№ 266
гр. Асеновград, 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Ат. Терзиева
при участието на секретаря Йорданка Ст. Тянева
като разгледа докладваното от Мария Ат. Терзиева Гражданско дело №
20225310100577 по описа за 2022 година
Обективно съединени искове с правно основание чл.22 от ЗПК, чл. 26 от ЗЗД, чл.
143 от ЗЗП и чл. 55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от Щ. М. Ш., чрез пълномощник адв. С.Н., против “ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1324, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис
40-46, представлявано от управителя Галин Тодоров Тодоров – Изпълнителен директор.
Ищецът твърди, че на 22.02.2017 г., е сключил с ответното дружество договор за кредит, по
силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 250 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 35.00 %, годишен процент на разходите – 41.85 % и срок
за погасяване на заема: 6 месеца. Съгласно чл. 4 от договора, договорът за заем следва да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1 000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
и поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от
„Редовен" или да представи банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната
сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по
договора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на посочените
1
условия, същият дължи неустойка в размер на 125.58 лева, която следва да престира
разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за
неустойка в размер на 20.93 лева. Твърди, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй
като договорът за кредит е нищожен. Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен
процент в размер на 35.00 %, не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй
като същият не е обявен на потребителя, не е посочен в чл. 2 от договора в действителния
му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Твърди, че
кредиторът допълнително се обогатява, нарушават се добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова
услуга, което води до нищожност на договорното съглашение. Твърди, че в случая
договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение,
установени в обществото. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, приема, че лихва не е уговорена между страните по договора и такова задължение
не е възникнало. Твърди, че за да заобиколят материално-правните изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити са въвели практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят:
осигуряване на поръчителство при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции. Твърди, че чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение,
респективно на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите
финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече е калкулирана с
договорената възнаградителна лихва. Твърди, че предвидената неустойка в размер на 125.58
лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е над 50%
от заетата сума в размер на 250 лева. Отделно, кумулирането й към погасителните вноски,
води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди, че
неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла
извън присъщата й обезпечителна функция. Твърди, че поставянето на изискването за
осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит, кредиторът е
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което произтича и от
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. В този смисъл намира, че клауза, предвиждаща, че се дължи
неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на
Директивата. Твърди, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън
присъщите й функции. Договорена при тези условия, представлявала допълнителна
облага/печалба към възнаградителната лихва, без да бъде обявена на потребителя по реда на
чл. 5 от ЗПК, и без да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и част
от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. От една
страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от
2
друга - е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като
е съизмерима с предоставената сума от 250 лева по кредита. Твърди, че по този начин се
заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР - неустойката представлява
над 50 % от заетата сума. Ето защо моли, да бъде прогласена спрямо „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит. Ангажира доказателства, претендира за разноски в
производството на основание чл. 38, ал. 1 от ЗАд.
В срока по чл. 131, ал. 1 о т ГПК е постъпил отговор от ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с който прави възражение за изтекла в негова полза погасителна давност,
алтернативно счита предявения иск за изцяло неоснователен. Излага подробни съображения:
Оспорва твърдението, че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на
действително приложения, както и че същият противоречи на добрите нрави. Оспорва
твърдението за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави и
прекомерност. Оспорва твърденията, че са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Липсвали нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и възможност за промяна на ГПР. Ето
защо моли, предявеният иск да бъде отхвърлен. Моли, да бъде задължен ищеца да
предостави информация, относно притежавана от него банкова сметка. Претендира
направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено следното:
Възражението, че липсва правен интерес от предявения иск е неоснователно, тъй като
всяка страна по един договор, има интерес да установи нищожността на негова клауза, без
ограничение във времето. Надлежните страни в производството се определят от изложените
в исковата молба твърдения, относно това между кои страни съществува спор. Дали тези
твърдения отговорят на действителността е въпрос, отговорът но който има значение за
основателността на претенциите.
Не се спори между страните, а и от приетите писмени доказателства е видно, че на
22.02.2017 г. между “Изи Асет Мениджмънт” АД и Щ. М. Ш. е сключен договор за паричен
заем № 2754333, по силата на който на ищеца е предоставена сумата от 250 лева, а той се е
задължила да я върне в срок до 21.08.2017 г. на 6 месечни вноски, ведно с лихва от 35 %
годишно и ГПР 41.85 %. Общо дължимата сума е 276.12 лева. Освен това
кредитополучателят е поел за задължение в тридневен срок от подписване на договора да
предостави обезпечение, като липсват доказателства, че е направил това. В този случай е
предвидено, че се дължи неустойка в размер на 125.58 лева, като страните са постигнали
съгласие да бъде заплатена разсрочено, заедно с погасителните вноски, като към размера на
всяка от тях се добави сумата от 20.93 лева. В тежест на ответника е да докаже, че е
3
прехвърлил вземанията си по така сключения договор на трето лице. Такива доказателства
не са представени, поради което направеното възражение, че именно това трето лице следва
да отговаря по предявените искове е неоснователно.
Сключеният между страните договор е потребителски и следва да отговаря на
изискванията на ЗПК. За извършване на преценката дали договорената между страните
лихва е в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството
и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е
обезпечено с други правни способи: поръчителство, залог, ипотека и други, съотношението
между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от
предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените
на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период
от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай заемът не е
обезпечен, поради което съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд
/решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на
законната лихва е +10 пункта или 10%, а уговореният – 35 %. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на страните по договора. В този смисъл клаузата за
договорната лихва противоречи на добрите нарави, тъй като надхвърля трикратния размер
на законната лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с която е уговорен този
размер, е нищожна. Доводите за нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение също е основателно. В чл. 4,
ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица - поръчители или банкова гаранция. В първата хипотеза
вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице,
което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на
договор за банкова гаранция по принцип зависи от волята на ответника, но той не
съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VІІ от
ЗЗД. По така изложените съображения се налага изводът, че в същност уговорената
неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със
цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния
процент на разходите. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че е предвидено
заплащането на същата да се извърши заедно с погасителните вноски по заема. Тук следва
да се добави и алогичната поредност, която се различава от обичайната практика, при която
обезпечението се представя найкъсно към момента на сключване на договора. Уговорката
това да стане на по-късен етап противоречи на целта на обезпечението. В същото време
условията, на които трябва да отговаря обезпечението са обективно неизпълними. За
4
пълнота следва да се отбележи и че същата е прекомерна – размерът й надвишава
половината от заетата сума. С оглед на горното съдът намира, че уговорката за заплащане на
неустойка е нищожна.
Още в случая ГПР по сключения между страните договор, е по-голям от предвидения
размер на ГПР в чл.19, ал.4 от ЗПК. След като посочените клаузи на договора са нищожни,
то следва, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл 11, ал.1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК той е
недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК в този случай потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Отделно от горното
разпоредбата на чл.26, ал. 4 от ЗЗД предвижда, че нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В настоящия случай липсват повелителни норми на закона, които уреждат размера на
възнаградителната лихва, като същевременно сделката не би била сключена без
недействителните й части – клаузата за заплащане на възнаградителна лихва. Ето защо и по
аргумент за противното договорът, сключен между страните е нищожен. По изложените
съображения всички доводи, на които се основават предявените искове са основателни.
Предвид диспозитивното начало следва да се уважи предявеният иск за обявяване на
нищожност на клаузата на чл. 4, ал.2 от договора за паричен заем, сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение.
На основание чл. 78, ал.1 ответникът дължи на ищеца направените по делото разноски
общо в размер на 50 лева, за внесена държавна такса.
От представения от ищцата договор за правна защита и съдействие е видно, че е
уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38, ал.1 от ЗА. В случаите,
когато адвокатската защита се предоставя на лица от кръга на тези по чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА
и има основание за присъждане на деловодни разноски в полза на безплатно
представляваната страна, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се
определя от съда съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата определя минималния
размер за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията. Уважената претенция е с цена 250 лева, съответно минималният размер
на адвокатското възнаграждение е 300 лева. Ето защо ответникът дължи на адвокат С.Н.
сумата от 300 лева.
Поради мотивите, изложени по-горе, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА нищожността на чл.4, ал.2 от договор за паричен заем № 2754333 от
5
22.02.2017 г., сключен в гр. П. между: Щ. М. Ш., ЕГН ********** от село А., общ. С., обл.
П., ул.“18-та“ № 11, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“Джевахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Галин Тодоров Тодоров, предвиждаща заплащане на неустойка в размер
на 125.58 лева (сто двадесет и пет лева и петдесет и осем стотинки).
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“Джевахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Галин Тодоров Тодоров, да заплати на Щ. М. Ш., ЕГН ********** от
село А., общ. С., обл. П., ул.“18-та“ № 11, сумата от 50 лева (петдесет), направени по
производството разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“Джевахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Галин Тодоров Тодоров, да заплати на адвокат С.К. Н., с адрес гр.
Пловдив, ул.“Йоаким Груев“ № 41, сумата от 300 лева (триста), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на Щ. М. Ш., ЕГН ********** от
село А., общ. С., обл. П., ул.“18-та“ № 11, по гр.д. № 577/2022 г. по описа на Асеновградския
РС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
6