Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 30.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, III
граждански състав,
в публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ангелина Добрева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 502 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД от С.Н.К.
и Н.А.К. срещу Б.П.П. за признаване за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищците сумата от 5200 лв., включваща 13 бр. неплатени наемни вноски по
400 лв. всяка, за периода от м. април 2017 г. до м. май 2018 г., дължими
съгласно Договор за наем от 02.01.2016 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК – 22.05.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, за
която сума е издадена Заповед № 176/04.06.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
347/2018 г. на РС Свиленград.
Ищците твърдят, че на 02.01.2016 г.
сключили с ответника договор за наем с нотариална заверка на подписите. По
силата на посочения договор ищците предоставили на ответника за ползване
собствения си недвижим имот, представляващ УПИ № XI-2834,2890, находящ се в
строителните граници на гр. Свиленград, с административен адрес: бул.
„България” № 72, с площ от 102 кв. м. срещу заплащането на месечна наемна цена
в размер на 400 лв., платима до 20-то число на всеки месец. Поддържат, че
ответникът не заплатил наемните възнаграждения за периода м. април 2017 г. – м.
май 2018 г. на обща стойност 5200 лв. В полза на ищците била издадена заповед №
176/04.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 347/2018
г. на РС Свиленград срещу ответника за претендираните суми, срещу която
постъпило възражение по чл. 414 ГПК от последния. Поради това за ищците бил налице
правен интерес да предявят установителен иск за съществуването на вземането си
по издадената заповед за изпълнение. По изложените съображения молят да бъде
уважен така предявеният иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника Б.П.П., с който изразява становище за
неоснователност на исковата претенция. Твърди, че при сключването на договора
за наем ищците се легитимирали като собственици на процесния имот, поради което
той считал, че ще ползва необезпокоявано наетата вещ. Поддържа, че на
09.02.2017 г. на основание изпълнителен лист № 315 по гр. д. № 315/2004 г. били
въведени в наетия имот лицата С.Г., И. Х, и М Х. Посочено е, че през 2014 г.
ищците предявили отрицателен установителен иск за собственост срещу други
сънаследници на описания недвижим имот, сред които и въведените във владение, като
с влязло в сила решение било признато, че имотът е съсобствен между ищците и
останалите сънаследници. Твърди, че след въвода във владение горепосочените
лица също претендирали заплащането на наем. Поради това, считано от 11.02.2017
г. ответникът преустановил да упражнява търговска дейност в наетия имот. По
тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното
от фактическа страна:
Въз основа на подадено от ищците заявление е издадена
Заповед № 176/04.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 347/2018 г. по описа на РС Свиленград, с която е разпоредено на ответника
да заплати на ищците сумата от 5200 лв., представляваща сбор от 13 неплатени
наемни вноски, всяка по 400 лв., за периода от месец април 2017 г. до месец май
2018 г., дължима по договор за наем от 02.01.2016 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 22.05.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и
разноски по делото, включващи 104 лв. – за държавна такса, и 400 лв. – за
адвокатско възнаграждение. От приложеното ч. гр. д. № 347/2018 г. се
установява, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът е депозирал възражение
срещу издадената заповед за изпълнение, а ищците в изпълнение на указанията на
съда в преклузивния едномесечен срок са предявили иск за установяване съществуването
на вземането си.
Представен е Нотариален акт за собственост на недвижим
имот по обстоятелствена проверка № 162/20.08.1993 г., том II, дело № 909/1993
г. по описа на РС Свиленград, по силата на който ищцата С.Н.К. и още 9 лица,
сред които и наследодателят на свидетеля С.В.Г., са признати са собственици на
дворно място с площ от 250 кв. м., находящо се в гр. Свиленград, за който имот
с планоснимачен номер 1641 е отреден парцел XXIX в кв. 46. Също така е приложен
и Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно
владение, № 5/27.10.2005 г., том X, рег. № 8834, дело № 1380/2005 г. по описа
на нотариус Митко Митев с район на действие РС Свиленград, с който ищцата С.Н.К.
е призната за собственик на УПИ XI-2834,2980, находящ се в строителните граници
на гр. Свиленград с административен адрес: бул. „България” № 72.
С Решение № 271 от 16.12.2014 г. по гр. д. № 198/2014
г. по описа на РС Свиленград, влязло в сила на 29.03.2016 г., е отхвърлен
предявеният иск от ищците С.Н.К. и Н.А.К. срещу съсобствениците по издадения
нотариален акт от 1993 г. за признаване за установено, че ответниците не са
собственици на процесния УПИ XI-2834,2980. В мотивите на съдебния акт е прието,
че недвижимият имот е съсобствен между ищцата С.Н.К. и ответниците.
От Договор за наем № 066/02.01.2016 г., том 3, рег. №
4897/2016 г., с нотариална заверка на подписите, вписан в СВ при РС Свиленград
вх. рег. № 2593/08.06.2016 г., акт № 116, т. 3, се установява, че страните са
постигнали съгласие ищците, в качеството им на наемодатели, да предоставят на
ответника, в качеството му на наемател, за временно и възмездно ползване УПИ
XI-2834,2980, находящ се на административен адрес: гр. Свиленград, бул.
„България” № 72, с площ от 102 кв. м. за поставяне от наемателя на временна
постройка за ползване като кафе-аперитив „Рандеву”. Съгласно чл. 2, ал. 1 и 2
наемателят се е задължил да заплаща на наемодателите месечна наемна цена в
размер на 400 лв. до 20-то число на всеки месец. В чл. 3 е посочено, че
договорът се сключва за срок от пет години и влиза в сила от датата на
подписването му.
Според протокол за въвод във владение от 09.02.2017 г.
по изп. д. № 16/2009 г. по описа на ДСИ при РС Свиленград на основание
изпълнителен лист № 315/06.04.2009 г. по гр. д. № 315/2004 г. на РС Свиленград
против Х. И. Х. и Ж.Г. П. лицата С.В.Г., К. В.Х. и М. Г.Х. са въведени във
владение на недвижим имот с площ от 100 кв. м., представляващ имот с
планоснимачен номер 2834, за който е отреден УПИ XI в кв. 67А по плана на гр.
Свиленград, находящ се на адрес: бул. „България” № 72.
Представено е и извлечение от разплащателната сметка
на ищцата С.Н.К. в „Юробанк България” АД, от което се установява, че през
периода 13.08.2012 г. – 15.03.2017 г. са постъпвали ежемесечно плащания от
лицата Ж. Г. П. и В. Б. П., а като основание е посочено „наем”. Последното
плащане за наем за м. март 2017 г. в размер на 364 лв. е извършено на
15.03.2017 г. от Ж. Г. П..
По делото е налична и декларация, с която ищците са
дали съгласие на основание чл. 11 от договора за наем от 02.01.2016 г.
ответникът Б.П.П. да пренаеме процесния УПИ XI-2834,2890 на А. И. Ш..
Разпитани са свидетелите С.Г. и М. Т., чиито показания
съдът кредитира като логични, безпротиворечиви и съответстващи на събраните
писмени доказателства. Свидетелката С.Г. е посочила, че през 1999 г. от името
на всички сънаследници на процесния имот бил сключен договор за наем с лицата Х.
И. и Ж. П.. След изтичане срока на този договор, тъй като наемателите не напуснали,
всички съсобственици завели дело срещу тях. През 2009 г. бил издаден
изпълнителен лист, въз основа на който следвало да се осъществи въвод във
владение. Свидетелката разказва, че тъй като тогава се разбрало, че ищцата С.К.
се е снабдила с нотариален акт за собственост на имота, въводът не се
осъществил и ѝ била дадена възможност да докаже, че тя е собственик. След
като съсобствениците спечелили воденото с ищцата дело, през 2017 г. бил
извършен въвод във владение. По време на въвода присъствали Ж. П. и съпругът
ѝ В. П., като тогава се разбрало, че бил налице действащ договор за наем
между ищцата С.К. и бащата на В. П.– Б.П.. Свидетелката е посочила още, че след
въвода тя и още една съсобственичка казали на В. П., че наемът трябва да се
плаща не само на ищцата, но и на другите съсобственици. Според свидетелката
след въвода В. П. продължил да ползва заведението, като напуснал един или два
месеца след това. Тъй като минавала покрай заведението, виждала, че
оборудването продължава да стои вътре. Свидетелката е разказала, че Васил П. я
посетил преди около месец и ѝ казал, че ключовете продължават да са у
него. Тогава ѝ заявил, че не ползва заведението заради извършения въвод
във владение.
От показанията на свидетелката М. Т. се изяснява, че
през 2005 г. ищцата С.К. се сдобила с нотариален акт за процесния имот, като
тогава сключила договор за наем с Мария П.. През 2016 г. бил подписан договор
за наем с Б.П.. Свидетелката е разказала, че върху цялата площ на поземления
имот било разположено заведение, което се ползвало фактически от Васил П. – син
на Мария и Б. Петрови, и съпругата му Жанета. От показанията ѝ се
установява, че обектът работел до април 2017 г., когато Васил П. спрял да плаща
наемите. Споделя, че преустановил търговска дейност по финансови причини и
заради заболяване на съпругата му, която по нейни наблюдения била човекът,
който реално работел. Също така е посочила, че Васил П. искал да пренаеме
обекта, но така и не се стигнало до сключване на договор.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
На
първо място, съдът намира за необходимо да отбележи, че с наемния договор се
учредява облигационна връзка, а не се прехвърля право на собственост или друго
вещно право, поради което наемодател може да бъде и лице, което не е собственик
на вещта (В този смисъл Решение № 725 от 04.11.2008 г. по т. д. № 163/2008 г.
на ВКС, ІІ т. о.). От това следва, че на още по-силно основание наемодател за
целия имот може да бъде съсобственик на вещта. Правата и задълженията по
договора за наем възникват между страните така, както са уговорени, поради
което наемателят дължи уговорения наем на наемодателя. В случай, че наемателят
е отстранен от имота, за него биха възникнали регресни претенции. Съответно
собственикът би имал иск за неоснователно обогатяване или такъв по чл. 30, ал.
3 ЗС спрямо съсобственика, получил целия наем. В разглеждания случай от
представените писмени доказателства се установява, че ищцата С.К. притежава 1/3
ид. ч. от процесния недвижим имот. Въпреки това, както бе посочено по-горе, за
да бъде уважен иск за заплащане на наемни възнаграждения, не е налице
изискване наемателят да установи, че
собственик на процесния имот, поради което това не се отразява на
съществуването на материалното право.
Съгласно
чл. 228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена
цена. Разпоредбата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД предвижда, че наемателят е длъжен да
плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Договорът за
наем е консенсуален – счита се за сключен с постигане на съгласие относно вещта
и наемната цена, и двустранен – създава задължения и за двете страни, като
наемодателят поема задължение да отстъпи и обезпечи ползването на вещта, срещу
което наемателят се задължава да плаща наемна цена в размер и при условия,
уговорени в договора. Вземането на наемодателя за наемна цена е обусловено от
изпълнение на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта. (В този
смисъл Решение № 238/04.09.2013 г. по т. д. № 123/2011 г., ІІ т. о. на ВКС). На
основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД след прекратяване на наемното правоотношение
наемателят е длъжен да върне вещта, което задължение произтича от задължението
на наемодателя по чл. 230 ЗЗД – да предаде вещта на наемателя при сключване на
договора. В съдебната практика и в правната доктрина еднозначно се приема, че
изпълнението на задължението за връщане на вещта е двустранен акт и изисква
участието както на наемателя, така и на наемодателя – необходимо е наемателят
не само да опразни или да изостави наетата вещ, а така също да я предаде на
наемодателя.
В случая от събраните по делото
доказателства се установява, че върху процесния поземлен имот е била поставена
временна постройка, която е била използвана като кафе-аперитив фактически от
третите лица Жанета и Васил Павлови. Първоначално през 2005 г. ищцата С.К. е
сключила договор с майката на Васил П. – Мария П., а страна по настоящия
договор е бащата на Васил П. – Б.П.. Между страните не е налице спор, че през
всички тези години, въпреки водените между ищците и другите сънаследници
съдебни производства, имотът е бил ползван необезпокоявано. След сключването на
договора за наем с ответника Б.П.П. неговите син и снаха – Васил и Жанета
Павлови, са продължили да стопанисват процесния обект, като редовно са
заплащали на ищците дължимото наемно възнаграждение. В случая спорът се
съсредоточава върху въпроса дали ответникът дължи заплащането на наемна цена
след извършения въвод във владение на 09.02.2017 г. В тази насока от писмените
доказателства и показанията на свидетелката Г. се изясни, че въводът във
владение е извършен по силата на изпълнителен лист от 2009 г., издаден по
гражданско дело срещу наемателите по договор за наем от 1999 г. – Жанета
Павлова и Христо Иванов. От изложеното от свидетелката Г. се установи, че Васил
П. е продължил да работи в търговския обект няколко месеца след извършването на
въвода, като едва след това било затворено заведението. От това следва, че при
въвода във владение не се е стигнало до фактическото отстраняване на настоящия
наемател от обекта и той е продължил да го ползва. Единствено свидетелката Г. и
още една от съсобственичките са поискали от лицето Васил П. да им заплаща
наемно възнаграждение съобразно квотите им в съсобствеността, но не са
предприели действия, чрез които да препятстват по някакъв начин ползването на
имота. В тази насока свидетелката Г. е категорична, че в търговския обект все
още има оборудване, а ключовете се държат от сина на ответника Васил П.. При
тези данни наличието или липсата на фактическо ползване на имота от наемателя,
след като същият не е върнат на наемодателите и наемното правоотношение не е
прекратено, е без правно значение за съществуването на вземането за наемна
цена. Наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако
фактически не го е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на
основания, посочени в договора, или уредени от закона (Решение № 97 от
23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 73/2012 г., I т. о., ТК). В случая ответникът
дори не е въвел твърдения, че е прекратил едностранно договора за наем. Напротив,
от представената декларация и показанията на свидетелката Тонева се установи,
че наемателят, чрез сина си Васил П., е предприел действия по пренаемане на обекта.
От това следва, че, въпреки че процесният обект не е ползван по
предназначението си през исковия период, между страните е продължило да
съществува валидно наемно правоотношение, по силата на което на основание чл.
232, ал. 2 ЗЗД наемателят е дължал заплащането на уговореното наемно
възнаграждение. При тези данни е ирелевантно дали наемателят е знаел, че ищците
не са еднолични собственици. За пълнота на изложението следва да се отбележи,
че лицето Васил Благоев, който фактически е работил в търговския обект, е знаел
за воденото гражданско дело, тъй като видно от решението по гр. д. № 198/2014
г. по описа на РС Свиленград е разпитан като свидетел.
С оглед всичко изложено, ответникът
следва да заплати на ищците уговорената в договора за наем наемна цена в размер
на 400 лв. месечно за исковия период. Претенцията на ищците за заплащане на 13
наемни вноски в общ размер на 5200 лв. се явява основателна, като ответникът не
е ангажирал доказателства, че е погасил задължението си.
Поради това следва да бъде уважен изцяло
предявеният от С.Н.К. и Н.А.К. срещу Б.П.П. иск с правно основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищците сумата от 5200 лв., включваща 13 бр. неплатени
наемни вноски по 400 лв. всяка, за периода от м. април 2017 г. до м. май 2018
г., дължими съгласно Договор за наем от 02.01.2016 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 22.05.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането.
Съгласно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано,
че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и
за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта
ѝ относно разноските отпада.
В заповедното производство
ищците са претендирали разноски за платена ДТ в размер на 104 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. В исковото производство са направили
разноски за държавна такса в размер на 104 лв. и за адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът Б.П.П. следва да бъде осъден да заплати на ищците С.Н.К. и Н.А.К.
направените разноски в заповедното производство в размер на 504 лв. и тези в
исковото – също в размер на 504 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
по иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232,
ал. 2 ЗЗД по отношение на Б.П.П., ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на С.Н.К.,
ЕГН: **********, и Н.А.К., ЕГН: **********,***, сумата от 5200 лв., включваща
13 бр. неплатени наемни вноски по 400 лв. всяка, за периода от м. април 2017 г.
до м. май 2018 г., дължими съгласно Договор за наем от 02.01.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 22.05.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед №
176/04.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 347/2018 г. на
РС Свиленград.
ОСЪЖДА Б.П.П., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на С.Н.К.,
ЕГН: **********, и Н.А.К., ЕГН: **********,***, сумата от 504 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство, и сумата от 504 лв. – разноски
в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: