Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова
в. гр. д. № 179 по описа за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 247/07.10.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 510/2018 г. по описа на РС – Костинброд, първоинстанционният съд е осъдил В.А.Б. да заплати на „М.Ф.М.“ АД, на
основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, суми по главница и лихви за
забава, както следва: 485,05 лева – дължим остатък от главница по договор
за потребителски заем CASH-10066507 от 17.01.2013
година; 346,68 лева – договорна лихва за периода от 25.01.2013 година
до 17.01.2014 година; 120,23 лева – законна лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост – 14.06.2013 година до датата на сключване на договора
за цесия – 14.10.2015 година; 138,15 лева – законната лихва от 15.10.2015
година до датата на изготвяне на исковата молба – 11.06.2018 година, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба пред съда –
12.06.2018 година до окончателното изплащане на вземането по гланицата, като е отхвърлена претенциите
за главница за сумата от 26,93 лева от първоначално предявената сума от 511,98
лева и за договорна лихва за сумата от 55,34 лева от първоначално предявената
сума от 402,02 лева, като неоснователни. Присъдени са разноски по делото.
Срещу постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника, сега въззивник, в която са изложени
конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят
счита, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че договорена между
страните възнаградителна лихва не противоречи морала и
добрите нрави. Излага подробни доводи обосноваващи тезата, че годишен лихвен
процент в размер на 191,23 % създава условия за обогатяване на кредитодателя и
противоречи на принципа за справедливост. Твърди, че първоинстанционния съд не
се е произнесъл по направеното възражение срещу позоваването от страна на ищеца
за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора
за потребителски заем. Твърди, че въпреки че първоинстанционния съд е приел за
основателно възражението за изтекла погасителна давност за предявените преди
13.06.2013 г. претенции, неправилно е определил размера на отхвърлените
претенции. Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното решение. Не
претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК по
делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство. Въззиваемият
поддържа твърдение, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът се
представлява от начетения от съда особен представител адв. В.Н.. Поддържа
подадената жалба и не прави доказателствени искания.
В съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, не се
явява и процесуалния му представител по пълномощие.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложени писмени
доказателства, че на 17.01.2013 г. между „Б.П.П.Ф.“
ЕАД (кредитодател)
и В.А.Б. (кредитополучател) е сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя кредит в размер на 600 лв. В договора е уговорено, че
кредитът ще бъде погасен на 52 равни анюитетни
седмични вноски, всяка една в размер на 26 лева. Съгласно договора,
кредитополучателят заплаша лихва в размер на 191,23 %. (л. 17 от гр. дело №
510/2018 г.).
По делото са приложени Общи условия
за предоставяне на кредити за текущо потребление (ОУ). Съгласно т. 4 от тях,
при забава в плащането на една или повече седмични или месечна вноска по
кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена месечна
вноска. В т. 4 от ОУ е уговорена автоматична предсрочна изискуемост при допусната забава в плащанията от кредитополучателя над
четири вноски, в този случай целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. Отразено е, че за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита не е необходимо изпращане на съобщение от заемодателя.
В т. 15 от ОУ е посочено, че кредиторът има право да прехвърли на трето лице
правата си по договора (л. 18-20 от гр. дело № 510/2018 г.).
От приложени по делото писмени
документи, се установява, че на 14.10.2015 г. е сключен
договор за покупко-продажба на вземания (цесия) между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, като продавач (цедент)
и „М.Ф.М.“ АД, като купувач (цесионер), с който цедента е цедирал свои вземания
по предоставени потребителски кредити, в това число и процесния договор за
потребителски кредит (л. 14-16 от гр. д. № 510/2018 г.).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като
служебно следи единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд
на императивна материалноправна норма, каквото
нарушение настоящият състав на съда не констатира при постановяване на
обжалваното решение. В случая не е налице и задължение за съда да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните
за органите на съдебната власт указания, дадени в т. 1 от тълкувателно решение
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът,
намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:
В
първоинстанционното производство са предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД, вр с чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД.
В
тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
кумулативното наличие на следните предпоставки: че между него и ответника е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който му е предоставил
кредит в твърдения размер, както и че е настъпила изискуемостта на задължението
за връщане на получената в заем сума и лихви.
По
делото не се спори, а се установява от приложените писмени доказателства, че на
17.01.2013 г. между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД (кредитодател) и В.А.Б. (кредитополучател) е сключен договор
за потребителски кредит, по силата на който кредитодателят
е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 600 лв. В договора е
уговорено, че кредитът ще бъде погасен на 52 равни анюитетни
седмични вноски, всяка една в размер на 26 лева. Съгласно договора,
кредитополучателят заплаша лихва в размер на 191,23 %. (л. 17 от гр. дело №
510/2018 г.).
Между
страните по делото не е спорно, а се доказва и от приложената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, която съдът намира за мотивирана и обективна,
изготвена в обхвата на специални знания на вещото лице, че въззивникът е усвоил
средствата по кредита в размер на 600 лева. Следователно, кредитодателят
е изпълнил задължението си да предостави уговорената парична сума в заем на
кредитополучателя и съответно е възникнало насрещното задължение за кредитполучателя да я върне в уговорените срокове.
От
експертното изследване се установява, че последна вноска за погасяване кредита
е направена от въззивника на 22.08.2013 г. По делото не се твърди, нито са
представени доказателства, че са извършвани плащания по кредита след тази дата.
В т. 4 от действащите между страните общи условия е уговорена автоматична
предсрочна изискуемост при допусната забава в плащанията от кредитополучателя
над четири вноски, в този случай целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. Отразено е, че за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита не е необходимо изпращане на съобщение от заемодателя.
Съгласно дадените разяснения в т. 18 от тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Настоящият състав
счита, че независимо от обстоятелството, че въззиваемото
дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС разрешение за необходимостта да се съобщи на длъжника изявлението на
кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да
намери приложение, респективно намира възражението на въззиваемия,
изложено в отговора на въззивната жалба, че за него е не е съществувало
задължение да уведоми кредитополучателя, че ще счита кредита за предсрочно
изискуем за неоснователно.
В
случая между страните не е спорно, че кредиторът не е направил изявление до
кредитополучателя, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита
за предсрочно изискуеми, респективно не е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита Поради което иска за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва от дата на предсрочната изискуемост до дата 10.01.2014 г.
(датата на последния падеж съгласно приложения погасителен план) е не
основателна и следва да бъде отхвърлена.
Последната погасителна вноска по
кредита е с дата 10.01.2014 г. и падежът бил е настъпил преди предявяване на
исковата молба.
Настоящия съдебен състав намира за
основателно възражението, изложено във въззивната жалба, че договорен годишен
лихвен процент в размер на 191,23 % противоречи на морала и добрите нрави. Независимо от действащите през периода на процесния договор нормативни
актове, които определят размера на законната лихва по реда на чл. 86, ал.
2 от ЗЗД, същата е определяна по един и същи начин, а
именно като основния лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към
момента на сключване на договора основният лихвен процент (ОЛП) на БНБ е бил 0,
01 % като в последствие се е увеличил, като е достигнал най-висока стойност от
0,05 % на 01.05.2014 г., в последствие отново е намален. Респективно най-високата
стойност, която е имала законната лихва за периода на действие на договора от
момента на сключването му – 25.01.2013 г., е 10, 05 %. Уговореният ГПР по
договора е в размер на 191,23 % и надвишава над 19 пъти размера на най-високата
законна лихва, действала за периода на договора. С оглед на изложеното,
уговорката за размера на годишен лихвен процент накърнява добрите нрави и е
нищожна по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД.
Респективно не е породила валидно задължение за заплащане на договорно
възнаграждение от страната на кредитополучателя.
В случая съдът не може да намали и присъди по- малък процент на възнаградителната лихва, тъй като договорната клауза не
може да бъде заместена от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт по
смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД,
който да определя размера на договорна лихва по сключени между страните договори,
а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната лихва. На следващо място, разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
приета след сключване на процесния договор и също не може да намери приложение
по отношение на него. Още повече, че същата определя ГПР, от които възнаградителната лихва е част, но не определя минимален
размер на лихвата.
Не може да бъде споделена тезата
застъпена от първоинстанционния съд, че законът прогласява принципа на
договорната свобода в чл. 9 от ЗЗД, поради което страните са се съгласили с
договорната неустойка, следва да се отбележи, че свободата на договаряне е
ограничена от императивни правни норми, вкл. от изискването да съответства на
добри нрави. Фактът на двустранното уговаряне на възнаградителната
лихва сам по себе си е ирелевантен за валидността на договорната клауза, ако тя
не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност
на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски
правоотношения.
На следващо
място е основателно възражението на въззивника за изтекла погасителна давност,
която за главницата е пет години, а за лихвата – три години (арг. от чл. 110 и чл. 111, буква "в" от ЗЗД). Исковата мола е входирана в РС-Костинброд на 11.06.2018 г.,
респективно погасителната давност за лихвата е настъпила
на 11.06.2015 г. По отношение на главницата погасителната давност е
настъпила на 11.06.2013 г.
От приложената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредиторът е превел по сметка
на кредитополучателя уговорената заемна сума по кредита. Вещото лице, съгласно
поставени му задачи, е посочило, че в периода от 25.01.2013 г. до 22.08.2013 г.
кредитополучателят е заплатил общо сумата от 438 лева. (л. 76-91 от гр. д. №
510/2018 г.). Като се приспадне от главницата в размер на 600 лева платените от
кредитополучателя вноски в размер на 438 лева, неизплатената част от
задължението на въззивника към въззиваемия
се равнява на сумата 162 лв., за която сума главният иск
е явява основателен. За разликата над тази сума до пълния предявен размер на
вземането за главница от 485,05 лв., искът е неоснователен и следва да се
отхвърли. Върху главницата от 162 лв. въззивникът дължи и обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 11.06.2015 до
14.10.2015 г., чийто
размер, изчислен чрез автоматизираната система за изчисляване на законна лихва, възлиза на сумата 5,68 лв. и за периода от 15.10.2015 г. до 11.06.2018
г., чийто размер, изчислен чрез автоматизираната система за изчисляване
на законна лихва, възлиза на сумата 43,72 лв. За
разликата над тази сума до пълния предявен размер на вземането, искът е
неоснователен и следва да се отхвърли.
По
делото не се спори, а се установява и от приложените доказателства, че на
14.10.2015 г. е сключен договор за покупко-продажба на вземания (цесия) между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, като продавач (цедент) и „М.Ф.М.“ АД, като купувач (цесионер), с който
цедента е цедирал свои вземания по предоставени потребителски кредити, в това
число и процесния договор за потребителски кредит (л. 14-16 от гр. д. №
510/2018 г.).
Договорът
за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в
облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея. С този договор
се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази
връзка лице. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо.
От тези общи правила се извежда и действието на цесията спрямо страните по нея,
спрямо длъжника и спрямо трети лица. Със сключване на договора, т.е. с
постигане на съгласие, вземането преминава от цедента (неговия носител към
същия момент) върху цесионера (приобретателя на вземането). Последният
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент,
заедно с акцесорните му права - арг. чл. 99, ал. 2 от ЗЗД.
Безспорно
е в теорията и в практиката, че по отношение на длъжника, цесионният
договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента - чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. В трайната практика на ВКС се приема, че поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане (решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.; решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 78 от
09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013г. на ВКС, II т.о.) В настоящия случай, с
подадената искова молба „М.ф.м.“ АД, изрично е посочил, че към исковата молба
прилага и уведомително писмо до въззивника за цесията.
Поради гореизложените съображения,
настоящият съдебен състав приема, че е налице надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл. 99, ал. 3, пр.1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
С
оглед съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, настоящата
инстанция приема, за установено, че между „Б.П.П.Ф.“
ЕАД и въззивика е било налице валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит в размер на 600 лева, както и
че вземанията на кредитодателя, произтичащи от договора са били прехвърлени на въззиваемия с договор за цесия, сключен на 14.10.2015 г.
Цесията е редовно съобщена на длъжника, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Вземането е изискуемо, като по делото не се
твърди, нито са ангажирани доказателства, че въззивникът е погасил своя дълг.
По разноските.
С
оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените от него
разноски съобразно уважената част от иска.
Във въззивното производство.
Съгласно тълкувателно решение № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, т. 7 особения
представител на ответник по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи заплащане на държавна
такса, защото такава се дължи от страната, в чиято полза се извършва
процесуалното действие, съгласно чл. 71 във вр. с 261, т. 4 ГПК. Назначеният
особен представител не защитата свои права, а процесуалните права на страната,
която представлява, поради което не той, а страната дължи държавна такса.
Съобразно изхода на делото, дължимите такси и разноски следва да се присъдят от
съда със съдебния акт, като се възложат на страната, която ги дължи. Поради
което следва да бъде внесена държавна такса в размер на 100 лв.
Въззиваемият е платил сумата от 300 лева, представляваща определено
на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възнаграждение за особен представител. Следва да бъдат присъдени в полза на въззивамия и
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК. Претенцията за
присъждане на възнаграждение в по-висок размер е неоснователна, тъй като делото
не разкрива съществена фактическа и правна сложност и е проведено едно открито
съдебно заседание по дело.
Предвид
изхода на спора, въззивника следва понесе 19,39 % от направените по делото
разноски, респективно да внесе по сметка на ОС-София държавна такса в размер на
19.38 лева и да заплати на въззиваемия сумите от 58.18 лева, представляващи платено
възнаграждение за особен представител и 19.38 лева, разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати по сметка на
ОС-София държавна такса за въззивното производство в размер на 86,62 лв.
Отмяна на първоинстанционното
решение налага преизчисляване и на разноските в исковия процес пред
РС-Костинброд.
С оглед
изложеното и предвид уважената част от исковете в размер на 18,03 %, на ищеца,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде присъдена сумата от 211,38
лева.
Ищецът в първоинстанционното
производство, сега въззиваем, е претендирал разноски
само пред първата инстанция в размер на 200 лева, представляващи платена
държавна такса, която се установява, че е внесена от платежно нареждане на л. 3
и л. 26 от гр. д. № 510/18 г., депозит за
възнаграждение на особен представител в размер на 300 лева, л. 51 от гр. д. №
510/18 г., 300 лева депозит за извършване на експертиза, платежно нареждане на
л. 72 от гр. д. № 510/18 г. Освен посочените разноски, в списъка по чл. 80 от ГПК, ищецът претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лева. Следва да бъдат присъдени в полза на
въззивника и разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определено на основание чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК. Претенцията за присъждане на възнаграждение в по-висок размер е
неоснователна, тъй като делото не разкрива съществена фактическа и правна
сложност.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
247 от 07.10.2019 год. по гр. дело № 510/2018 год. на Районен съд-Костинброд, в частта,
в която В.А.Б. е осъден да заплати на „М.Ф.М.“
АД, на основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД, главница по договор за
потребителски заем CASH-10066507 от 17.01.2013 год. за сумата над
162 (сто шестдесет и два) лева до 485,05 лева; в частта, в която
В.А.Б. е осъден да заплати на „М.Ф.М.“ АД, по иска с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД
сумата от 346,68 лв. (триста
четиридесет и шест лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.01.2013 г. до
17.01.2014 г. по договор за потребителски заем с дата 17.01.2013 г.; в
частта, с която В.А.Б. е осъден да заплати на „М.Ф.М.“ АД, по иск с
правно основание чл. 86 от ЗЗД, за сума над 5,68 лв. (пет лева и
шестдесет и осем стотинки) до 120,23 лева, представлява обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 11.06.2015 до датата на
сключване на договора за цесия –14.10.2015 г., в частта, с която В.А.Б.
е осъден да заплати на „М.Ф.М.“ АД, по иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД,
за сума над 43,72 лв.
(четиридесет и три лева и седемдесет и две стотинки) до 138,15 лева,
представлява обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 15.10.2015 до датата на
предявяване на исковата молба –11.06.2018 г., както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ претенцията на „М.Ф.М.“ АД за осъждане на В.А.Б. да
заплати сумите, както следва: по иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД и
чл. 99 от ЗЗД, да заплати сумата над 162 (сто шестдесет и два) лева
до 485,05 лева, представляваща главница по договор за потребителски
заем CASH-10066507 от 17.01.2013 год.; по иска с правно
основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и
чл. 99 от ЗЗД да заплати сумата от 346,68
лв. (триста четиридесет и шест лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща възнаградителна лихва за
периода от 25.01.2013 г. до 17.01.2014 г. по договор за потребителски заем с
дата 17.01.2013 г.; по иск с правно
основание чл. 86 от ЗЗД, за сума над 5,68 лв. (пет лева и шестдесет
и осем стотинки) до 120,23 лева, представлява обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 11.06.2015 до датата на
сключване на договора за цесия –14.10.2015 г.; по иск с правно основание чл.
86 от ЗЗД, за сума над 43,72 лв.
(четиридесет и три лева и седемдесет и две стотинки) до 138,15 лева,
представлява обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 15.10.2015 до датата на
предявяване на исковата молба –11.06.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 247 от 07.10.2019 год. по гр. дело № 510/2018 год. на Районен
съд-Костинброд, в частта, с която В.А.Б. е осъден да заплати на „М.Ф.М.“ АД, на основание чл. 240 от ЗЗД и
чл. 99 от ЗЗД, главница по договор за потребителски
заем CASH-10066507 от 17.01.2013 год. сумата от 162 (сто
шестдесет и два), ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба пред съда – 11.06.2018 год. до окончателното изплащане на вземането по
главницата; в частта, в която В.А.Б. е осъден да заплати на „М.Ф.М.“ АД,
по иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД, сума от 5,68 лв. (пет
лева и шестдесет и осем стотинки), представлява обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 11.06.2015 до датата на
сключване на договора за цесия –14.10.2015 г., в частта, в която В.А.Б.
е осъден да заплати на „М.Ф.М.“ АД, по иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД,
сума от 43,72 лв. (четиридесет и три
лева и седемдесет и две стотинки), представлява обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 15.10.2015 до датата на
предявяване на исковата молба – 11.06.2018 г.
ОСЪЖДА В.А.Б., ЕГН: **********, с адрес *** да
заплати по сметка на ОС-София сумата от 19.38 лева (деветнадесет лева и
тридесет и осем стотинки),
представляващи дължима държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.А.Б., ЕГН: **********, с адрес *** да
заплати на „М.Ф.М.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 288,94 (двеста осемдесет и осем
лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща направени разноски пред
двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА „М.Ф.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати по сметка
на ОС-София сумата от 86,62 лева (осемдесет и шест лева и шестдесет и две стотинки), представляващи
дължима държавна такса за въззивното производство.
Решението в частта, в която са отхвърлени претенциите
за осъждане на ответника да заплати главница за сумата от 26,93 лева от
първоначално предявената сума от 511,98 лева и за договорна лихва за сумата от
55,34 лева от първоначално предявената сума от 402,02 лева, не е обжалвано
и е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.