Р Е Ш Е Н И Е
№
260860
гр.
Пловдив, 01.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГО, VII въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори
април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от млaдши съдия Чипова в. гр. д. № 795 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК: *********, подадена чрез
пълномощника юрисконсулт П., против Решение № 261772 от 18.12.2020 г.,
постановено по гр.д. № 9020 по описа на РС
– Пловдив за 2020 г., в частта, с която е признато за установено в отношенията
между страните, че В.Г.М., ЕГН: **********, и В.Г.Г., ЕГН: **********, не
дължат на „ЕКСПРЕСБАНК“ АД, понастоящем „БАНКА ДСК“ АД, сумата в размер на
4836,40 лв., съгласно изпълнителен лист от 22.07.2011 г. по ч.гр.д. №
13462/2011 г. по описа на РС – Пловдив.
В
жалбата са изложени подробни съображения за недопустимост и неправилност на
обжалваното решение. Жалбоподателят поддържа, че районният съд не се е
произнесъл по релевираните от него възражения за недопустимост на предявените
срещу него искове. Излага становище, че неправилно при преценката дали
вземането му към ищците – тук въззиваеми, е погасено по давност съдът се е
позовал на ТР № 2/26.05.2015 г. на ВКС. Счита, че в случая приложение следва да
намери разрешението, дадено в ППВС №
3/18.11.1980 г. Поддържа, че давност по отношение на процесното вземане не е
текла в рамките на образуваното изпълнително производство и че такава е
започнала да тече едва след 26.05.2015 г., но същата е прекъсната с
предприемането на изпълнителни действия. Отправя
искане към въззивния съд за отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на друго по съществото на спора.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от В.М.Г.
и В.Г.Г., чрез пълномощника им адвокат Д.. В отговора се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и се отправя молба за оставянето ѝ
без уважение и за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК, предявени от В.Г.М. и В.Г.Г.
за признаване за установено в
отношенията между страните, че същите не дължат на „ЕКСПРЕСБАНК“ АД,
понастоящем „БАНКА ДСК“ АД, сумата от 4836,40 лв. по изпълнителен лист от
22.07.2011 г. по ч.гр.д. № 13462/2011 г. по описа на РС – Пловдив, както и че
не дължат на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД сумата от 18654,80 лв. по издаден в полза на „РАЙФАЙЗЕНБАНК“
ЕАД изпълнителен лист от 22.03.2012 г. по ч.гр.д. № 3486/2012 г. по описа на РС
– Пловдив. В исковата молба се излагат доводи, че ищците не дължат процесните
суми поради погасяване вземанията на ответниците по давност, а в условията на
евентуалност поради несъобщаване на цесията на „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил
изцяло предявените искове. Като е проследил хронологично извършените по
изпълнителното дело действия, съдът е приел, че след 02.04.2014 г. в период от
повече от две години не са поискани и не са предприети изпълнителни действия, поради
което считано от 03.04.2016 г. изпълнителното производство е прекратено по
силата на закона. Изложил е доводите си защо счита за приложими в процесния
случай разясненията относно погасителната давност в изпълнителния процес,
дадени в ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а не тези, дадени в ППВС № 3/18.11.1980
г. Приел е, че давността за вземанията на ответниците е започнала да тече от предприемането
на последното по време валидно изпълнително действие и че към датата на депозиране на исковата молба е изтекла. В
необжалваната част, в която са уважени предявените против ответника „ЕОС МАТРИКС“
ЕООД искове, решението като необжалвано е влязло в законна сила.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1
ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да
бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на
императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК,
ВКС. Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, следва да се посочи
следното: В случая ищците претендират защита по чл. 439 ГПК, като се позовават
на изтекла погасителна давност. С оглед изложените в исковата молба фактически
твърдения тази претенция е допустима, доколкото ищците се позовават на факти,
настъпили след издаване на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично
задължение. Съобразно приетото становище в правната теория и съдебна практика погасителната
давност не води до погасяване на самото вземане, а само на възможността то да
бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до
доброволното му изпълнение (чл. 118 ЗЗД). В този смисъл следва да се разбира и
търсената с процесните отрицателни установителни искове съдебна защита –
установяване недължимост на вземанията поради давност като правен резултат
означава установяване, че е погасена възможността за принудителното им
изпълнение.
Във
въззивното производство не са събрани нови доказателства по съществото на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива
пред районния съд. По отношение на възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи,
за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е.
настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа
обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя
и/или въззиваемата страна. Предвид горното и доколкото от страните не са
въведени оплаквания за неправилно установени факти от страна на
първоинстанционния съд, настоящата съдебна инстанция препраща на основание чл.
272 ГПК към мотивите на обжалваното решение в тази им част.
Спорът пред настоящата инстанция е правен и се концентрира върху
въпроса изтекла ли е петгодишната погасителна давност относно вземането на ответната банка за сумата от 4836,40 лв. – главница по договор за кредит „Експресо“ №
15390/10.04.2005 г., по издадения по ч.гр.д. № 13462/2011 г. по описа на РС –
Пловдив изпълнителен
лист от 22.07.2011 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК изпълнението се прекратява, когато в продължение на две години
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия. Следва да бъде
споделен изводът на първоинстанционния съд, че на 03.04.2016 г. образуваното на
12.12.2011 г. изпълнително дело № 2369 по описа за 2011 г. на ЧСИ Петко
Илиев, с рег. № 821, с район на действие Окръжен съд – Пловдив, е прекратено по силата на закона на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. Този извод е съобразен със събраните по делото писмени
доказателства, от които се установява, че след 02.04.2014 г., на която дата е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца Г., в продължение на две
години не е поискано извършването на изпълнителни действия. В тази връзка за
отбелязване е, че издаденото от ЧСИ постановление от 13.10.2020 г. за
прекратяване на изпълнителното производство по горепосоченото изпълнително дело
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК има единствено декларативно действие.
Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е дадено друго разрешение, като е прието,
че посоченото постановление е загубило сила и в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение. Настоящият
съдебен състав намира, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от
26.06.2015 г. – датата, на която е прието решението по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК (така Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2917/2018 г., IV
г. о., ГК и Решение № 170/17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., ІV г.
о., ГК). По тази причина основателни се явяват доводите на ответната страна,
според които в периода от образуване на изпълнителното дело до постановяване на
горепосочения тълкувателен акт давност не е текла, тъй като през този период от
време изпълнителното производство е било висящо. Така, нова погасителна давност
за процесното вземане е започнала да тече едва от 26.06.2015 г. От значение за изхода на спора е дали след тази дата, включително
и след като изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона поради перемпция, от страна на
банката-взискател, чийто правоприемник е ответникът „БАНКА
ДСК“ АД, са предприети действия, които да са
годни да прекъснат погасителната давност. Такива по делото не се установи да са
предприети. Съгласно трайната съдебна практика и задължителните
указания, дадени в посоченото тълкувателно решение, давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ:
насочване
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на
кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочване и извършване на продан
и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или от плащания от трети
лица. От приложения
по делото препис от изпълнителното дело се установява, че на 26.09.2016 г.
банката е подала до ЧСИ молба за извършване на опис на движимото имущество, намиращо
се в жилището на ищците, както и за проучване на имущественото им състояние чрез извършване на справки ГРАО и
МДТ и налагане на запори и възбрани върху откритото имущество. Според настоящия
съдебен състав тази молба не представлява прекъсващ давността факт. Същата не е
довела до реално засягане на правната сфера на ищците, тъй като исканите
изпълнителни способи фактически не са реализирани. Отделно от това, обективираното
в молба искане за налагане на запор или възбрана е под условие (в случай че след
проучване на имущественото състояние бъде открито имущество) и е неконкретизирано.
По изпълнителното дело са приложени призовки за принудително изпълнение, с
които се уведомяват ищците за насрочен за 23.11.2016 г. опис на движими вещи,
находящи се в ***. Изпращането на съобщение за опис на движими вещи в дома на
длъжниците обаче само по себе не представлява действие по изпълнението. То е
подготвително действие от страна на частния съдебен изпълнител, което предхожда
прилагането на определен изпълнителен способ. В настоящия случай липсват
доказателства описът да се е състоял и да е породил след себе си някакви правни
последици в имуществените сфери на страните в изпълнението. Не представляват
изпълнителни действия и предприетите въз основа на молбата от 26.09.2016 г.
действия по проучването на имущественото състояние на ищците чрез извършване на
справки и набавяне на документи.
При така установеното по делото, настоящият състав на съда, намира, че давността за процесното вземане е
започнала да тече от 26.06.2015 г. и доколкото не се установи да е била
прекъсната от ответника чрез предприемане на годни за това действия, същата е
изтекла на 26.06.2020 г. Следователно, към датата на подаване на исковата молба
– 24.07.2020 г., е изтекъл петгодишният давностен срок за погасяване правото на принудително изпълнение на вземането на ответника, поради което предявеният иск се явява основателен.
По
така изложените съображения съдът намира подадената въззивна жалба за
неоснователна, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди.
При
този изход на спора и с оглед неоснователността на подадената въззивна жалба,
на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски. Същият следва да бъде
осъден на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата да заплати на пълномощника на въззиваемите – адв. Д., адвокатско
възнаграждение в размер на 568,55 лв., изчислено съобразно правилото на чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 261772 от 18.12.2020 г.,
постановено по гр.д. № 9020 по описа на РС
– Пловдив за 2020 г., в частта, с която е признато за установено в отношенията
между страните, че В.Г.М., ЕГН: **********, и В.Г.Г., ЕГН: **********, не
дължат на „ЕКСПРЕСБАНК“ АД, понастоящем „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК: *********, сумата
в размер на 4836,40 лв., съгласно изпълнителен лист от 22.07.2011 г. по ч.гр.д.
№ 13462/2011 г. по описа на РС – Пловдив.
В
останалата си част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК: *********, да
заплати на адвокат Р.Д.Д. със служебен адрес: ***, сумата от 568,55 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: