РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 22.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „А“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Стефка Александрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 15759 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба (уточнена с молба от 21.01.2019 г., на лист 29 от делото) на ответника К.К.Б. срещу Решение 457787/25.07.2018 г. по гр. дело № 89010/2017 г. на Софийския районен съд, 128. състав, в частта, с която е признато по отношение на въззивника, че В.Т.Д. и Г.Т.Д. са собственици на основание дарение и наследство на по една втора от 45/100 идеални части от недвижим поземлен имот с идентификатор 68134.513.351 с адрес: София, ул. „********, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: ниско застрояване, с площ по скица 288 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.513.357, 68134.513.352, 68134.513.345, 68134.513.350, 68134.513.359 и 68134.513.358, който представлява урегулиран поземлен имот (УПИ) X-17 от квартал 24 по плана на гр. София, местност „ГГЦ Зона В-17“, одобрен със Заповед № РД-50-09-204/08.04.1987 г. на  главния архитект на София, и ЧИЗРП, одобрен със Заповед № РД-50-09-13/21.04.1993 г., както и на ателие, представляващо южно помещение с площ около 17 кв.м., разположено на първия партерен етаж от вътрешна жилищна сграда – еднофамилна къща на два етажа със застроена площ от 54 кв.м., с идентификатор 68134.513.351.2, с адрес: София, кв. „Банишора“, ул. „********, заедно с южната половина от мазето в двора, разположено под терасата; с която е признато по отношение на В.Т.Д. и Г.Т.Д., че въззивникът Б. не е собственик на една втора идеалния част от урегулирания поземлен имот с идентификатор 68134.513.351, подробно описан по-горе, както и с която е отменен констативен нотариален акт за собственост № 47/23.12.2014 г., том II, рег. № 10729, дело № 225/2014 г. на нотариус П.П.с регистрационен № 157 по регистъра на Нотариалната камара, в частта, с която въззивникът Б. е признат за собственик на ½ идеална част от недвижим поземлен имот с идентификатор 68134.513.351 с адрес: София, ул. „********, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: ниско застрояване, с площ по скица 288 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.513.357, 68134.513.352, 68134.513.345, 68134.513.350, 68134.513.359 и 68134.513.358, който представлява урегулиран поземлен имот (УПИ) X-17 от квартал 24 по плана на гр. София, местност „ГГЦ Зона В-17“, одобрен със Заповед № РД-50-09-204/08.04.1987 г. на  главния архитект на София, и ЧИЗРП, одобрен със Заповед № РД-50-09-13/21.04.1993 г., както и на ателие, представляващо южно помещение с площ около 17 кв.м., разположено на първия партерен етаж от вътрешна жилищна сграда – еднофамилна къща на два етажа със застроена площ от 54 кв.м., с идентификатор 68134.513.351.2, с адрес: София, кв. „Банишора“, ул. „********, заедно с южната половина от мазето в двора, разположено под терасата.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, евентуално – за неговата неправилност поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че процесният имот не бил описан точно в исковата молба, като поради неясното му описание не можело да се направи извод за кой точно имот се отнася първоинстанционното съдебно решение, а това правело последното недопустимо. Сочи се освен това, че по делото са налице данни за разрушена друга сграда в процесния поземлен имот, което правело невъзможно да се разбере дали претендираното ателие е част от вече съборената сграда в имота или от все още съществуващата такава. Излагат се доводи, че не са описани граници на имота. Сочи се, че делба на поземления имот не била извършвана. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че не било доказано възражението на въззивника Б., направено в отговора на исковата молба, че същият е придобил имота въз основа на изтекло в негова полза 10-годишно давностно владение. Излагат се доводи, че владението се установявало от представените от него удостоверение за настоящ адрес от 2000 г., както и от показанията на разпитаните двама свидетели, доведени от въззивника, които сочат, че той е владял и двата етажа от процесната къща, като на първия е дължал инструменти в стаята вляво от входа. Излагат се доводи, че щом въззивникът е обитавал процесната задна къща от 1999 г. – 2000 г., то действа презумпцията на чл. 69 ЗС, че щом е държал къщата, значи я е и владял. Сочи се, че показанията на доведените от въззиваемите Д. свидетели били противоречиви, защото същите не познавали въззиваемите и свидетелствали само за вече съборената сграда, където същите били живеели в предходен период, преди да заминат за чужбина, а показанията им, че въззивникът бил наемател не следвало да се кредитират, доколкото свидетелите не посочват откъде знаят за характера на това правоотношение. Освен това се сочи, че в полза на въззивника Б. било постановено през 2015 г. влязло в сила през 2017 г. решение, с което е уважен в негова полза владелчески иск. Твърди се, че не е ясно за коя южна половина от мазето в двора, описано в първоинстанционното решение е признато право на собственост на въззиваемите. Сочи се, че не било ясно защо съдът признава, че въззивникът не е собственик на 1/2 идеална част от дворното място (поземления имот), в който се намира спорната сграда, щом за същия не е извършвана делба. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявените от въззиваемите Д. искове.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемите страни – В.Т.Д. и Г.Т.Д., с който се оспорва основателността на жалбата. Твърди се, че в жалбата не са излагат доводи, които да обосновават неправилност на констатациите на първоинстанционния съд. Сочи се, че въззивникът Б. не бил доказал осъществило се в негова полза придобивно основание за процесния имот. Излагат се доводи, че собствеността на въззиваемите върху земята следва от собствеността им върху първия етаж на съборената къща, която се е намирала в процесния недвижими имот (който етаж е отговарял на 36/100 идеални части от правото на собственост върху земята), и върху ателието в лявата част на първия етаж от все още съществуващата къща в задната част на двора, заедно с мазе (който отговаря на 9/100 идеални части от общите части от правото на собственост върху земята). Излагат се доводи, че първоинстанционният съд правилно е определил веригата от правоприемства, въз основа на която въззиваемите Д. били придобили 45/100 идеални части от правото на собственост върху процесния поземлен недвижим имот – дворно място. Излагат се доводи, че въззиваемите имали интерес от отмяна на целия констативен нотариален акт, издаден в полза на въззивника Б., тъй като макар и да били собственици само на 45/100 идеални части от процесния поземлен имот, ако било установено, че въззивникът е собственик на каквито и да било идеални части в съсобствеността, то това означавало, че той е съсобственик на имота, а въззиваемите оспорвали именно това му качество, а доколкото идеалните части нямат веществено обособяване, признаването на несъществуваща собственост влияело и върху признатите за техни собствени идеални части от земята. Сочи се, че се водели и други спорове срещу въззивника Д. и ако по тях същият получел решение в своя полза, можело да се окаже, че същият ще владее идеални части, които на практика съответствали на идеалните части на въззиваемите Д.. ПО отношение на процесното ателие се излагат доводи, че същото има характеристика на самостоятелен обект, доколкото е било предмет на съдебна делба по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския народен съд, I състав, при която именно това ателие се било паднало в дял на общия наследодател на въззиваемите Д. и те били наследили по една втора идеална част от него. Излагат се доводи, че няма основание да се смятат за недостоверни показанията на доведените от въззиваемите Д. пред първата инстанция свидетели, тъй като те сочели, че познават въззивника и лично били разбрали от него, че същият е наемател. Излагат се доводи, че свидетелите на въззивника не установили той да се бил легитимирал като собственик, като една от свидетелките била и заинтересована, тъй като живеела в жилище, откъдето въззивникът Б. бил призован по делото, т.е. същите споделяли едно домакинство. Излагат се доводи, че самият въззивник Б. бил признал, че е обитавал единствено втория етаж от процесната сграда, като това се било установявало от представени по делото негови изявления по други съдебни и досъдебни производства. Излагат се доводи, че от други съдебни актове, макар и невлезли в сила, се установявало и липса на субективно намерение на въззивника да владее процесния имот, като се твърди, че той е бил само наемател на същия. Сочи се още, че въззивникът Б. бил в известност за водени между съсобствениците дела, като същият не бил взел отношение по някои от тях, а по други бил ответник. В заключение се твърди, че въззивникът не бил доказал пълно и главно да е владял имота за период повече от 10 години, за да може да го придобие по давност. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните изпращат представители. Адвокатите на въззиваемата страна уточняват интереса си от водене едновременно на положителен и отрицателен иск, като посочват, че той е свързан с правната несигурност, която би се породила, ако се отрече собствеността на въззивника само спрямо техните идеални части, тъй като се водят и други дела за съсобствеността и въззивникът Б. би могъл да се окаже съсобственик на имота в конкуренция с тях, ако по други дела се постановят съдебни решения, които да установят идеалните части на други лица и на въззивника, и така би могло да се стигне до сбор от идеалните части, който представлява повече от единица. С оглед твърденията си въззиваемите Д. искали да се установи, че въззивникът Б. въобще не участва в съсобствеността на процесния поземлен имот. Представителят на въззивника оспорва тези уточнения, като приема, че същите изменят предмета на първоначално предявения иск. Страните не спорят, че процесния имот съществува и към края на устните състезания във вида, в който е бил установен при оглед на вещо лице, назначено от първоинстанционния съд. В защитата си по същество страните поддържат доводите от въззивната жалба и отговора.

Въззиваемите Д. са подали и писмена защита по делото, в която освен да поддържат аргументите си от отговора на въззивната жалба, развиват и доводи относно начина, по който са придобили собственост върху 45/100 идеални части от поземления имот чрез серии от правоприемства. Цитират и представят в препис решения на Върховния касационен съд (ВКС), които според тях обосновават интереса им от водене на отрицателен установителен иск.

Първоинстанционният съд e приел, че въззиваемите Д. са придобили собственост върху помещение на първия етаж от южната страна във вътрешната къща в поземлен имот с адрес: София, ул. „********, както и идеални части от дворното място. Съдът е установил придобиването на правото върху тези вещи от следните правоприемства: с нотариален акт за покупка на недвижим имот № 163/05.07.1912 г., том ΧΧI, на нотариус И.С.праводателят на въззиваемите Д. – Христо Д., е закупил незастроено дворно място в опълченския квартал на град София при съседи: Х.Б., Т.С.Х.и Ф.Д.Й., с лице към улица „Кресна“ под № 12. С нотариален акт за алеаторна покупко-продажба № 176/28.11.1953 г., том X, нот. дело № 1960/1953 г. на нотариус Х.О. А.Х.Д. е продал на Т.А.Д. апартамент на партерния етаж в двуетажна сграда „А“ с лице към ул. „********, в София, като имотът съставлява парцел XVII от квартал 72 по плана на София, м. „Банишора“, с двор по скица с площ 284, 50 кв.м., като заедно с апартамента са закупени и 55 на сто от идеалните части от общите частите на сградата, и 36 на сто идеални части от дворното място, като съседи на дворното място са Х.Б., Т.С.Х.и Ф.Д.Й.. С разделителен протокол от 17.11.1971 г. по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския народен съд по жребий на Т.А.Д. са се паднали в дял следните части от имота: помещение във вътрешната къща откъм южната страна на ул. „********, в София, на партера, с площ около 17 кв.м., заедно с 22,6/100 идеални части от общите части на вътрешната сграда и общо антре; южната половина на мазето в двора под терасата, както и 9/100 идеални части от дворното място, представляващо парцел XVII от квартал 74 по плана на София, м. „Банишора“, цялото с площ 285 кв.м. Съдът е приел още, че с нотариални актове за дарение № 70/08.11.1971 г., том XXIX, нот. дело № 5099/1971 г. и № 80/01.12.1971 г., том XXXI, нот. дело № 5493/1971 г. Т.А.Д. е дарил на въззивниците В. А.Д. и Г.Т.Д. по 1/3 идеална част от апартамента си в сградата откъм улицата с адрес: София, ул. „********, ведно с прилежащите идеални части от тази сграда, както и по 1/3 идеална част от 36/100 идеални части от дворното място. Съдът е приел освен това, че единствени наследници на починалия Т.А.Д. след смъртта на съпругата му В.Д. (починала на 29.10.2007 г.) са въззиваемите В. А.Д. и Г.Т.Д.. По отношение на собствеността на втория етаж на вътрешната къща в двора с адрес: София, ул. „********, която има отношение към предявения от въззиваемите Д. отрицателен установителен иск, първоинстанционният съд е приел, че с нотариален акт № 40/01.03.1967 г., том V, нот. дело № 468/1967 г. П.А.Д.и Т.А.Д. са продали този втори етаж (първи надпартерен) от сградата във вътрешността на двора на М.В.Б., който е получил апартамент на първия надпартерен етаж във вътрешната сграда и апартамента на втория етаж във външната сграда в имота (откъм улицата), заедно с 15/100 идеални части от двора са адрес: София, ул. „********. По отношение на северното помещение на първия етаж на къщата в задната част на двора съдът е приел, че същата се е паднала в дял на П.А.Д., която е получила по цитирания по-горе разделителен протокол от 17.11.1971 г. помещение във вътрешната къща откъм северната страна в имот с адрес: София, ул. „********, с площ около 16 кв.м., заедно с 17,4/100 от общите части на сградата и общото антре, северната половина на мазето на двора под терасата, както и 7/100 идеални части от дворното място.

Първоинстанционният съд е приел, че в полза на въззивника К.К.Б. с констативен нотариален акт № 47/23.12.2014 г., том II, рег. № 10729, нотариално дело № 225/2014 г. на нотариус П.П.е признато правото на собственост, придобито чрез давностно владение на недвижим имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор 68134.513.351.2 със застроена площ 54 кв.м., без строителни книжа, състояща се от първи етаж с три стаи и тоалетна, и от втори етаж с три стаи, баня и тоалетна, и таван, построена в западната част на поземлен имот с идентификатор: 68134.513.351, заедно с 1/2 идаелна част от поземления имот с площ 288 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори: 68134.513.357, 68134.513.352, 68134.513.345, 68134.513.350, 68134.513.359, и 68134.513.358, който поземлен имот представлява УПИ X-17 от квартал 24 по плана на София, местността „ГГЦ Зона В-17“. Съдът е приел, че наличието на този нотариален акт обуславя правния интерес на въззиваемите Д. (ищци в първоинстанционното производство) да предявят както положителен иск за установяване на правото си на собственост върху претендираното от тях помещение на първия етаж в къщата в дъното на двора на ул. „Кресна“, №5, и върху идеални части от дворното място, така и от отрицателен установителен иск, по който да се установи, че въззивникът Б. не е собственик на останалите идеални части от дворното място. Приел е, че следва да установи дали придобитото по правоприемство от въззиваемите Д. право не е придобито от въззивника Б. по давност в периода след 2000 г. Съдът обаче е приел, че владението на въззивника Б. не е доказано пълно и главно по делото. Сочи се, че свидетелите И.С.и Сиромахов, доведени от въззиваемите Д. установили, че въззивникът Б. се намирал в имота само като наемател, като съдът кредитирал показанията на тези свидетели, тъй като същите подробно възпроизвеждали данни относно историята на имота, показанията им били логични и се подкрепяли от документите по делото в други свои части. Изложени са доводи, че свидетелите, доведени от ответника – Б.М.и С.С., установявали единствено, че последният пребивава в сградата, без да посочат дали знаят същият да се е намирал в сградата с убеждението, че е собственик. Съдът е приел, че подадените срещу въззивника Б. сигнали пък представляват индиции за смущаване на владението, което води до извод за прекъсване на същото. Съдът е приел, че успешното провеждане на владелчески иск от въззивника по дело, образувано през 2013 г., също не установява владение по отношение на въззиваемите Д., които не са били страна в производството, а по делото не е било установено дали е налице давностно владение. Поради това съдът е приел, че въззиваемите Д. са установили придобивното основание, от което извеждат правото си на собственост, а въззивникът Б.не е установил своето придобивно основание.

При служебната проВ.на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението.

Решението е частично недопустимо в обжалваната си част – в частта, с която е уважен отрицателният установителен иск, предявен от въззиваемите Д. за установяване, че въззивникът Б. не е собственик на 1/2 идеална част (съответна на 50/100) от дворното място, тъй като за същите права въззиваемите Д. получават защита с уважаването на предявения от тях положителен иск за 45/100 идеални части, а за 5/100 идеални части от правото на собственост върху дворното място претендират права на други лица.

Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК иск за установяване на несъщсетвуването на едно право може да се предяви само ако ищецът докаже интереса си от водене на иска. В настоящия случай въззиваемите Д. (ищци в първоинстанционното производство) са предявили два иска: положителен – за установяване спрямо въззивника К.(ответник в първоинстанционното производство), че ищците са собственици на 45/100 идеални части от дворното място с адрес: София, ул. „********, както и отрицателен – за признаване на това, че въззивникът К.не е собственик на 1/2 идеална част от същия имот, която според уточненията, направени пред въззивния съд в откритото заседание от 25.04.2019 г., представлява идеални части, съответстващи на останалите от правото на собственост върху същото дворно място с адрес: София, ул. „********. В писмените си бележки въззиваемите Д. представят практика на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 213/03.10.2014 г. по гр.д. № 2881/2014 г., I ГО; Решение № 162/09.07.2012 г. по гр.д. № 1260/2011  г., II ГО; Решение № 504/12.07.2011 г. по гр.д. № 603/2010 г., II ГО. Във всички тези актове обаче ищците са предявявали отрицателни установителни искове в защита на правата си върху целия имот. Последното е допустимо съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно отрицателните установителни искове за собственост. В диспозитива на същото изрично е посочено, че отрицателен установителен иск може да се предяви само когато ищецът притежава самостоятелно право върху онази част от вещта, за която предявява иска, което се оспорва. В случая самите ищци (въззиваемите Д.) заявяват, че не целят защита на претендираните от тях като собствени 45/100 идеални части от дворното място с предявения отрицателен установителен иск – такава защита същите търсят с предявения положителен иск. Следователно ищците се опитват да защитят чужди права – тези на другите съсобственици в имуществената общност, каквато съсобствеността представлява, а това е в разрез със забраната за предявяване на чужди права пред съд, освен в предвидените в закона случаи (чл. 26, ал. 2 ГПК). В случая липсва законова норма, която да позволява такова предявяване на чужди права.

Въззиваемите Д. обосновават правния си интерес и с още една абстрактна възможност – да бъде отхвърлен иск на останалите твърдени от тях съсобственици на имота срещу въззивника К., и така да остане неясен въпросът за квотите в съсобствеността, които можело да бъдат установени по такъв начин, че да се окаже, че се получавало „застъпване“ на квоти. Тези твърдения обаче не обуславят правен интерес от водене на отрицателния установителен иск, тъй като съдебните решения имат сила единствено за страните, участвали в процеса по постановяването им. Доколкото уважаването на предявения от въззиваемите Д. положителен установителен иск за собственост формира спрямо въззивника К.сила на присъдено нещо за това, че същите са собственици на своите 45/100 идеални части, уважаването на каквито и да е други искове за собственост в полза на въззивника К.след влизане на евентуално уважително решение по предявения иск не е в състояние да засегне тези идеални части. Поради това твърденията за възможно постановяване на противоречиви решения по въпроса за квотите в собствеността е неоснователно – подобни решения не могат да засегнат признатите от съда в настоящия процес права на въззиваемите Д..

Отделно от това, по делото не се твърдят и конкретни действия, с които въззивникът К.да възпрепятства правата на въззиваемите Д. върху техните 45/100 идеални части от процесния поземлен имот, различни от издаването на констативен нотариален акт. В случай, че такива действия бяха предприети – напр. претенции за осигуряване на достъп до части от имота, за разпределение на ползването, ограничаване на достъпа до имота и т.н., предявяването на отрицателен установителен иск, с който да се изключат евентуални претенции за приходи и ползване на имота (чл. 30 – 32 ЗС), би било допустимо, доколкото се препятстват възможностите на едно лице, което няма собственически права в рамките на имуществената общност на съсобствеността, да упражнява права спрямо другите съсобственици. Но извън тези случаи предявяването на претенция за установяване на липса на съсобственически права на едно лице кумулативно с претенция за установяване на такива права върху други идеални части от същата вещ, следва да се приеме за недопустимо.

Поради това първоинстанционното решение следва да се обезсили в частта, с която е уважен искът на въззивниците Д. за установяване, че въззивникът К.не е собственик на 1/2 идеална част (съответстваща на 50/100) от дворно място с идентификатор 68134.513.351, поради недопустимост на иска с оглед липсата на правен интерес, като в тази част производството по делото следва да се прекрати. 

В останалата си обжалвана част обжалваното решение е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Страните не са оспорили във въззивната жалба и отговора фактическите констатации на първоинстанционния съд относно актовете за собственост и наследственото правоприемство, с които въззиваемите Д. обосновават правото си на собственост върху процесните части от процесните сграда и дворно място. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд не дължи проВ.на правилността на фактическите изводи на първоинстанционния съд, ако относно същите не са направени оплаквания на страните в жалбата и отговора, поради което съдът приема описаните по-горе факти относно сключените нотариални актове, извършената доброволна делба на части имоти и наследственото правоприемство на въззиваемите Д. за установени.

По отношение на първото възражение на въззивника Д. за неустановена идентичност на претендирания от ищците имот с реална част от сградата в дъното на двора с адрес: София, ул. „********. В исковата молба имотът е индивидуализиран като „ателие, представляващо южно помещение с площ от 17 кв.м., разположено на първи партерен етаж от вътрешна жилищна сграда“ в дворното място, индивидуализирано с адрес и идентификатор (на лист 6 от първоинстанционното дело). Тази индивидуализация напълно съответства на описанието на това помещение като част от делбен дял първи, описан в заключение на вещото лице К.Ч., дадено по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския народен съд, 2. район, 1. участък (на лист 18 от първоинстанционното дело), което е неразделна част от протоколно определение от 25.05.1971 г. по посоченото гражданско дело (на лист 19 от първоинстанционното дело), което съставлява проект на разделителен протокол по делото, станал окончателен съгласно Решение от 01.06.1971 г. по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския народен съд, 2. район, 1. участък. Съгласно посоченото заключение на вещото лице Ч. дял първи се състои от „помещение във вътрешната част от към (sic!) южната страна на ул. „********, партера, с площ ок. 17 кв.м. светла площ, заедно 22,6/100 ид. част от общите части на вътрешната сграда и общо антре“. Така е налице индивидуализация на имота по предходен акт за собственост (делбен протокол), която напълно съответства на исковата претенция на въззиваемите Д.. В съдебната практика на ВКС е прието, че „индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство“ (Решение № 672/07.03.2011 г. по гр.д. № 1584/2009 г., I ГО), като ако липсват точни данни за граници такива могат да се установяват и със свидетелски показания, стига да е възможно еднозначно идентифициране на имота (Решение № 65/25.07.2016 г. по гр. д. № 6267/2015 г., II ГО). В случая изслушаната от вещото лице експертиза е направена след оглед на сградата на терен от вещото лице. При изслушването си в откритото заседание от 26.06.2017 г. вещото лице Росен Костов посочва, че на долния етаж на сградата в дъното на двора на ул. „******се намират две помещения – южно и северно спрямо антрето. Следователно липсват пречки да бъде индивидуализирано ателието, което е предмет на делото и същото съответства на имота, заварен от вещото лице, както и на този, описан в документа за собственост, от който въззиваемите Д. извеждат правата си – разделителния протокол от 1971 г., по силата на който собственик на посоченото ателие е бил наследодателят им и техен баща Т.А.Д.. По отношение на оплакването, че не било ясно в коя сграда се намира процесното ателие, настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно – и в исковата молба, и в разделителния протокол, и в заключението на техническата експертиза (на лист 139 от първоинстанционното дело) южното помещение се намира в сградата в дъното на двора (вътрешната къща), която съществува и сега и понастоящем е с идентификатор 68134.513.351.2.

По отношение на неизяснения статут на процесното ателие с площ около 17 кв.м, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се произнася по въпроса за това дали това ателие отговаря на сега действащите изисквания за обособяването си като самостоятелен обект на право на собственост, уредени в устройствените закони. Съгласно правилата на Тълкувателно решение № 96/16.11.1971 г. на ОСГК на Върховния съд годността на определен строеж да бъде обект на вещно право се определя от правните норми, действали към момента на възникването на същия обект. Съгласно заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд техническа експертиза (на лист 139 от първоинстанционното дело) процесната сграда в дъното на двора е построена през 1931 г., като още тогава е представлявала двуетажна масивна сграда. Не е установено обаче към коя дата са били преградени помещенията на първия етаж. Поради липса на такива доказателства настоящият съдебен състав приема, че същите са построени през 1970 г., когато е било образувано съдебно дело за делба на първия етаж на сградата, по което е налична изготвената техническа експертиза на вещото лице Ч., описана по-горе, в която е установено, че към 1971 г. процесният имот е съществувал. С влязло в сила решение по Решение от 01.06.1971 г. по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския народен съд, 2. район, 1. участък, е установено, че ателието е годен обект на делба, т.е. може да бъде обект на правни сделки в качеството си на обособена недвижима вещ. По делото този извод на съда не е оспорен, като оплакванията на въззивника Б. относно негодността на ателието като обект на вещни права не са конкретизирани с оглед представените по делото доказателства. Поради това съдът приема, че е установено, че процесното ателие е годен обект на вещни права.

 По отношение на твърденията, че въззивникът Б. е владял процесното помещение на първия етаж във вътрешната сграда на ул. „********, съдът намира следното:

По делото са разпитани четирима свидетели:

Свидетелят И.С., разпитан в съдебното заседание от 26.06.2018 г. (на лист 263 от първоинстанционното дело), сочи, че познава имота на ул. „******и в него въззиваемите Д. са имали апартамент в разрушената вече сграда откъм улицата и ателие в къщата задната част, където в малка стая в ляво на партера същият правил баня – малка като площ, но функционална, и в нея до около 10 години преди разпита му живеел все още Г.Д.. Свидетелят познавал въззивника К.Б. като наемател на горния етаж, който бил собственост на човек с фамилия „Б.“, като от последния и от самия въззивник свидетелят С.знаел, че К.Б. е бил наемател за периода около 2004 г. Свидетелят излага спомени, че Г.Д. се изнесъл от имота около 2010 г.

Свидетелката И.С., разпитана в съдебното заседание от 26.06.2018 г. (на лист 264 от първоинстанционното дело), сочи, че също познава имота, като знае, че в него въззиваемите Д. имали наследствени права от дядо си. Знае, че в имота е имало къща откъм улицата, която била разрушена поради опасност от самосрутване, като причината за лошото ѝ поддържане бил конфликт между въззиваемите Д. и братовчед им А.. В задната сграда обаче имало ателие, отляво на входа, като то се ползвало първоначално от бащата на въззиваемите, а после от самите тях. Свидетелката описва помещението като малко, но с тоалетна и бойлер срещу входа. Свидетелката знае, че горният етаж от къщата в дъното на двора е бил продаден и за него се влизало от втория етаж на съборената къща по нещо като балкон и няколко стъпала. Свидетелката посочва, че била оставяла багаж в спорното ателие през 2008 г., както и че сега сградата изглежда необитаема и необитавана, но би могла да се ползва. Сградата според нея била в лошо състояние от 8 –9 години пред разпита ѝ пред съда. Свидетелката С.сочи, че не е виждала въззивника К.Б. в имота. Също така посочва, че достъпът до двора бил ограден от братовчеда на въззиваемите А., който бил заключил единствената врата към двора – до съборената къща, и не давал достъп.

Свидетелят Б.М., доведен от въззивника Б., е разпитан от първоинстанционния съд в съдебното заседание от 26.06.2018 г. (на лист 265 от първоинстанционното дело). Същият сочи, че познава въззивника от 1999 – 2000 г. като майстор и от този период знае, че е живял на втория етаж в къщата в дъното на двора на ул. „******в София. Свидетелят сочи, че винаги при срещите им е вземал и карал въззивника Б. ***, като през 1999 г. бил влизал в двора и на първия етаж в задната, все още съществуваща къща, като в лявото помещение на първия етаж въззивникът държал инструменти. Свидетелят споделя данни от въззивника, че същият е живеел на втория етаж в къщата. Сочи, че от около две години имал проблеми съседи и някой се бил настанил в стаите, които ползва. Свидетелят сочи, че не знае дали въззивникът някога е имал документи за собственост.

Свидетелката С.С., разпитана в съдебното заседание от 26.06.2018 г. (на лист 265 – 266 от първоинстанционното дело), Същата описва имота, намиралите се в него две постройки (къщи) – в предната част и в дъното на имота, и последната се обитавала от въззивника Б., като била на два етажа, а на долния етаж в лявата страна имало две стаи с общ коридор. Третата стая на първия етаж не била измазана и имала отделен вход, като там въззивникът държал ламарини и преградил за склад и средното помещение. Сочи, че въззивникът Б. обитавал навсякъде. Свидетелката сочи, че след 2012 г. не била влизала в имота, защото тогава някакви хора ограничили достъпа на Б. до втория етаж, като заварили вратата на сградата с електрожен. Свидетелката сочи, че през 2016 г. била съборена предната къща и бил прекъснат достъпа до втория етаж, като К. следвало да ползва стълба. В последствие, без посочена дата, според свидетелката живущите на втория етаж на предната къща, след разрушаването ѝ се били нанесли на първия етаж на сградата в дъното на двора, обитавана от въззивника Б.. Свидетелката сочи, че не знае на какво основание въззивникът е пребивавал в имота и дали е бил собственик. Свидетелката посочва, че въззивникът Б. отварял вратата на двора, която била затворена с катинар, когато ходила при него (в период до около 2007 г.).

Във връзка с установяване на факта на владението са представени и удостоверение № 69/06.06.2012 г. на Столична община, район „Средика“ (на лист 220 от първоинстанционното дело), според което настоящият адрес на въззивника Б. *** от въззивника Б. с вх. № ОС-94-00-50-(3)/02.08.2012 г., с която същият претендира собственост върху цялата сграда в дъното на имота (на лист 216 от първоинстанционното дело); молба-декларация до Столична община, район „Средика“ от въззивника Б. с вх. № ОС-94-00-50/19.06.2012 г. (на лист 210 от първоинстанционното дело), в която се посочва, че като завладени по давност въззивникът Б. претендира „втори етаж от двуетажна къщта (sic), зграда(sic) Б в задната част на двора в горепосочения адрес с размери 42 м² + таван, стая 15 м² на ет. 1 от северозападната страна на същата зграда(sic); бетонен мост, свързващт (sic) ет 2 от зграда(sic) Б със ет 2 от зграда(sic) А и общото стълбище във (sic) зграда(sic) А. Има и идеална част от дворното място…“. В заявление на въззивника Б. ***0-(1)/28.06.2012 г. е уточнено, че се претендира собственост върху втория етаж на вътрешната двуетажна къща, заедно с таван и една стая на първия етаж – партер.

По делото е приложена и подадена от въззивника Б. „тъжба“ до Софийската районна прокуратура с дата 09.07.2012 г. (на лист 280 от първоинстанционното дело), с която желае да се предприемат действия срещу Е.Н., Р.А.и „Мишо“, който възпрепятствали достъпа до жилището му, като не му позволявали да премине по мостчето от втория етаж на съборената през 2016 г. предна сграда в двора до къщата в дъното на имота на ул. „********. Към тъжбата (на лист 281 от първоинстанционното дело) е приложена и бележка от 13.06.2012 г., с която на „Краси“ е даден последен срок за изнасяне на багажа до 17.6.2012 г. и е посочено, че на 18.6.2012 г. бравите ще бъдат сменени с полиция.

По делото са представени и преписката от район „Сердика“, която съдържа документи относно липсата на претенции на Столичната община към имота, бележка за установен в разрушената вече къща от предната страна на имота пожар от 2003 г., като сигналът е подаден от въззивника, и нотариално дело № 225/2014 г. на нотариус П.П.. Тези доказателства не носят допълнителна информация по въпроса за осъщественото владение върху процесния имот, която да налага самостоятелното им обсъждане от съда, а част от тях съдържат свидетелски показания в писмен вид, поради което не следва да се обсъждат от съда.

По делото въззивникът Б. не е доказал, че за период повече от 10 години е владял претендираното от въззиваемите Д. (ищци в първоинстанционното производство) ателие с площ около 17 кв.м. в южната част на вътрешната сграда, намираща се в дворно място с адрес: София, ул. „********. Съдът не кредитира показанията на доведените от него свидетели М.и С.по отношение на обстоятелството, че същият е владял цялата задна сграда в двора. Показанията на тези свидетели са убедителни в частта, в която сочат, че въззивникът Б. е живял на втория етаж на сградата, но не съдържат описание на твърдените от тях помещения на първия етаж (и по-специално в лявата му част). От друга страна свидетелите на въззиваемите Д. – С.и С., ясно посочват къде се е намирало спорното южно ателие, че в същото е била обособена баня, и че се е ползвало за рисуване, а понякога – и за преспиване. Техните показания взаимно се подкрепят и допълват от представените по делото писмени доказателства. Обстоятелството, че въззивникът Б. не е владял процесното ателие на първия етаж на вътрешната сграда от южната страна, се потвърждава косвено и от изразените от него противоречиви претенции при производството пред общината, с което е следвало да се установи дали да се допусне издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Самият въззивник в двете си първоначални заявления от 19.06.2012 г. и 28.06.2012 г. изрично посочва, че претендира да е придобил чрез давностно владение само втория етаж от вътрешната сграда, която обитава, както и крайното северно (дясно) помещение, в което според свидетелката С.същият е държал метали. Едва в молбата си от 02.08.2012г.  въззивникът Б. заявява намерение да претендира собственост върху цялата сграда. При това положение са налице признания, че същият не е владял в периода 2000 г. – 2014 г. претендираното от въззиваемите Д. южно помещение на първия етаж на сградата, а това признание се подкрепя от показанията на свидетелите С.и С.по делото, поради което съдът приема на основание чл. 175, ал. 1 ГПК, че въззивникът Б. не е владял процесното помещение в период от 10 години преди снабдяването си с констативен нотариален акт. Следва да се отбележи също така и че по делото е установено, че въззивникът Б. е ползвал втория част от сградата първоначално на облигационно основание (договор за наем), което изключва намерението му да държи вещта за себе си, като не е установена при условията на пълно и главно доказване промяна на това намерение.

Както правилно е посочил първоинстанционния съд, Решение № I-50-99/07.12.2015 г. по гражданско дело № 56033/2012 г. на Софийския районен съд, 50. състав (на лист 222 – 224 от първоинстанционното дело), потвърдено с Решение № 7762/20.11.2017 г. на Софийския градски съд, II-г въззивен състав (на лист 225 – 227 от първоинстанционното дело), с което Р.А., Г.С., Е.Н. и М.Б.са осъдени да предадат владението на втория етаж и северната стая на първия етаж от вътрешната къща в двора с адрес: София, ул. „********, не са от значение за правилното решаване на делото. Въззиваемите Д. не са били страна по делото, а съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само за страните по делото. Освен това по делото не е било отправено искане за връщане на владението върху оспорваното южно помещение на първия етаж от вътрешната сграда.

Първоинстанционният съд правилно е приел въз основа на цитираните по-горе нотариални актове, по чиято действителност и вещнопрехвърлително действие страните не спорят, че процесното помещение е станало собственост на Т.А.Д. по силата на извършената през 1971 г. делба, като заедно с него същият е получил в дял и 9/100 идеални части от общите части, представляващи дворно място. Правилно първоинстанционният съд е приел, че южното ателие на първия етаж в къщата в задната част на процесния имот е придобито от въззиваемите Д. след смъртта на баща им Т.А.Д. през 1999 г. и смъртта на съпругата му (и майка на въззиваемите) – В.Г.Д. (поч. на 29.10.2007 г.) по наследство. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН квотите на въззиваемите Д. са равни – по една втора част, тъй като същите са наследници от първи ред – деца на починалите си родители.

Следователно по делото въззиваемите Д. са доказали придобиването чрез дарение и по наследствено правоприемство на по 1/2 идеална част за всеки от тях от правото на собственост върху ателието с площ около 17 кв.м. в южната част на сградата в дъното на двора в поземлен имот с адрес: София, ул. „********, която сега е заснета в кадастъра с идентификатор 68134.513.351.2. В тази част решението следва да се потвърди.

По отношение на собствеността върху 45/100 идеални части от дворното място:

Във жалбата си въззивникът Б. възразява, че съдът не следвало да се занимава с правото на собственост върху дворното място, тъй като за същото не била извършвана делба. Следва да се посочи, че по делото не се претендира установяване на собственост върху конкретни реални части от дворното място, а върху идеални части – квоти от общото право на собственост. Поради това няма пречка да се установи какъв е делът на една от страните в правото на собственост върху една вещ, дори и да не се иска делба на същата.

По делото се установява, че с всички прехвърлителни сделки за части от построените в имота сгради – нотариален акт за алеаторна покупко-продажба № 176/28.11.1953 г., том X, нот. дело № 1960/1953 г. (на лист 11 – 12 от първоинстанционното дело); нотариален акт № 40/01.03.1967 г., том V, нот. дело № 468/1967 г. (на лист 13 – 14 от първоинстанционното дело); нотариални актове за дарение № 70/08.11.1971 г., том XXIX, нот. дело № 5099/1971 г. и № 80/01.12.1971 г., том XXXI, нот. дело № 5493/1971 г. (на лист 23 – 26 от първоинстанционното дело), и нотариален акт за продажба № 12/08.01.1992 г., том I, нот. дело № 14/1992 г. на нотариус И.Г.(на лист 40 – 41 от първоинстанционното дело), както и с решението за допускане на делба на части от построените в имота сгради по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския районен съд, втори район, първи участък (на лист 15 – 16 от първоинстанционното дело), включват и части от правото на собственост върху двора. Следователно е налице хипотеза, при която върху един терен са били изградени сгради, при което всеки от собствениците на част от сградата е придобил и част от поземления имот, върху който същата е построена. В тази хипотеза съгласно т. 2, б. „д“ и „е“ от Постановление № 2/1982 г. на Върховния съд дворното място се превръща в принадлежност към сградата (вместо обичайната ситуация, при която сградата е приращение към земята – чл. 92 ЗС) и собствеността върху същото следва собствеността върху съответните обекти в построените в него сгради.

Поради това, щом се установи, че въззиваемите Д. продължават да са собственици на ателие, представляващо южното помещение на първия етаж във вътрешната сграда в дворното място с адрес: София, ул. „********, то същите продължават да са собственици и на 9/100 идеални части от правото на собственост върху дворното място, както същите са установени като принадлежност към това помещение с решението по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския районен съд, втори район, първи участък.

По отношение на останалите 36/100 идеални части, претендирани от въззиваемите Д., първоинстанционният съд е установил, че те са придобити от въззиваемите Д. (при дял в съсобствеността от по 1/2 за всеки от тях) по наследство и дарение от починалия им наследодател Т.А.Д.. Същият е придобил правото на собственост върху тази част от двора заедно с намиращия се на първия етаж в съборената сграда откъм улицата в двора с адрес: София, ул. „********, с нотариален акт за покупка № 176/28.11.1953 г., том X, нот. дело № 1960/1953 г. (на лист 11 – 12 от първоинстанционното дело), като по делото не се спори, че прехвърлителят по тази сделка – А.Х.Д., е бил собственик на имота. В този нотариален акт изрично е посочено, че Т.Д. придобива тридесет и шест идеални части от правото на собственост върху двора. С нотариални актове за дарение № 70/08.11.1971 г., том XXIX, нот. дело № 5099/1971 г. и № 80/01.12.1971 г., том XXXI, нот. дело № 5493/1971 г. (на лист 23 – 26 от първоинстанционното дело) Т.А.Д. е дарил по 1/3 част от своите 36/100 идеални части на всеки от въззиваемите – В.Д. и Г.Д.. Останалата част от тези идеални части въззиваемите Д. са придобили като деца на починалите Г.Д. и В.Д. (съгласно удостоверения за наследници №№ 2261/14.09.2017 г. на Столична община, район „Сердика“ – на лист 27 от първоинстанционното дело, и 2261/14.09.2017 г. на Столична община, район „Сердика“ – на лист 29 от първоинстанционното дело) поравно съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН. Така двамата въззиваеми са придобили равни части – по половината, и от тези 36/100 идеални части.

Следва да се отбележи, че съгласно изслушаната от първоинстанционния съд техническа експертиза, която е компетентно изготвена след проВ.в служебно съхраняваните регулационни и кадастрални планове, поради което съдът я кредитира, всички представени по делото нотариални актове се отнасят за процесния имот, сега с идентификатор 68134.513.351 (на лист 138 – 139 от първоинстанционното дело).

Обстоятелството, че през 2016 г. къщата, в която въззиваемите Д. са били собственици на апартамента на първия етаж, е била разрушена, не променя участието на същите в съсобствеността. Това е така, тъй като при случай, в който дворното място е станало принадлежност към построените в имота сгради, същото не губи качеството си на годен обект на вещни права. За дворното място, докато съществуват сградите или по уговорка на собствениците в сградите не бъде прехвърлено правото на собственост, действат само две особени правила – съгласно цитираното по-горе Постановление № 2/1982 г. на Върховния съд същото не подлежи на делба, и съгласно чл. 98 ЗС при липса на друга уговорка заедно със собствеността върху сградите и обектите в тях се прехвърля и собствеността върху съответните идеални части от дворното място. В случая обаче при всички разпореждания с апартамента на първия етаж в разрушената сграда изрично е посочвано, че са прехвърляни и идеалните части от правото на собственост върху дворното място, които съответстват на този апартамент (36/100 идеални части). След погиване на сградата правилото на чл. 98 ЗС престава да действа и въззиваемите Д. продължават да са собственици на идеални части от двора, с който могат да се разпореждат свободно, вече като главна вещ, а не като принадлежност към сграда.

По делото не се установява и въззивникът Б. да е упражнявал владение върху дворното място на ул. „********. Вярно е, че същият е ползвал сградата в дъното на двора и е преминавал през дворното място. Тези действия обаче са от вида на т.нар. „търпими“ действия, доколкото преминаването през двора е необходимо, за да се ползва сградата. Тези действия не сочат на владение върху двора, в който всички разпитани по делото свидетели съобщават, че са живели и други лица. В този случай следва да се приеме, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена и доколкото собствениците на една от сградите са упражнявали права в двора, не е налице хипотеза на съвладение. Следователно ползването на двора за преминаване от въззивника Б. не го е превърнало във владелец на същия. За да придобие владение и върху дворното място същият е следвало да манифестира намерението си да владее и него. По делото обаче не е установено въззивникът Б. да е излагал такова намерение преди да започне производството по снабдяването му с констативен нотариален акт през 2012 г., а от този момент досега не е изминал 10-годишният срок, който би могъл да го направи собственик по давностно владение. Нещо повече, налице признание на самия въззивник – в тъжбата от 09.07.2012 г. (на лист 280 от първоинстанционното дело), че достъпът му до двора е бил ограничаван от други лица, което означава, че същият не е имал спокойното владение върху двора към тази дата.

Евентуалното владение на въззивника Б. върху втория етаж от постройката в дъното на двора не засяга идеалните части от правото на собственост върху последния, притежавани от въззиваемите Д.. Това е така, тъй като, както беше посочено до 2016 г. общият двор е бил принадлежност към намиращите се в него сгради и индивидуалните жилища и обекти в тях. Въззиваемите Д. извличат правото си на собственост върху идеални части, припадащи се към апартамента на първия етаж във външната (съборена през 2016 г.) сграда в дворното място на ул. „********, за който въззивникът въобще не е предявявал претенции, както и припадащите се към ателието в южната част на първия етаж от задната постройка идеални части. За последния обект съдът вече прие, че не е владян от въззивника Б.. Поради това дори и въззивникът да е придобил идеални части от правото на собственост върху дворното място, същите не съответстват на 45-те стотни идеални части на въззиваемите Д., а е възможно да се придобити единствено след загубване на правото на собственост на друго лице.

Следователно собственици на 45/100 идеални части от дворното място с адрес: София, ул. „********, с идентификатор: 68134.513.351 принадлежат при равни квоти (по ½) на въззиваемите В.Т.Д. и Г.Т.Д. и първоинстанционния съд правилно е установил искът им за признаване на собственост върху тези идеални части. В тази част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

За пълнота следва да се отбележи, че предоставянето от съда на защита върху 45/100 идеални части от дворното място на въззиваемите Д. срещу въззивника Б. защитава техните права, независимо от това за кои идеални части последният може да насочи претенциите си към други лица. Квотата в съсобствеността се определя именно като идеална част, която няма материално изражение, поради това дадената от съда защита на 45/100 идеални части съставлява пречка за въззивника да твърди всякакво друго участие в съсобствеността, която намалява признатите за собствени на въззивниците идеални части. Правото на същите не може да бъде засегнато до признатия от съда обем с какъвто и да било друг иск между страните, тъй като с влизане на сила на настоящото решение, повдигането на подобен спор ще е недопустимо до настъпване на нови обстоятелства след влизане на решението в сила (чл. 299, ал. 1 ГПК).

За отмяната на констативния нотариален акт:

Съгласно практиката на ВКС (Решение № 138 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 799/2012 г., II ТО), искането за отмяна на констативния нотариален акт (чл. 537, ал. 2 ГПК) не е самостоятелна претенция, а последица от уважаването на иск, с който се установяват права на лице, различно от признатото в отменяния акт за собственик на определен недвижими имот.

Първоинстанционният съд е признал въззиваемите Д. за собственици на 45/100 идеални части от правото на собственост върху процесното дворно място и е уважил иска им за признаване на това, че въззивникът Б. не е собственик на 1/2 идеална част от дворното място. Отмяната на оспорвания нотариален акт от първоинстанционния съд в частта над 45/100 до  1/2  от идеалните части от правото на собственост върху дворното място е изцяло с оглед уважаването на предявения от въззиваемите Д. отрицателен установителен иск.

Доколкото настоящият съдебен състав приема, че последният иск е недопустим и обезсилва решението в тази част, то първоинстанционното решение следва да се обезсили и в частта, с която е отменен констативният нотариален акт, с който въззивникът Б. е признат за собственик на разликата от 5/100 идеални части от правото на собственост върху дворното място (съответстваща на разликата между 45/100 идеални части и 1/2 идеална част (50/100) от правото на собственост върху същото), е отменен частично.

В частта относно останалите 45/100 идеални части от правото на собственост върху дворното място първоинстанционното решение е правилно с оглед уважения положителен установителен иск и следва да се потвърди.

По отношение на собствеността на южната половина от мазето в двора, разположена под терасата в дворно място с адрес: София, ул. „********, и идентификатор: 68134.513.351.

Въззивникът Б. излага доводи, че по делото не било установено къде точно се намира този претендиран от въззиваемите Д. (ищци в първоинстанционното дело) обект. От доказателствата по делото – представеното като неразделна част от протоколно определение от 25.05.1971 г. по гражданско дело № 2608/1970 г. на Софийския народен съд, 2. район, 1. участък (на лист 19 от първоинстанционното дело) заключение на вещото лице К.Ч., дадено по същото дело (на лист 18 от първоинстанционното дело), се установява, че мазето е било част от получения от наследодателя на въззиваемите Д. дял от сградата в дъното на двора на ул. „********, като страните не спорят, че същата сграда все още съществува. Поради това и въззивамите правилно са били признати за собственици на мазето, доколкото то е част от дела им от сградата. Първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която е уважен положителният установителен иск на въззиваемите Д. за собственост върху мазето, като съответно следва да се отмени и оспорваният констативен нотариален акт за същия обект, издаден в полза на въззивника Б..

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която делото е прекратено по предявения отрицателен установителен иск за това, че въззивникът Б. не е собственик на посочената южна част от мазе, поради което въззивният не следва да разглежда тази претенция.

Оплакванията във въззивната жалба за статута и собствеността на разрушената сграда откъм улицата в процесното дворно място, с изключение на разгледания въпрос за собствеността върху самото дворно място, нямат значение за правилното решаване на спора, тъй като не се спори, че тази сграда е била разрушена и никоя от страните няма претенции към нея.

Относно разноските:

При този изход на спора доколкото и двата предявени от въззиваемите Д. иска имат за предмет защита на право върху един и същи недвижим имот, то право на разноски по делото пред въззивната инстанция имат само въззиваемите Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Тъй като изходът на спора не се променя по отношение на защитените права на въззиваемите, разноските пред първоинстанционния съд също не следва да се променят.

В производството пред въззивната инстанция и двете страни претендират присъждане на разноски за безплатно извършена правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв, но не са представили договори с такава клауза пред въззивната инстанция, поради което адвокатски възнаграждения не следва да се присъждат. Делото е решено в полза на въззиваемите, поради което не следва да се преразпредял и отговорността за заплащане на държавни такси по делото.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „а“ въззивен състав

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение 457787/25.07.2018 г. по гр. дело № 89010/2017 г. на Софийския районен съд, 128. състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по иска на В.Т.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Г.Т.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, спрямо К.К.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, че последният не е собственик на 1/2 идеална част (съответстваща на 50/100 идеални части) от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.513.351, находящ се в София, район „Сердика“, ул. „********, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: ниско застрояване, с площ по скица 288 кв.м., при съседи: имот с идентификатор 68134.513.357, имот с идентификатор 68134.513.352, имот с идентификатор 68134.513.345, имот с идентификатор 68134.513.350, имот с идентификатор 68134.513.359, имот с идентификатор 68134.513.358, който имот по действащия регулационен план, одобрен със Заповед № РД-50-09-204/08.04.1987 г. на  главния архитект на София, и ЧИЗРП за кв. 24, одобрено със Заповед № РД-50-09-13/21.04.1993 г., представлява УПИ Х-17 от квартал 24 по плана на град София, местност „ГГЦ Зона В-17“ при съседи: УПИ IX-6, УПИ XI-18, УПИ III-4 и ул. „Кресна“, и В ЧАСТТА, с която е отменен констативен нотариален акт за собственост № 47/23.12.2014 г., том II, рег. № 10729, дело № 225/2014 г. на нотариус П.П.с регистрационен № 157 по регистъра на Нотариалната камара, в частта, с която К.К.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е признат за собственик на  5/100 идеални части (представляващи разликата между 45/100 и 1/2 (или 50/100) идеална част) от правото на собственост върху същия поземлен имот с идентификатор 68134.513.351, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА Решение 457787/25.07.2018 г. по гр. дело № 89010/2017 г. на Софийския районен съд, 128. състав, в останалата му обжалвана част, с която В.Т.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Г.Т.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, са признати по отношение на К.К.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за собственици на основание дарение и наследство на по една втора от 45/100 идеални части от недвижим поземлен имот с идентификатор 68134.513.351 с адрес: София, ул. „********, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: ниско застрояване, с площ по скица 288 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.513.357, 68134.513.352, 68134.513.345, 68134.513.350, 68134.513.359 и 68134.513.358, който представлява урегулиран поземлен имот (УПИ) X-17 от квартал 24 по плана на гр. София, местност „ГГЦ Зона В-17“, одобрен със Заповед № РД-50-09-204/08.04.1987 г. на  главния архитект на София, и ЧИЗРП, одобрен със Заповед № РД-50-09-13/21.04.1993 г., както и на по 1/2 идеална част от ателие, представляващо южно помещение с площ около 17 кв.м., разположено на първия партерен етаж от вътрешна жилищна сграда – еднофамилна къща на два етажа със застроена площ от 54 кв.м., с идентификатор 68134.513.351.2, с адрес: София, кв. „Банишора“, ул. „********, и от южната половина от мазето в двора, разположено под терасата, и с която е отменен констативен нотариален акт за собственост № 47/23.12.2014 г., том II, рег. № 10729, дело № 225/2014 г. на нотариус П.П.с регистрационен № 157 по регистъра на Нотариалната камара, в частта, с която К.К.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е признат за собственик на ателие, представляващо южно помещение с площ около 17 кв.м., разположено на първия партерен етаж от вътрешна жилищна сграда – еднофамилна къща на два етажа, със застроена площ от 54 кв.м., с идентификатор 68134.513.351.2, с адрес: София, кв. „Банишора“, ул. „********, и от южната половина от мазето в двора, разположено под терасата, и на  45/100 идеални части от недвижим поземлен имот с идентификатор 68134.513.351 с адрес: София, ул. „********, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: ниско застрояване, с площ по скица 288 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.513.357, 68134.513.352, 68134.513.345, 68134.513.350, 68134.513.359 и 68134.513.358, който представлява урегулиран поземлен имот (УПИ) X-17 от квартал 24 по плана на гр. София, местност „ГГЦ Зона В-17“, одобрен със Заповед № РД-50-09-204/08.04.1987 г. на  главния архитект на София, и ЧИЗРП, одобрен със Заповед № РД-50-09-13/21.04.1993 г.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.