№ 157
гр. С., 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Стефка Т. М.а Маринова
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно
гражданско дело № 20242200500182 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №149/27.02.2024г. по гр.д.
№2864/2023г. на С.ски районен съд, с което е осъдена С. И. Ж. да заплати на
„Неткредит“ ООД, гр. София сумата 154,59лв. падежирала главница, дължима за
периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г., ведно с обезщетение за забава, считано от
06.04.2023г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 8,24лв. обезщетение
за забава, начислено върху падежиралата главница за периода от 07.09.2022г. до
03.04.2023г.; сумата 2,91 лева падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода
от 06.09.2022г. до 06.10.2022г., съгласно Договор за кредит №202204051115400108 от
04.04.2022г. С Решението са присъдени разноски на ищцовото дружество в размер на
450лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство С. И. Ж. и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение
относно присъдената главница над размера на сумата от 100лв., както и в частта
относно присъдените договорна и мораторна лихва.
В жалбата си С. Ж. чрез пълномощника адв. Д. М. от АК – П. твърди, че
първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно и
1
незаконосъобразно. Посочва, че договора за кредит от 04.04.2022г. е изцяло нищожен,
поради явни нарушения на чл.11, ал.1, вр. с чл.22 от ЗПК, поради което на основание
чл.23 от ЗПК дължи само чистата стойност. В случая е получена сумата от 500лв.,
погасена е сума в размер на 400лв., поради което следва да върне само сумата от 100лв.
Въззивницата излага подробни съображения относно нищожността на договора за
кредит. Посочва, че са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Счита,
че договорната лихва от 38,75% противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. В договора не било
посочено какви разходи се включват в посочения ГПР, нито било ясно как лихвения
процент се съдържа и изчислява по отношение на общия ГПР. Въззивницата посочва,
че била в невъзможност да разбере какъв е реално процента на оскъпяване на
ползвания финансов продукт. Нарушавала се изискването за яснота, въведено в чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Освен това излага подробни съображения относно това как с
предвидената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като същата
не била включена в разходите и в ГПР. С невключването на неустойката в ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в отношенията
между страните. Това се явявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Излага съображения относно неприложимостта на чл.26,
ал.4 от ЗЗД и намира за приложима разпоредбата на чл.22 от ЗПК, водеща до
недействителност на целия договор за потребителски кредит. С оглед изложеното,
въззивницата моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните
части над размера на главницата от 100лв., която единствено била дължима на
основание чл.23 от ЗПК. Претендира присъждане на направените поделото пред двете
съдебни инстанции разноски.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
другата страна – „Неткредит“ ООД, гр. София, отговарящ на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
С отговора на въззивната жалба, „Неткредит“ ООД, гр. София чрез
пълномощника мл. юриск. Д., оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Намира
обжалваното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда
да го потвърди. Посочва, че районният съд е достигнал до правилния извод, че
процесния договор за кредит отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Посочва,
че уговореният лихвен процент е фиксиран за целия срок на договора и е достатъчна
само да се посочи. Останалите изисквания касаели хипотеза на уговорен променлив
2
лихвен процент. Погасителният план също отговарял на законовите изисквания.
Посоченият в договора ГПР бил уговорен в допустимите параметри по чл.19, ал.4 от
ЗПК, като лихвата съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК е част от компонентите, формиращи
ГПР. ГПР и ГЛП не били нищожни. Посочва, че неустойката по чл.6, ал.1 от договора
не е елемент от ГПР по кредита и от същественото съдържание на договора, тъй като и
без нея договорът би бил сключен, за разлика от уговорката за лихва. Същата
представлявала разход при неизпълнение по смисъла на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК.
Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
Съдът с определението си по чл.267 от ГПК е изискал гр.д. №5829/2022г. по
описа на СлРС, като относимо към предмета на спора.
В с.з. въззивницата С. И. Ж., редовно призована, не се явява и не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й
представител по пълномощие адв. Д. М. от АК – П., който посочва, че поддържа
въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Излага
отново съображения относно нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
недействителност на договора на това основание. Претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв за двете съдебни инстанции.
В с.з. въззиваемото дружество „Неткредит“ ООД, гр. София, редовно призовано,
не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му
представител по пълномощие мл. юриск. Д., която оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа съображенията,
изложени в подадения отговор. Претендира присъждане на направените по делото
разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е незаконосъобразно и неправилно в
обжалваната част.
3
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към
нея.
Същата следва да се ДОПЪЛНИ с установеното от събраното по делото пред
въззивната инстанция доказателство, както следва:
С Решение №467/06.06.2023г. по гр.д. №5829/2022г. на СлРС е прогласена
нищожността на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит
№202204051115400108 от 05.04.2022г., сключен между „Неткредит“ ООД, гр. София и
С. И. Ж..
Видно от доказателствата по гр.д. №5829/2022г. на СлРС, както е прието и в
посоченото решение на С. Ж. е била начислявана всеки месец към погасителната
вноска по договора за кредит и сумата от 70лв. неустойка за непредставена гаранция за
срок от 6 месеца.
Въз основа на установеното от фактическа страна съдът направи следните
правни изводи:
Първоинстанционният е сезиран с предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 от
ЗЗД заплащане на суми, дължими по сключен между страните договор за
потребителски кредит №202204051115400108 от 05.04.2022г., както следва: 154,59лв.
падежирала главница, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г., ведно със
законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане; сумата от 8,24лв. обезщетение за забава, начислено върху падежиралата
главница за периода от 07.09.2022г. до 03.04.2023г. и сумата 2,91 лева падежирала
възнаградителна лихва, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г.
Съдът намира иска за заплащане на главница, дължима по договор за
потребителски кредит от 05.04.2022г. за частично основателен, а акцесорните искове за
заплащане на мораторна лихва и възнаградителна лихва в претендираните размери –
неоснователни.
С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера на
правоотношението, съдът счита, че ответницата - въззивник има качество на
потребител и приложение намират специалните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, във връзка с
общите норми на ЗЗД.
В договора са посочени ГЛП - 38,75% и ГПР – 46,42%.
Следва да се отбележи, че погасителния план отговаря на законовите
изисквания, съдържа необходимата за потребителя информация относно условията на
погасяване на кредита /размер на вноската, брой вноски, дата на плащане на вноските/.
4
В европейското право е предвидено и СЕО приема за достатъчен погасителен план
съдържащ тази основна информация за погасяване на кредита. Не е необходимо под
формата на погасителен план да се посочва каква част от вноската е предназначена за
погасяване на главницата /практиката на СЕО/.
По отношение на лихвения процент, следва да се посочи, че същият е фиксиран
и не следва договорът да съдържа методика за изчисляване на референтен лихвен
процент. Освен това съдът не приема и възраженията, че той следва да е до трикратния
размер на законната лихва. Такова ограничение в закона не е въведено. Установен е
максимален размер на ГПР - чл.19, ал.4 от ЗПК. Щом като лихвеният процент, ведно с
всички останали разходи, включени в ГПР, не надвишава максимално допустимия
такъв /петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения/, то той сам
по себе си не е нищожна клауза.
Съдът обаче намира за основателни възраженията на въззивника, че в договора и
общите условия към него не съдържат методиката на изчисляване на ГПР, не са
посочени основните данни, взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването на ГПР. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения
процент по кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е
описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размера от 46,42%. След като разходът е посочен при липса на яснота
по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1, т.
10 от ЗПК.
Освен това следва да се посочи, че с влязло в сила Решение №467/06.06.2023г.
по гр.д. №5829/2022г. на СлРС е обявена за нищожна клаузата за неустойка по чл.6,
ал.1, вр. с чл.4, ал.3 от договора за кредит, която е в размер на 420лв. и е била
начислена на длъжника по кредита. Установено е че в период от 6 последователни
месеца, кредиторът е начислявал към вноската по договора и допълнително сумата от
70лв. за неустойка за непредставена гаранция.
При това положение, макар ГПР по договора да е 46,42% /като петкратният
размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е включена въпросната
неустойка, но същата не е включена в ГПР по кредита. Това, от своя страна, води до
нарушение, както се посочи, на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на законовата лихва и
се получава оскъпяване на кредита.
Съдът намира, че в случая се касае за скрита лихва, която следва да се добави
към възнаградителната лихва и това е уговорената като неустойка сума, дължима при
неосигуряване на договореното в чл.4, ал.3 обезпечение в срок до края на следващия
сключването на договора ден. Това вземане, макар и наречено неустойка, според съда
5
няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 420лв.
при главница от 500лв., няма типичната за неустойка обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и
води до скрито оскъпяване на кредита. Фактически се дължи не неустойка, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за
да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са
кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. В договора обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е
нищожна /влязло в сила съдебно решение в тази насока/, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма да е посочения 38,75%, а
следва да е много по-голяма число, ако в него участва и вземането от 420лв., формално
уговорено като неустойка. По този начин е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е
посочен реалният годишен лихвен процент, както и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.7 от
ЗПК, тъй като на потребителя не е обявен на практика общия размер на кредита.
Тази скрита печалба влияе и променя и обявения в договора ГПР – 46,42%.
Безспорно, в ГПР не е включена въпросната неустойка, явяваща се скрита печалба за
кредитора. Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него
не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.
От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите
от неизпълнението тъй като е повече от предоставената сума по кредита. По този
начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне ГПР. Доколкото в
случая неустойката е възнаградителна лихва – печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. Това
не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С размера на неустойката
по чл.6, ал.1 от договора, ГПР от нараства допълнително.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищцата – кредитополучател.
Процесната „неустоична“ клауза по чл.6, ал.1 от договора за кредит е
неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 от ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
6
Следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика на
СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са
овластени да изменят съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит
е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.1,
т.9 и т.10 от ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде приет за недействителен –
чл.22 от ЗПК. Същият е нищожен. Освен това, съгласно изложеното по-горе, същият
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите.
От своя страна това води неизбежно и до последицата, предвидена в чл. 23 от
ЗПК – че кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
не и на лихви и други разходи по него.
В случая, страните не спорят по факта, установен и от назначената по делото от
първоинстанционния съд СИЕ, че ответницата е извършвала плащания по договора за
кредит в общ размер от 400лв., постъпили по банковата сметка на кредитодателя -
ищец.
Следователно, прилагайки разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съдът приема, че от
дължимата чиста стойност на получения кредит – 500лв., ответницата е заплатила
/върнала/ на кредитора сумата от 400лв., като остава дължима сумата от 100лв. До този
размер главната искова претенция е основателна. В останалата част до пълния
претендиран размер от 154,59лв. главната искова претенция е неоснователна и следва
да се отхвърли. Върху дължимата главница от 100лв. следва да се присъди обезщетение
за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Извън посочената сума за главница от 100лв., съгласно императивната
разпоредба на чл.23 от ЗПК, ответницата не дължи на кредитора заплащане на никакви
лихви /договорни и мораторни/ и др. под. плащания, поради недействителността на
процесния договор за потребителски кредит. Поради това, останалите искови
претенции за заплащане на договорна лихва в размер на 2,91лв. и обезщетение за
забава в размер на 8,24лв., са неоснователни и като такива следва да се отхвърлят.
Като е достигнал до други правни изводи, районният съд е постановил
неправилно и незаконосъобразно решение над присъдената главница от 100лв. и
относно присъдените мораторна и договорна лихва, което следва да се отмени в тази
част и да се постанови ново, с което иска за главница се отхвърли над размера от
7
100лв., както и акцесорните искове за заплащане на мораторна и договорна лихви се
отхвърлят като неоснователни.
Първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена ответницата да
заплати на ищцовото дружество главница в размер на 100лв., ведно със законната
лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане
не е обжалвано и е влязло в сила.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, на ищцовото дружество
следва да се присъдят направените разноски в първоинстанционното производство,
съразмерно с уважената част от исковите претенции в размер на 241,34лв. Следва да се
посочи, че съдът изчисли разноските на база 100лв. юрисконсултско възнаграждение в
исковото производство, определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.25 от
НЗПП. Тъй като районният съд е присъдил разноски над този дължим размер, то
решението и в тази му част - над посочения от въззивния съд размер, следва да се
отмени.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на ответницата следва да се присъдят
сторените в първоинстанционното производство разноски, съразмерно с отхвърлената
част от исковите претенции. Тъй като тя е била представлявана от пълномощник –
адвокат, осъществяващ безплатна правна помощ, на същия следва са се присъди на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв възнаграждение в размер на 190,40лв. /същото е
определено на база 480лв. с ДДС/ за първата инстанция.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба – основателност на същата, то на
въззивницата следва да се присъдят сторените разноски в пълен размер от в размер на
75лв. за платена държавна такса, на пълномощника й адв. М. – възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ в размер на 480лв. с ДДС.
Следва да се посочи, че съдът при определяне на възнаграждението на адв. М. за
първата и за въззивната инстанция съобрази фактическата и правна сложност на казуса
и Решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС и намира, че не
следва да присъжда отделно възнаграждение за акцесорните искови претенции, с оглед
техния размер, обусловеността им от главната искова претенция и принципа на
справедливост при заплащане на положения от адвоката труд.
На въззиваемото дружество не следва да се присъждат разноски, с оглед изхода
на спора по въззивната жалба.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №149 от 27.02.2024г., постановено по
гр.д. №2864/2023г. по описа на С.ски районен съд, в обжалваната част, с която е
осъдена С. И. Ж. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „Г. И.“ № ** да заплати на
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ №3 /Литекс Тауър/ ет.10, както следва:
главница по договор за потребителски кредит от 05.04.2022г. над размера от 100лв.;
сумата от 8,24лв. обезщетение за забава, начислено върху падежиралата главница за
периода от 07.09.2022г. до 03.04.2023г.; сумата 2,91 лева падежирала възнаградителна
лихва, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г. и разноски в исковото
производство над размера от 241,34лв. до присъдения размер от 450лв. и вместо него
П О С Т А Н О В Я В А :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ №3
/Литекс Тауър/ ет.10, против С. И. Ж. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „Г. И.“ № **
обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск за заплащане на главница
по Договор за потребителски кредит №202204051115400108 от 05.04.2022г. над
размера от 100лв. до претендирания размер от 154,59лв., ведно със законната лихва
върху отхвърления размер, считано от подаване на исковата молба; иск за заплащане
на сумата от 8,24лв. обезщетение за забава, начислено върху падежиралата главница за
периода от 07.09.2022г. до 03.04.2023г. и иск за заплащане на сумата от 2,91 лева
падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 06.09.2022г. до
06.10.2022г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ №3 /Литекс Тауър/ ет.10
да заплати на С. И. Ж. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „Г. И.“ № ** сумата от
75,00лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция за платена държавна
такса.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ №3 /Литекс Тауър/ ет.10
да заплати на адв. Д. В. М. от АК – П., с адрес на кантората: гр. П., бул. “П. ш.“ № **,
ет. *, ап.*, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата , сумата от 190,40лв. с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по съразмерност за оказана
безплатна правна помощ на ответницата в първоинстанционното производство и
9
сумата от 480лв. с ДДС, представляваща минимално адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на въззиваемата страна във въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10