РЕШЕНИЕ
№ 3702
гр. В., 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 20 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Орлин Чаракчиев
при участието на секретаря Димитричка Ст. Илиева
като разгледа докладваното от Орлин Чаракчиев Гражданско дело №
20223110104856 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от И. Т. Ч. с ЕГН **********,
срещу "И. *" ООД с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1404, р-н
Триадица бул. Б. № *, иск с правно основание чл. 439 ГПК за приемане за установено в
отношенията на страните, че за ответника е погасена по давност възможността за
принудително изпълнение на вземанията срещу ищеца в размер на 566, 49 лв. /петстотин
шестдесет и шест лева и четиридесет и девет стотинки/ представляваща незаплатени
ползвани делекосъобщителни услуги за периода от 07.08.2007г. до 07.07.2008г.,
предоставени по договор № *г., ведно със законната лихва върху дължимата сума, считано
от дата на подаване на заявлението в съда - 01.06.2009г., до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 65 лв. /шестдесет и пет лева/, представляваща направените
по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, за които суми е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ *г. по описа на Х състав на ВРС в полза на „М.“
ЕАД с ЕИК *, и които вземания са прехвърлени на "И. *" ООД с ЕИК *.
В исковата молба ищцата, чрез адв. Л. П., твърди, че срещу нея се води изпълнително
производство № */2019 г. по описа на ЧСИ Д. С. - С. с рег. № * и район на действие
Окръжен съд - В., с взискател „И. *“ ООД. Сочи, че принудителното изпълнение е
образувано въз основа на Изпълнителен лист издаден от Районен съд - В. по ЧГД № * г.
Ищцата излага становище, че към момента на депозиране на исковата молба, вземането
обективирано в горепосочения изпълнителен лист е погасено по давност. В тази връзка
сочи, че до 2019 г., когато е образувано изпълнителното производство, не са извършвани
каквито и да било валидни изпълнителни действия в продължение на повече от 5 години.
Твърди, че в правната наука погасителната давност се разглежда като правен институт,
юридически факт и субективно право, а правните норми, които я уреждат, са императивни.
Сочи, че след като за едно вземане не се търси защита в продължителен период от време, то
се предполага, че е отпаднал правният интерес на кредитора. Ищцата твърди, че ответникът
подържа принудителното изпълнение, поради което за нея е налице интерес да установи
настъпилите след издаването на изпълнителния лист правопогасяващи факти, които отричат
правото на принудително изпълнение, с оглед осуетяване възможността за иницииране на
1
изпълнителни действия. Счита, че правният интерес от така предявения иск по чл. 439 от
ГПК не се изчерпва със създаване на основание за прекратяване на конкретното
изпълнително дело (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК), а обхваща и осуетяването възможността
кредиторът по заповедта за изпълнение след приключване на конкретното изпълнително
дело да поиска връщане на изпълнителния лист и образуването на друго изпълнително дело.
Намира, че изпълнителният лист удостоверява неговото право на принудително изпълнение.
Влязло в сила решение, с което искът по чл. 439 ГПК, е уважен (ако по делото се установи,
че погасителната давност е изтекла), го възпрепятства да упражни правото на принудително
изпълнение по друго дело. Тъй като давността не се прилага служебно, с настоящата искова
молба ищцата моли да бъде прието за установено, че не дължи посочените в изпълнителния
лист парични суми, а именно главница 566, 49 лв., законна лихва върху тази главница
считано от 01.06.2009 г. до окончателното и изплащане и 65 лв. присъдени разноски по
частното гражданско дело, като сочи, че вземането е погасено по давност, поради погасено
по давност право на принудително изпълнение
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор чрез адв. В. В. от
САК, в който сочи, че предявената искова претенция е частично недопустима, като развива
подробни съображения в тази насока. Сочи, че в допустимата си част искът е неоснователен,
като излага становище, че до постановяването на Тълкувателно решение 2/2013 на ОСГТК
на BKC на дата 21 май 2015 г., погасителна давност за вземания, за които е образувано
изпълнително производство не е текла, тъй като съгласно дадените задължителни
разяснения с ППВС № 3/18.11.1980 погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Твърди, че
съгласно най-актуалната практика на ВКС, влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение се ползва със сила на пресъдено нещо и има последиците визирани в
чл. 117 ал.2 ЗЗД. От изложеното намира, че давност за вземането би могла да започне да
тече едва след 26.06.2015г., а вземането се погасява с изтичането на 5 годишна погасителна
давност, което означава, че към датата на образуване на изпълнителното дело, изпращането
на ПДИ и налагането на запор по него са действия, които надлежно са прекъснали
погасителната давност и по арг. от чл. 117 ал.2 ЗЗД, от прекъсването е започнала да тече
нова давност. Предвид това намира иска за неоснователен, като моли същият да бъде
отхвърлен. Претендира присъждане на сторените в производството съдебни разноски.
В проведеното съдебно заседание ищецът поддържа изразената позиция по спора
чрез процесуалния си представител.
В о.с.з. за ответника не се явява законен или упълномощен представител.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
Не е спорно по делото, а и видно от преставения по делото препис, в полза на „М.“
ЕАД срещу ищеца е издаден изпълнителен лист въз основа на Заповед № * г. по ч.гр.д. № *
г. на ВРС, за сумата от 566, 49 лв., представляваща незаплатени ползвани
делекосъобщителни услуги за периода от 07.08.2007 г. до 07.07.2008 г., предоставени по
договор № * г., ведно със законната лихва върху дължимата сума, считано от дата на
подаване на заявлението в съда - 01.06.2009 г., до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 65 лв., представляваща направените по делото разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Липсва спор, а и от представният в препис екземпляр от ИД № */2019 г. по описа на
ЧСИ Д. С. - С. се установява, че изпълнителното дело е образувано на 18.11.2019 г. по молба
на „Ю.” ЕООД въз основа на изпълнителния лист издаден по ч.гр.д. № * на ВРС, като на
основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е овластил ЧСИ да извършва всички действия по ИД,
включително да определя начина на изпълнението. По ИД са приложени договори за цесия
на процесните вземания и извадки от приложения, в които същите са надлежно
индивидуализирани, като първият договор е сключен между „М." ЕАД към „С. Г. Г.“ ООД
на дата 21.12.2017 г., вторият между „С. Г. Г.“ ООД и „Ю.” ЕООД на 30.05.2019 г., а третият
между „Ю.“ ЕООД и „И. *“ ООД е от 04.01.2021 г.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
Предявеният иск намира правното си основание в чл. 439 от ГПК и цели съдебно
установяване, че в полза на ответника не съществува вземане срещу ищеца, за което има
образувано производство за принудителното му събиране. За успешното провеждане на иска
2
в тежест на ищеца е да установи наличието на твърдяните правопогасяващи факти,
настъпили след приключването на производството, по което е издадено изпълнителното
основание и в частност наличието на предпоставките за прилагане на института на
погасителната давност – датата на настъпване на изискуемостта на задължението по чл. 114
от ЗЗД и изтичане на съответноприложимия законоустановен давностен срок.
В настоящия случай между страните липсва спор, а и от коментираната по-горе
доказателствена съвкупност се установяват по безспорен начин правнорелевантните факти,
че срещу ищцата е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № * г. на ВРС в полза на „М.“
ЕАД за заплащане на дължими суми по договор № * г., което вземане е с последен цесионер
ответника по силата на договор за цесия от 04.01.2021 г., който е конституиран и като
взискател по ИД.
Видно от горното спорът между страните по делото не е по фактите, а единствено по
правото и в частност се свежда до основателността на твърденията на ищеца, че в негова
полза е изтекла погасителна давност за задълженията му по заповедта за изпълнение по
ч.гр.д. № * г. ба ВРС.
По отношение на приложимия давностен срок съдът намира следното: Неоспорената
процесна заповед за изпълнение е проявила правоустановителното си действие с влизането
си в сила, подобно на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно съдебно решение,
с което се уважава искова претенция. И в двете хипотези страните са длъжни да прекратят
съществуващия между тях спор и да приведат поведението си в съответствие с
постановеното от съда, а ненаведените в хода на заповедното или исковото поризводство по
съответния процесуален ред и срокове, факти и обстоятелства, а в определени случаи и
възражения, се преклудират и не могат да служат за повдигане на нов спор за същото право
между страните. По тези съображения, съдът намира, че в случая за задълженията, за които е
издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № * г. на ВРС е приложима специалната
петгодишна давност относима към съдебните решения, която е уредена в разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, а не специалната тригодишна давност по чл. 111 от ЗЗД. Тази давност
започва да тече от датата на влизане в сила на съдебния акт, която съвпада с деня следващ
този, в който е изтекъл двуседмичния срок по чл. 414 от ГПК (в относимата към 2009 г.
редакция) за подаване на възражение срещу заповедта или в случая най-късно през втората
половина на 2009 г., доколкото самата заповед е издадена на 02.06.2009 г. и няма данни за
точната датата, на която е връчена на длъжника.
Следователно считано най-късно от м.12.2009 г. кредиторът „М.“ ЕАД е могъл в
петгодишен срок изтичатщ в края на м.12.2014 г. да събере вземането си принудително, без
риск от противопоставяне на възражение за погасяване правото му на принудително
изпълнение.
Именно в тази връзка е и следващият спорен по делото материалноправен въпрос
дали след настъпване изискуемостта на вземането през 2009 г. поведението на
първоначалният кредитор „М."ЕАД и на неговите частни правоприемници по последвалите
цесии, включително ответника, се е отразило на движението на погасителната давност – т.е.
дали е довело до нейното спиране или прекъсване.
В случая ответникът е релевирал правоизклюващото възражение, че тя не е текла в
хода на изпълнителното дело, на основание ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес. Събраната
доказателствена съвкупност обаче не съдържа данни въз основа на изпълнителния лист да е
образувано друго ИД, предхождащо № */2019 по описа на ЧСИ Дарина Сербезова –
Славова, поради което само на това основание главното правоизключващо възражение на
ответника за спиране на давността в хода на образувано ИД се явява неоснователно.
Само за пълнота следва да се посочи, че на съда е служебно известно, че по въпроса
„От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ е
образувано ТР № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото горното ТД е висящо настоящият
съд не е обвързан със задължителни указания по спорния правен въпрос и възприема за
правилно разрешението дадено в по-старата съдебна практика (напр. Решение №
131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС), съгласно която постановките на ППВС №
3/18.11.1980 г. не се прилагат считано още от 1991 г.
Най-силният аргумент за прилагане в този смисъл на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
3
ТД № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС са мотивите на самото ТР, които ясно сочат, че социално-
икономическата промяна настъпила с приемането на Конституцията от 1991 г. е
несъвместима със съществувалата дотогава съдебна практика, визирайки ППВС № 3/80 г.,
според която взискателят не е длъжен да поддържа висящността на изпълнителния процес.
Неприложимостта към новите условия в страната е обяснена с отпадналото след 1991 г.
основание за нейното първоначално формиране към 1980 г., а именно на служебното
задължение на държавния орган по принудителното изпълнение да пристъпи към
удовлетворяване вземанията на социалистическите организации и социалистическата
държава, съществуването на които правни субекти е прекратено с приемането на
демократичната Конституция. По-важното обаче е, че основният мотив в ППВС № 3/80 г. за
прилагане по аналогия към изпълнителния процес на нормата на чл. 115, б. ж) от ЗЗД,
повеляваща, че давност не тече в съдебния процес, е тълкуването дадено с Постановлението,
че изпълнителният процес е част от съдебния. Не подлежи на сънение, че това правно
положение е изрично изоставено с действащия ГПК, относим към периода на образуване ИД
№ 35/2010 г., доколкото същият недвусмислено урежда изпълнителното производство като
фаза отделна от съдебната фаза на гражданския процес. Поради наличието на тази директна
колизия между постановлението и действащия закон досежно основните принципи на
гражданския процес, следва да се прилагат материално-правните последствия на ГПК от
2008 г., а не на тълкувателния, който макар и източник на право, не е нормативен акт и не
може да пряко да противоречи на такъв действащ в обратен смисъл.
На следващо място по делото следва да се пристъпи към изследване на следващия
релевантен за делото въпрос за наличието на действия, които да са прекъснали давността.
Съгласно чл.116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсва освен с признанието на дълга,
каквото в случая не се твърди, така и с предприемането на действия за принудително
изпълнение. В случая първото предприето от титуляра на вземането по изпълнителния лист
от м.12.2009 г. действие годно да прекъсне давността е образуването на ИД № */2019 г. по
молба на ответника от 18.11.2019 г., с която е поискано от ЧСИ извършването на конкретни
изпълнителни действия. Същевременно петгодишна погасителна давност по чл. 117, ал.2 от
ЗЗД е започнала да тече от м.12.2009 г. и е изтекла на м.12.2014 г., т.е. преди образуване на
ИД.
При така констатирания осъществен фактически състав на погасителната давност в
периода м.12.2009 г. – м.12.2014 г. по отношение на сумите по процесната издадената
заповед, състоящи се от главница и разноски, предявеният иск по чл. 439 от ГПК като
основателен следва да бъде уважен.
С оглед изхода от спора право да репарира сторените в процеса разноски има ищеца,
който съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК претендира сумата от 90,78 лв. за
внесена държавна такса и сумата от 2000,00 лв. за платено адвокатско възнаграждение.
Относно държавната такса по делото са представени доказателства за действително
извършване на разхода, а именно платежно нареждане на л. 18 от делото, поради което
сумата следва да се присъди на ищеца на основание чл. 78 от ГПК. Същевременно съдът
намира, че по делото не са представени доказателства за действително плащане на
претендираното адвокатско възнаграждение, поради което същото не следва да се присъжда
на страната, като до извод за обратното не води и представената в о.с.з. разписка № 1 към
договор за правна помощ. В последната единствено е записано, че ищеца е платил на
адвоката сума от 2000,00 лв., но не е отбелязан начинът на плащане - в брой или по банкова
сметка. При отсъствие на отбелязване, че възнаграждението е платено в брой, договорът не
може да служи като разписка за удостоверяване на факта на плащането, а непредставянето
на банкови документи за превеждане на възнаграждението по банкова сметка на
пълномощника - адвокат изключва и извода, че плащането е извършено по банков път
(Решение № 113/14.08.2017 г. по т.д. № 1407/2016 г. на ВКС, II т.о.).
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че И. Т. Ч. с ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул.
„И.Д.“ № * не дължи на „И. *“ ООД с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
п.к. *, р-н Т. бул. Б. № * сумата от 566, 49 лв. /петстотин шестдесет и шест лева и
четиридесет и девет стотинки/ представляваща незаплатени ползвани делекосъобщителни
4
услуги за периода от 07.08.2007г. до 07.07.2008г., предоставени по договор № *г., ведно със
законната лихва върху дължимата сума, считано от дата на подаване на заявлението в
съда - 01.06.2009г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 65 лв.
/шестдесет и пет лева/, представляваща направените по делото разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ *г.
по описа на Х състав на ВРС в полза на „М.“ ЕАД с ЕИК *, и които вземания са
прехвърлени на "И. *" ООД с ЕИК *, поради изтекла погасителна давност, на основание чл.
439, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „И. *“ ООД с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. *, р-
н Т. бул. Б. № * ДА ЗАПЛАТИ на И. Т. Ч. с ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. „И.Д.“ №
* сумата от 90,78 лв., представляваща сторените по делото разноски, на основание чл. 78,
ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
5