като съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК съдът разглежда само такива искания за защита на граждански права, каквито са му предявени, а съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК ви исковата си молба ищецът следва да изложи твърдения за обстоятелствата (т.е. фактите), от които произтича правото му (така и мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС относно частичните искове и т. 18 от 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС за въззивното производство, което не е загубило значение в тази си част). Поради това когато съдът установи, че ищецът в едно производство не е придобил собственост на заявеното в исковата молба основание, искът се отхвърля, независимо дали се е реализирал друг придобивен способ спрямо същото лице.

Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени и предявеният от С.О. иск – да се отхвърли изцяло на предявеното основание.

С оглед на принципа за ограничена компетентност за произнасяне на съда – само според твърденията и исканията на страните (чл. 6, ал. 2 ГПК), настоящият съдебен състав не следва да се произнася относно въпроси дали собствеността върху процесния имот е придобита то въззивника – Н.Ч.„А.К.**“ – София, на друго основание, както и на кого принадлежи правото да ползва процесния имот.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат само на въззивника – Н.Ч.„А.К.**“ – София, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

В първоинстанционното производство въззивникът претендира разноски в размер на 2 100 лева за адвокатско възнаграждение. Същото е уговорено с договор за правна защита и съдействие № 508964/23.10.20115 г. (на лист 111 от първоинстанционното дело), но заплащането му не е доказано, доколкото в договора изрично е записано, че възнаграждението се заплаща по банков път, а не са представени документи за извършване на съответните преводи. Поради това претенцията на въззивника за разноски в първоинстанционното производство е неоснователна.

Пред въззивния съд въззивникът – Н.Ч.„А.К.**“ – София, е направило разноски за държавна такса в размер на 146, 43 лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 1 700 лева. Последното е уговорено с договор за правна защита и съдействие № 527283/01.06.2017 г. (на лист 20 от делото), който съдържа и разписка за заплащането му в брой. Неоснователно е възражението на въззиваемата страна – С.О., за намаляване на посоченото възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като делото е с фактическа и правна сложност, а включително и пред въззивната инстанция е изслушана експертиза, поради което обемът на защитата на въззивника оправдава заплащане на адвокатски хонорар в размер на 1 070 лева.Поради това на въззивника пред настоящата инстанция следва да се присъдят разноски в размер на 1 216, 43 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение от 17.01.2017 г. по гр. дело № 14830/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, поправено с Решение № 323304/26.01.2018 г., по гр. дело № 14830/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения от С.О. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване по отношение на Н.Ч.„А.К.**“, с код по БУЛСТАТ: ********, с адрес: София, ул. „********че С.О. с код БУЛСТАТ:********, с адрес: софия, ул. „********, е собственик на следния недвижим имот: незастроен поземлен имот, находящ се в гр. София, район "Оборище", с проектен идентификатор 68134.408.377 съгласно скица-проект №15-95287-07.07.04.2014г. на СГКК-гр.София, с площ от 391 кв.м., представляващ реална част от УПИ XI-за читалище, в квартал 138 по плана на местност „Подуене-Центъра“ по плана на гр.София, одобрен с решение № 25, т.7 по протокол №23/19.03.2001 г. на Столичния общински съвет, с идентификатор 68134.408.200, при граници на имота – поземлени имоти с идентификатори 68134.408.200, 68134.408.378 (проектен – към настоящия момент реална част от поземлен имот 68134.408.199), 68134.408.359 (ул."Мърфи"), 68134.408.198, и 36134.408.196, с местоположение, отразено на приложение № 4 към съдебно-техническата експертиза (на лист 141 от първоинстанционното дело), с червена линия и щриховка по контура на точки А – Б – В – Г – А, неразделна част от настоящото решение на основание давностно владение в периода от 03.01.2003 г. до 03.01.2013 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.О. с код БУЛСТАТ:********, с адрес: софия, ул. „********, да плати на Н.Ч.„А.К.**“, с код по БУЛСТАТ: ********, с адрес: София, ул. „********сумата от 1 216, 43 лева (хиляда двеста и шестнадесет лева и 43 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.