Р Е Ш Е Н И Е
№ 3247/17.7.2020г.
гр. Варна, 17.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVII-ти състав, в публично заседание на тридесети юни
през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА
при участието
на секретаря Антоанета Атанасова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 19177 по описа за 2019г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по молба на Д.Н.И., ЕГН **********,***, aп. 1, действаща чрез адв. К.Т., член на Варненска адвокатска
колегия с адрес на адвокатска кантора: гр. * срещу „О.Ф.Б." ЕАД със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от изпълнителния директор *, вписано в агенция по
вписванията - Търговски регистър с ЕИК *********, с искане до
съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сума в размер на
400,00 лв. представляваща претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено от длъжника по изп. дело № 731 по описа за 2010 г. на ЧСИ Илиана
Станчева, район на действие Варненски окръжен съд, вписан с peг.
№ 712 в Камарата на Частните съдебни изпълнители в Република България адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие по същото.
В исковата молба
ищцата твърди, че в
полза на „Банка ДСК“ ЕАД са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. 9343/2010 г. по описа на ВРС, VII състав.
Срещу нея било
образувано изпълнително дело № 731 по описа за 2010г. на ЧСИ *, с рег. № 712 на
КЧСИ. Заявява, че ответното дружество било конституирано като взискател в
изпълнителното производство, след като придобило вземанията по издадения
изпълнителен лист въз основа на договор за цесия, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД. Ищцата поддържа, че била принудена да ангажира услугите
на адвокат, на когото заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 400.00
лв. за процесуално представителство и защита в изпълнителното производство.
Излага, че след няколкократни посещения в кантората на частния съдебен
изпълнител, проучване и анализ на делото, процесуалният ѝ представител
депозирал искова молба срещу ответника за установяване недължимост на вземането
по издадения изпълнителен лист поради погасено по давност право на принудително
изпълнение. Посочва, че е влязло в сила Решение № 3297 от 17.07.2019 г. постановено по гр. дело № 1312 по описа за 2019 г. на Варненски районен съд.
34-ти състав с което е прието за установено,
че ищцата не дължи на „О.Ф.Б." ЕАД сумите по издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради
„перемпция" и погасено по давност право на принудително изпълнение. Сочи,
че по силата на чл. 79, ал. 1, т. 1 от ГПК при прекратяване на
изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК разноските по изпълнението са за сметка на взискателя, а в
конкретния случай с влязло в сила съдебно решение е установено, че
изпълнителното производство е прекратено при условията на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК. Позовава се на разпоредбите на чл.45, ал.1 и чл.49 от ЗЗД. Изтъква, че разпоредбата на чл. 79 ГПК урежда дължимостта на разноските в изпълнението, като предвижда, че
разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, с изключение на случаите,
когато делото се прекрати, (освен поради плащане в изпълнителното
производство), както и ако изпълнителните действия бъдат изоставени от
взискателя или бъдат отменени от съда. Счита, че посочената норма не урежда
процесуалната възможност да се съберат по принудителен ред разноските,
направени от длъжника в изпълнението в случай на неговото прекратяване поради
недължимост на сумите, поради което за последния остава възможността да
установи вземането си по исков ред. Намира, че направените от длъжника разноски
имат характер на претърпени вреди. Навежда доводи, че извършените разноски за адвокатско възнаграждение се
явяват необходим разход във връзка със защитата по изпълнителното дело, поради
което за нея е възникнало вземане срещу ответника за обезщетение за така
претърпените имуществени вреди в размер на 400,00лв.
Съобразно изложеното ищцата моли съда да постанови решение,
с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „О.Ф.Б.“ ЕАД депозира отговор на исковата молба, в който предявеният иск
се оспорва като неоснователен. Ответното
дружество намира, че не е доказано изпълнение на фактическия състав на деликтна
отговорност. Излага доводи за недоказаност на настъпването на претендираната в
исковата молба вреда, като отрича и причиняването на такава да е в
причинно-следствена връзка с поведението на цесионера. Моли съда да приеме, че
към момента на депозиране на молбата за конституиране като взискател по
изпълнително дело №731/2010г. за ответното дружество е било налице непогасено
вземане, подлежащо на принудително изпълнение. Твърди, че не са осъществявани
каквито и да било действия по процесуална защита на длъжника от неговия
процесуален представител. При условията
на евентуалност оспорва размера на претендираните с исковата молба вреди, като
счита, че такива биха били налични в размер на максимум 60лв., представляващи
минималният адвокатски хонорар за извършване на справка по изпълнителното дело
с даване на мнение по него.
Ето защо ответникът моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск
като неоснователен и недоказан. Претендира присъждането на направени разноски.
В съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата претенция. Процесуален
представител на ответното дружество поддържа писмения отговор и моли за
отхвърляне на предявения иск.
Подадената
искова молба отговаря на процесуалните изисквания на закона и се явява допустима. От изложените в
исковата молба фактически твърдения се установява наличието на извънсъдебен
спор между страните като условие за надлежното упражняване на правото на иск. Разгледана по същество, исковата молба
е частично основателна, по следните съображения:
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
От приобщения към
доказателствения материал препис от изпълнително дело № 20107120400731 по описа
на ЧСИ * (присъединено ведно с гр.д.№17884/18г. на ВРС, към което е приложено),
се установява, че същото е образувано по молба на „Банка ДСК“ ЕАД, въз основа
на изпълнителен лист, издаден на основание Заповед № 5461/23.06.2010г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу
солидарните длъжници *, Д.Н.И. и *, за сумите, както следва: 11 164.13 лв.-главница по договор за кредит № 11/8830362 от 10.07.2008
г.; 2 819.68 лв. - договорна лихва върху главницата за периода от 23.1.2009 г.
до 22.6.2010 г.; 1 585.27лв. - лихва /такси закъснение за периода от 3.2.2009
г. до 22.6.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
22.06.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както
и сумата от 311.38 лв. –разноски за
заплатена държавна такса и сумата от
561.00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
С молба от 25.09.2013г.
„О.Ф.Б.“ ЕООД, чрез упълномощен процесуален представител, е сезирало ЧСИ Станчева
с искане да бъде конституирано в качеството му на взискател в изпълнителното
производство, тъй като „Банка ДСК“ ЕАД е цедирала вземанията си, за което е
представен договор за прехвърляне на вземания от 03.07.2013г.
С
молба вх. № 1484/24.01.2019г. ищцата представила на ЧСИ * Договор за правна
помощ и консултантско съдействие за осъществяване на всякакви правни действия в
интерес на И. в качеството й на възложител по посоченото изпълнително дело. От представения
договор за правна защита и съдействие от 21.01.2019 г. се установява, че Д.Н.И.
е заплатила в полза на адв. К.Т. сумата 400 лв. за оказване на процесуално
представителство и извършване на всякакви правни действия в интерес на ищцата
по образуваното изп. дело № № 20107120400731 по описа на ЧСИ
Илиана Станчева, включително такива по прекратяване на изпълнителното
производство.
С Решение № 3297/17.07.2019
г., постановено по гр. д. № 1312/2019 г. по описа на ВРС, влязло в законна сила
на 08.08.2019г., е прието за установено, че ищцата не дължи на ответното
дружество сумите по посочените Заповед за изпълнение и изпълнителен лист поради
погасяване на правото на принудително изпълнение.
Въз основа
на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Според
разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия. Тя има обезпечителна-гаранционна функция и настъпва след
като натовареното лице при или по повод изпълнение на възложената му работа,
включително с бездействието си, причини виновно вреди на пострадалия. За да
възникне тази отговорност е необходимо кумулативното наличие на следните
предпоставки: вреди, причинени на пострадалия-ищец от лице, на което
отговорният по чл.49 от ЗЗД е възложил някаква работа, които вреди да са
причинени по повод на изпълнението/неизпълнението ѝ и по вина на
изпълнителя, при наличието на причинна връзка между тях. На обезщетяване
подлежат всички вреди- имуществени и неимуществени, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
В настоящия случай се претендират имуществени вреди, изразяващи се в
реализирани от ищцата разходи в хода на воденото срещу нея изпълнително
производство. Разпоредбата на чл. 79 ГПК регламентира единствено въпроса за
дължимите от длъжника разноски, като липсва норма, която да урежда как се
репарират разходите, направени от последния в рамките на изпълнителния процес в
зависимост от това дали съществува или не правото на принудително изпълнение. Съдебната практика е трайна и
еднозначна в отричане на възможността съдебният изпълнител да постанови
принудително събиране на сторени от длъжника разноски. Като основание за това
се сочи, че съдебният изпълнител не е правораздавателен орган и не
разполага с правомощия да осъжда взискателя за реализирани от
длъжника разноски, както и че не
е възможно прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК в този
случай. Поради това постановлението на съдебния изпълнител
за разноските в полза на длъжника не би се ползвало със сила на присъдено нещо,
съответно въз основа на него не може да бъде издаден изпълнителен лист.
Процесуалното
представителство на длъжника в изпълнителното производство от адвокат е
призната и гарантирана от закона възможност за всеки участник в съдебно
производство, с оглед пълното охраняване на интересите му. След като не
съществува възможност, в рамките на изпълнителното дело, да бъдат присъдени в
полза на длъжника направените от него разходи за възнаграждение на адвокат, то
същите се явяват вреда, с която е намаляло имуществото му и са пряка и
непосредствена последица от проведеното изпълнително производство. Поради това
единственият път за защита на длъжника е да претендира тези разходи по общия
исков ред като обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, а това
обуславя допустимостта на исковата претенция.
На следващо
място, за основателното провеждане на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване наличието на образувано изпълнително
производство, което е било прекратено, че е заплатил процесното адвокатско
възнаграждение, наличието на причинно-следствена връзка между факта на
образуване на изпълнителното дело и заплатения хонорар, че вредата е причинена
при или по повод възложена от ответника работа.
Предвид обсъдените
по-горе писмени доказателства, съдът намира за установено, че срещу ищцата е
било инициирано изпълнително производство, в хода на което ответното дружество
е придобило вземането на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД, произтичащо от договор за
кредит от 10.07.2008г. Не се спори и че с влязло в сила съдебно решение е
прието за установено, че ищцата не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД сумите по издадените
заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като е прието, че изпълнителното
производство следва да се счита за прекратено поради настъпила перемпция на
04.07.2014г. Поначало при иницииране на процесното принудително изпълнение,
както и при конституиране на ответното дружество в качеството му на взискател,
последното е било добросъвестно /било е носител на вземане, за което е бил
издаден изпълнителен лист във връзка с постановена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК/. Ангажираният обаче от ответника процесуален
представител да предприема всички действия по принудително събиране на вземания
на дружество е допуснал бездействие, довело до погасяване на правото на
принудително изпълнение. Ето защо и „О.Ф.Б.“ ЕАД следва да отговаря за
бездействието на своя служител, за онези вреди, които са били в пряка причинна
връзка с това му поведение.
Установи се, че
ищцата е упълномощила процесуален представител, която да защитава законните й
права и интереси по воденото срещу него изпълнително производство, като И. е
заплатила уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. При това
положение се налага извода, че е налице пряка причинна връзка между заплатеното
възнаграждение и водения изпълнителен процес, прекратен в резултат на
бездействието на взискателя.
Формираните от
съда изводи се споделят и в практиката на ВОС, като в този смисъл са Решение № 161 от 11.02.2019 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2818/2018 г., Решение № 868 от
10.07.2019 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 1059/2019 г.
и др.
По отношение размера на вредата, съдът намира, че следва да съобрази направеното
в отговора на исковата молба възражение за прекомерност, с оглед извършените от
процесуалния представител на ищцата действия по правна защита и съдействие в
изпълнителното производство. Касае се за възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът приема, че е допустимо в настоящото производство, тъй като
това е първият момент, в който може да направи оспорване, предвид характера на
претенцията. Застъпване на противно становище би поставило в неравностойно
положение взискателя, тъй като в изпълнителния процес длъжникът може да права
възражение за прекомерност и да обжалва постановлението за разноските на
съдебният изпълнител, а взискателят не разполага с такава възможност в това
производство /както се посочи по-горе съдебният изпълнител не разполага с
правомощия да присъжда разноски в полза на длъжника/. Доколкото се касае именно за сторени разноски –
заплатено адвокатско възнаграждение, в производството по общия исков ред,
каквото е и настоящото, съдът дължи произнасяне по направеното възражение за
прекомерност.
Както бе посочено, уговореното и заплатено от И. възнаграждение възлиза на 400
лева. Видно от
представените доказателства, оказаната на длъжника по изп. дело професионална
помощ се свежда единствено до депозиране на молба за прилагане по
изпълнителното дело на договор за правна помощ, като липсват данни да са
осъществявани други действия по процесуално представителство и защита. Предвид липсата
на каквито и да е извършени от процесуалния представител на длъжника действия
по образуваното изпълнително производство, съдът приема
възражението за прекомерност за основателно. Размерът на дължимото възнаграждение
следва да се определи по правилата на Раздел II от Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждение, а именно – “Възнаграждения
за съвет, справки, изготвяне на книжа и договори” и конкретно- съобразно чл. 6, т. 3 и т. 5, предл.
последно от Наредбата. В тази насока е и практиката на ВОС- в Решение
№946/31.10.2019г., постановено по в.т.д.№1400/19г., на което основателно се
позовава ответната страна, изрично се приема, че разпоредбата на чл. 10, т. 3
от Наредбата определя размера на възнагражденията съобразно материалния интерес
само в случай че адвокатът окаже правна помощ и съдействие в хода на
изпълнителния процес като съвкупност от процесуални действия, а не за
депозиране на само една молба за прекратяване. В случая, както беше посочено,
единствените извършени от процесуалния представител действия се свеждат до
изготвяне и депозиране на молба за прилагане по изпълнителното дело на договор
за правна помощ, поради което разноски се дължат само за справка по изпълнителното
дело с даване на мнение – 60.00 лева /чл. 6, т. 3 от Наредбата/ и за изготвяне
на молба за прилагане на договора за правна помощ – 50.00 лева /чл. 6, т. 5,
предл. последно от Наредбата/. По изложените съображения претендираното
обезщетение за имуществени вреди следва да бъде редуцирано по размер до минимума,
визиран в разпоредбите на чл. 6, т. 3 и т. 5, предл. последно от Наредба № 1 от
09.07.2004 г., който е в общ размер на 110.00 лева.
В
полза на ищцата е оказана безплатна правна помощ и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
в полза на процесуалния й представител следва да
бъде присъдено възнаграждение, което да бъде възложено в тежест на ответника. Същото трябва да бъде
определено от съда в размер, съобразен разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, а именно- 100лв.
Съобразно отхвърлената част от иска на адв. К.Т. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал.
1, т. 2 от ЗА в размер на 82,50лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Ищцата
е направила и разноски в размер на 50,00лв., представляващи заплатена държавна
такса. Същите следва да й бъдат присъдени в пълен размер, независимо от
наличието на отхвърлена част на иска, тъй като са в минималния размер, предвиден
в чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ответното дружество също има право на разноски. В случая страната
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение от 300 лева. Доколкото обаче
според разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК размерът на юрисконсултското
възнаграждение се определя от съда и като взе предвид изразеното от ответника
становище в писмения отговор за липса на сложност на делото от фактическа и
правна страна, съдът намира, че възнаграждението следва да се определи в
минималния размер по чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
а именно-100 лв. Съразмерно на отхвърлена част от иска в полза „О.Ф.Б.“ ЕАД
следва да се присъди сума в размер на 72,50 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.Н.И., ЕГН **********,***, aп. *, сумата от 110.00
лева /сто и десет лева/, представляваща претърпени от ищцата имуществени
вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по изпълнително дело №
20107120400731 по описа на ЧСИ *, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 110.00 лева до претендирания размер от 400.00
лева, на основание чл. 49 ЗЗД.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Д.Н.И., ЕГН **********,***, aп. *, сумата от 50.00
лева /петдесет лева/, представляваща сторените по делото разноски за
заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Н.И., ЕГН **********,***, aп. *, да заплати на „О.Ф.Б.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 72,50 лева /седемдесет и два лева и
петдесет стотинки/, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адв.К.Т.,***, офис 1
сумата от 82,50лв. /осемдесет и два
лева и петдесет стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, във вр. с чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от Закона
за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: