О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260378 18.12.2020г. ***СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на осемнадесети декември две хиляди и двадесета година в закрито
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
като разгледа
докладваното от съдията
- докладчик МАВРОДИЕВА
частно гр. дело №
3399 по описа за 2020
година.
Производството е по реда на чл.413, ал.2 от ГПК и е образувано е по частна
жалба на „А.Б.“ ЕАД, ***, представлявано от изпълнителните директори А.Д.и М.М.–членове
на УС, чрез юрк. П.П., против разпореждане № 261963/ 27.10.2020 г., постановено
по ч.гр.д.№ 4314/2020 г. по описа на Старозагорски районен съд, с което е отхвърлено
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК срещу длъжника „М.**“ ООД, за 7980
лв. – неустойки за предсрочно прекратяване на договор № ********** за
електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане със системен партиден №
М5807637.
Частният жалбоподател счита, че
обжалваното разпореждане е неправилно, като излага подробни съображения. Моли
да бъде отменено в тази част и да бъдат признати разноски в претендирания от
заявителя размер. Претендира разноски.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в
частната жалба и данните по първоинстанционното дело, намери за установено
следното:
Частната жалба е допустима, като
подадена от процесуално легитимирано лице, в предвидения в закона срок за
обжалване срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по ч.гр.д.№ 4314/2020
г. по описа на СтРС е образувано по заявление на „А.Б.“ ЕАД – ***срещу „М.**“
ООД – ***за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК за сумата 15161.83 лв., от които 6250.90. лв. – неплатени суми за
ползвани електронни съобщителни услуги, 605.88 лв. неплатени суми за устройство
по договор за продажба на изплащане, 7980 лв. – начислени неустойки за
предсрочно прекратяване на договора, 325.05 лв. за електронни съобщителни
услуги, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
изплащане на вземането.
Заявителят е посочил, че вземането му
произтича от сключен между „А.Б.“ ЕАД – ***и „М.**“ ООД – ***договор за електронни
съобщителни услуги. Длъжникът не изпълнил задълженията за плащане за периода за
периода от 19.11.2019 г. до 19.07.2020 г., в общ размер от 14 836.78 лв.,
от които 6250.90 лв. – неплатени суми за ползвани електронни съобщителни услуги,
605.88 лв. - неплатени суми за
устройство по договор за продажба на изплащане, 325.05 лв. за електронни съобщителни услуги, поради
което мобилният оператор едностранно прекратил договора по вина на абоната. Поради
предсрочното прекратяване на договора по вина на абоната, на основание чл.54.12
от ОУ последният дължал неустойка в общ размер на 7980 лв.
С обжалваното разпореждане съдът е
приел, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави, тъй като неустойката е предвидена за обезпечаване на задължение по
начин, излизащ извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции и води
единствено до неоснователно обогатяване на кредитора.
Съгласно чл. 411 ГПК,
за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията
на чл. 127, ал.
1 и 3
и чл. 128, т. 1
и 2 ГПК,
да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е
налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или
седалище на територията на Р България и да е с обичайно местопребиваване или
седалище на територията Р България – чл.411, ал.2 ГПК.
Неустойката е проявление
на принципа на автономия на волята в частното право, а с нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес, а условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Единият от
възможните критерии за извършването на тази преценка представлява съпоставянето
на вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част. Неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая уговорената с ОУ към договора
за електронни съобщителни услуги неустойка е компенсаторна по своя характер и
за нейното възникване вида на неизпълнение на задължението от страна на потребителя
е без значение. Предвид, че договорът за мобилни услуги е договор за периодично
изпълнение, то развалянето му има действие само занапред, а по силата на чл.88,
ал.1, изр.ІІ – ро от ЗЗД кредиторът има право на обезщетение за вредите от
неизпълнението, т.е. неустойката може да обезщетява само такива вреди.
В процесния случай обаче клаузата за
неустойка е уговорена не като обезщетение за вредите от неизпълнението на
договора, а като обезщетение за вредите от развалянето му. Уговорена по този
начин, тя противоречи на принципа на справедливостта, тъй като съгласно
посочените в заявлението обстоятелства според чл.54.12 от ОУ във връзка с разпоредбите
на договора, при неплащане на дължими суми след изтичане на срока за плащане,
договорът с абоната се счита за еднократно прекратен по вина на абоната, а по
своята същност това едностранно прекратяване от страна на мобилния оператор съставлява
разваляне на договора по смисъла на чл.87 от ЗЗД. Правото на разваляне на
договора поради неизпълнение от страна на абоната представлява потестативно
право на мобилния оператор, който по своя преценка може да се освободи от
своите задължения по договора за електронни съобщителни услуги и въпреки това
да претендира заплащане на стандартните месечни абонаменти от датата на
прекратяването на договора до датата, до която същият е бил сключен. По този
начин необосновано би се достигнало до неоснователно обогатяване на мобилния
оператор, който от една страна по свое усмотрение ще се освободи от облигационната
си обвързаност за останалия срок на договора да предоставя електронни
съобщителни услуги, а от друга – ще има право да получи освен обезщетение за
вредите от неизпълнението, наред с него и обезщетение под формата на неустойка,
за това, че е развалил договора. Това обуславя извода, че единствената цел, за
която е уговорена процесната неустойка, излиза извън присъщите й функции,
поради което тя се явява нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
С оглед на изложените съображения
въззивният съд намира оплакванията в жалбата на частния жалбоподател за
неправилност на обжалваното разпореждане за неоснователни. Неоснователно е и
оплакването, че заповедният съд не е съобразил задължителна съдебна практика,
обективирана в решението по дело С-295/2017 г. на СЕС, тъй като същата касае
третирането на неустойките по прекратени договори за мобилни услуги като
облагаеми доставки по ДДС.
Обжалваното
разпореждане, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.410 от ГПК като правилно, следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви и на основание
чл.278, ал.1 и 2 от ГПК, Окръжният съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 261963/
27.10.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 4314/2020 г. по описа на Старозагорски
районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: