РЕШЕНИЕ

           гр. София, …..01.2020г.

    В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети октомври двехиляди и деветнадесета година, в състав:

                                  ЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                       ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                        СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 2438  по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

   Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 29.11.2018г., постановено по гр. дело № 51723/2015г. на Софийски районен съд, 163 състав, с коeто са отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател срещу К.Б.Ц. искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и ч. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че въззиваемата – ответник дължи на ищеца сумата 1 655. 22 лв. – незаплатена главница за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2011г. – 30.04.2014г. за топлоснабден имот с аб. № 077566, ведно със законната лихва за периода от 24.10.2014г. до изплащане на вземането, както и обезщетение за забава в размер на сумата 273. 01 лв. за периода 31.12.2011г. – 24.09.2014г. и сумата 20. 40 лв. – главница за дялово разпределение и за сумата 3. 27 лв. – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.12.2011г. – 24.09.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 57995/2014г. на СРС, 30 с-в.

Въззивникът – ищец поддържа, че решението е неправилно и необосновано, поради неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че ответницата има качеството потребител на топлинна енергия за процесния имот по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, както и на основание чл. 64, алл. 1 от Общите условия от 2008г., в качеството й на наемател на процесния имот. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове, с присъждане на разноски.  

Въззиваемата К.Б.Ц., чрез назначения особен представител, оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Поддържа, че няма качеството клиент на топлинна енергия на процесния имот, тъй като не е негов собственик и не е сключвала договор с ищцовото дружество. Сочи, че задължението за плащане на топлинна енергия е за собственика на имота  Столична община. Моли съда да потвърди решението.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

По същество жалбата е неоснователна.

Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания за незаплатена топлинна енергия, услугата дялово разпределение и мораторна лихва, за които е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № № 57995/2014г. на СРС, 30 с-в.

С обжалваното решение СРС е отхвърлил исковете, като е приел, че  въззиваемата – ответник, в качеството й на наемател на процесния имот.

По делото не е спорно и установено, че между ответницата и СО е налице сключен договор за наем от 08.12.2005г., като с писмо от 24.02.2006г., изходящо от СО, е отправена молба до ответницата да открие партида на свое име към ищцовото топлофикационно дружество, но няма доказателства същото да е достигнало до ответницата и такава партида да е открита.

С оглед възражението на ответницата, чрез назначения особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, че не е собственик на процесния имот и не е страна по твърдяното облигационно правоотношение, ищецът следва да установи, че между страните в настоящото съдебно производство е възникнало действително правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия.

За част от процесния период е действала разпоредбата  на § 1, т.42 ДР на ЗЕ /обн. ДВ бр.107 от 2003 год./, съгласно която потребител на енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с носител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Тази разпоредба е отменена с ДВ бр.54 от 2012г. в сила от 17.07.2012г., а съгласно сега действащата норма на чл.153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Съгласно чл. 64, ал. 1 от приложимите Общи условия, на които се позовава ищецът в жалбата, купувач на ТЕ може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване в жилище, на което е наемател, ако юридическото лице - собственик на имота, е подал декларация пред продавача, че топлинната енергия ще се ползва за битови нужди, с изразено съгласие да носи солидарна отговорност с наемателя за заплащане на дължимите суми за топлинна енергия. В тези случаи продавачът води партидата на името на собственика на имота и на наемателя, който заплаща дължимите суми за топлинна енергия. Клаузата, уговорена в чл. 64, ал. 1 от ОУ, може да обвърже наемателя, но само при наличието на посочената горе декларация от собственика СО пред ищеца, каквато по делото не е представена.

Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК,  правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на договора е форма за доказване. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на  новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Прието е в горецитиранато ТР, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди, но наличието на договорни отношения подлежи на доказване по общия исков ред, например чрез откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

В случая не е представен договор или молба –декларация за откриване на партида от ответницата. Не са представени и доказателства за дадено от собственика на имота писмено съгласие за откриване на партида на наемателя, каквото изискване се съдържа в ОУ на ищеца.

Ето защо съдът следва да приложи неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест, като приеме, че за процесния период ответницата не е пасивно материалноправно легитимирана по исковете, т.е. потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ.

По изложените съображения, предявеният иск за главницата е неоснователен, поради което неоснователен е и акцесорния иск за мораторна лихва.

Други оплаквания не са релевирани в жалбата.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,  решението на СРС следва да бъде потвърдено.  

При този изход на спора, въззиваемата страна има право на разноски, но такива не са поискани и не следва да бъдат присъждани.

   Така мотивиран, Софийски градски съд

 

 

 РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.11.2018г., постановено по гр. дело № 51723/2015г. на СРС, 163 с-в.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.