Решение по дело №16407/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2617
Дата: 27 април 2018 г. (в сила от 27 ноември 2018 г.)
Съдия: Розинела Тодорова Янчева
Дело: 20171100516407
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 декември 2017 г.

Съдържание на акта

   

Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.  С.27.04.2018 г.

 

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

   

         СОФИЙСКИ   ГРАДСКИ   СЪД,    Г.О.,   ІI-б   ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,

в публичното заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                                 ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                                       АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА

                       

при секретаря Д. Шулева,  като разгледа докладваното  от съдия  ЯНЧЕВА гр. дело № 16407 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

            Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3 от КТ, предявени от Н.И.Т. срещу „А.“ АД: за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 059/23.06.2014 г. на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ – поради спиране на работата за повече от 15 работни дни; за възстановяване на длъжността „счетоводител“ в „С.Принцес казино“ и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода 25.06.2014 г. – 25.12.2014 г. в размер на 7 104 лв., ведно със законната лихва и разноските по делото.

            Ищцата счита уволнението за незаконосъобразно, като твърди, че не е налице реално спиране на работата за посочения в заповедта период от време; работодателят не е посочил за кой период е налице спиране на работата; заповедта е подписана от лице без представителна власт. Ответникът оспорва исковете с отговора на исковата молба. Излага, че в отдел „Счетоводство“, съгласно длъжностното разписание от 3.06.2013 г., били налице 8 щатни бройки за служители, чиито трудови функции били свързани с водене счетоводството на дружеството и организацията на труда и работната заплата. Към 29.11.2013 г. от общо заетите в посочения отдел 8 лица едновременно 6 започнали ползването на отпуск поради временна нетрудоспособност, като от 5.12.2013 г. всички служители на отдела ползвали такъв отпуск, като по този начин от втората визирана дата работата в отдел „Счетоводство“ спряла по обективни причини. Това наложило възлагане на счетоводното обслужване на дружеството на външно юридическо лице, като за целта бил сключен договор за счетоводни услуги с „М.ММ“ ООД от 11.12.2013 г. Въпросният договор бил прекратен и на 16.04.2014 г. бил сключен идентичен договор със „С.Ф.П.“ ЕООД, като и към този момент всички служители на отдел „Счетоводство“ при ответника продължавали да бъдат в отпуск поради временна нетрудоспособност. Ищцата се завърнала от отпуска си на 2.06.2014 г., като идвала на работното си място и бездействала всеки работен ден, тъй като междувременно цялата счетоводна дейност се извършвала от „С.Ф.П.“ ЕООД. Това обусловило прекратяването на трудовия й договор на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ.   СРС е уважил исковете така, както са предявени. За да отмени уволнението, съдът е заключил, че в случая не е налице основание за прекратяване трудовото правоотношение между страните на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ. В тази връзка е посочил, че „спирането на работата“ означава състояние, при което работникът или служителят е в престой, бездейства, а не изпълнява трудовите си задължения; при „спиране на работата“ ударението се поставя върху отсъствието на необходимите организационно-технически условия за извършване на работата, поради която тя спира, като престоят на работника или служителя е последица от спиране на работата. Приел е, че в случая ответникът не е ангажирал доказателства, че е налице фактическо спиране на работата в отдел „Счетоводство“, в който е полагала труд и ищцата, а обратното - от представените писмени и гласни доказателства се установява, че фактическо спиране на работата на ответното дружество или на негова структура, поради липсата на необходимите организационно-технически условия за извършване на работата за повече от 15 дни, не е било налице. Съгласно обжалваното решение, след като при завръщането на ищцата на работа от отпуск по болест длъжността и вътрешната структура на дружеството (отдел „Счетоводство“) съществуват и осъществяването на дейността им не е било преустановено по каквато и да било причина (за обратното липсват твърдения и доказателства), невъзможността работодателят-ответник да осигури условия за „ефективно“ изпълнение не може да се квалифицира като спиране на работата и не попада в хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 от КТ.

            Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от „А.“ АД. Жалбоподателят счита решението за неправилно, като по същество отново повтаря доводите си от отговора на исковата молба относно това, че за периода 5.12.2013 г. – 24.06.2014 г. е било налице фактическо спиране на работата на отдел „Счетоводство“, тъй като всички служители на отдела са били в отпуск за временна нетрудоспособност за времето от 5.12.2013 г. до 1.06.2014 г., както и поради обстоятелството, че функциите на отдела са били поети от външно юридическо лице въз основа на сключен договор. Излага, че в случая е бил налице престой на всички служители от отдел „Счетоводство“, което е препятствало закриване на част от предприятието или съкращаване в щата. Счита уволнението за съобразено изцяло с нормите на КТ. Жалбоподателят твърди, че СРС  е цитирал некоректно част от свидетелските показания, не е обсъдил всички събрани писмени доказателства, както и всички констатирани от съдебно-счетоводната експертиза факти. Намира, че искът по чл.225, ал.1 от КТ е недоказан, тъй като по делото не се установява по убедителен начин оставането на ищцата без работа, като по този въпрос твърди, че не е достатъчно представяне единствено на трудовата книжка на служителката, а са необходими и други доказателства. Във въззивната жалба е направено и възражение за прихващане на претендираното по делото обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ с изплатеното на служителката обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ в размер на 3 091.23 лв.

            Н.Т. счита въззивната жалба за неоснователна.

            Пред СГС са събрани нови доказателства.

            След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна страна:

            Обжалваното решение е валидно и допустимо.

            Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК въззивният съд следва да отговори на повдигнатите във въззивната жалба въпроси.

            Видно от делото и за това няма спор между страните, Н.Т. е работила по безсрочно трудово правоотношение с „А.“ АД, като е заемала длъжността  „счетоводител“, с място на работа казино „С.Принцес казино“. Същото е прекратено със заповед № 059/23.06.2014 г., подписана от двама от изпълнителните директори на дружеството, на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ – поради спиране на работата за повече от 15 работни дни. Уволнението е в сила от датата на връчване на заповедта – 24.06.2014 г.

            Съгласно  длъжностните (щатни) разписания на „А.“ АД в сила, съответно, от 3.06.2013 г., 30.12.2013 г. и 4.04.2014 г., в отдел „Счетоводство“ са налице общо 8 щатни бройки.

            От събраните по делото доказателства – протоколи от заседания на УС на „А.“ АД от 14.12.2013 г. и 16.04.2014 г., договори за счетоводни услуги от 11.12.2013 г. и 16.04.2014 г., показания на свидетеля В.П.и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, преценени в тяхната съвкупност, се установява по убедителен начин, че от 1.12.2013 г. до 24.06.2014 г. отдел „Счетоводство“ е бил в практическа невъзможност да функционира, тъй като почти всички служители по едно и също време са ползвали отпуск поради временна неработоспособност, а една служителка – отпуск поради бременност и раждане, като в повечето случаи (5 на брой) отпускът е продължил реално до прекратяване на трудовите договори на лицата. Установява се, също така, че „А.“ АД е възложило извършването на работата на отдел „Счетоводство“ на външни юридически лица – „М.ММ“ ООД съгласно договора от 11.12.2013 г., и „С.Ф.П.“ ЕООД съгласно договора от 16.04.2014 г.

            Въз основа на изложеното въззивният съд приема, че в конкретния казус не е налице основание за прекратяване на трудовия договор на Н.Т. на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ. Съображенията му за това са следните:

            Според правната теория и съдебната практика (синтезирана например в определение № 364/29.03.2017 г. по гр. дело № 3617/2016 г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О.), спиране на работата по смисъла на горепосочената разпоредба означава временно преустановяване на дейността на предприятието или на част от него поради организационно-технически или икономически причини, без да е от значение конкретното им проявление, като определяща в тази хипотеза е невъзможността работодателят да генерира продукция и от там - доходи, с които да заплаща трудовото възнаграждение на работниците си. За да е налице спиране на работата по смисъла на чл.328, ал.1, т.4 от КТ, от значение е не спиране на работата на служителя, а преустановяване на работата, предвидена за заеманата от него длъжност. Именно поради обстоятелството, че временно се преустановява дейността на част от предприятието или на отделно самостоятелно негово звено, работникът или служителят не може да изпълнява трудовите си функции и бездейства.

            В настоящия казус не е налице преустановяване на работата на отдел „Счетоводен“ съгласно чл.328, ал.1, т.4 от КТ, тъй като въпросната работа е съществувала през цялото време, но е била прехвърлена за осъществяване от външен изпълнител. Тази хипотеза не отговаря на вложения от законодателя в разпоредбата на чл.328, ал.1, т.4 от КТ смисъл. В случая работодателят, след като е прехвърлил изцяло дейността на посочения отдел на външно дружество, е следвало да предприеме действия по закриване на отдела и да прекрати трудовите договори на това основание, а не поради спиране на работа за повече от 15 работни дни.

            Въз основа на изложеното и като споделя направените от СРС изводи, въззивният съд приема, че уволнението на Н.Т. се явява незаконосъобразно поради липса на основанието, на което същото е извършено.

            Предвид основателността на иска за отмяна на уволнението и безсрочния характер на трудовото правоотношение между страните, основателен е и искът по чл.344, ал.1, т.2 от КТ.

            Основателен е и третият предявен иск.

            Между страните не е налице спор относно размера на обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ. Спорно е дали Т. е доказала оставането си без работа за процесния 6-месечен период.

            За доказване на факта на оставането си без работа ответницата по жалбата е представила в съдебно заседание от 16.02.2015 г. трудовата си книжка в оригинал, като съдът е констатирал липсата на вписване на ново трудово правоотношение.

            Въззивният съд, изхождайки от характера на трудовата книжка на официален удостоверителен документ за отразените в нея обстоятелства, счита, че въпросното доказателство е достатъчно, за да се приеме, че Т. не е работила по друго трудово правоотношение за процесния период. В този смисъл е и константната съдебна практика.

            Що се отнася до направеното от жалбоподателя възражение за прихващане, съдът не следва да разглежда и се произнася по същото. Възражението е наведено несвоевременно – едва пред въззивния съд, съгласно постановките на т.4 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013  на ОСГТК на ВКС, и е недопустимо. Това е така, защото предявеното за прихващане вземане не е ликвидно - установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, само в който случай е допустимо предявяване на възражението за първи път пред въззивния съд.

            Горното обуславя потвърждаване на обжалваното решение.

            Ответницата има право на 1 250 лв. разноски за адвокат пред СГС, като в тази връзка въззивният съд счита, че посоченото възнаграждение не се явява прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК.

Водим от горното, съдът

 

 

                                                            Р  Е  Ш  И: 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.10.2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 52 състав, постановено по гр. дело № 41562 по описа за 2014 г.

ОСЪЖДА „А.“ АД да заплати на Н.И.Т. разноски пред СГС в размер на 1 250 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок, считано от 27.04.2018 г.

 

 

 

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                              

           

                 2.