Р Е Ш Е Н И Е
№……………………./01.07.2022 г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-10 състав, в публично заседание на петнадесети февруари две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
при секретаря Анелия
Груева като разгледа докладваното от съдията т. дело № 2472 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по искова молба на ,,Национална агенция за приходите”, ЕИК:
**** срещу ,,Ф.– Ц” ЕООД, ЕИК: ****и ,,Т.” ЕООД, ЕИК: ****.
Ищецът ,,Национална
агенция за приходите”, ЕИК: ****, представлявана от Изпълнителния директор Г.П.Д.,
чрез И.П. Н.– главен публичен изпълнител в дирекция ,,Събиране” при ТД на НАП
София, надлежно упълномощена по реда на чл. 32, т. 3 и чл. 33 от ГПК с
пълномощно № 735 от 10.07.2017 г. твърди, че НАП има публични вземания в
особено големи размери против ,,Ф.– Ц” ЕООД, ЕИК: ****, произтичащи от
неизплатени данъчни задължения. Със заповед за възлагане на ревизия №
Р-22220215002180-020-001/01.04.2015 г. е образувано ревизионно производство
спрямо ,,Ф.– Ц” ЕООД, като ревизията е приключила с издаването на РА №
Р-22220215002180-091-001/10.12.2018 г., с който са установени задължения за
корпоративен данък в размер на: 6 847 724,65 лв. (главница) и
4 612 541,44 лв. (лихва). Освен това, с последваща ревизия с РА №
Р-22220219001559-091-001/24.04.2020 г. са установени допълнителни задължения за
корпоративен данък в размер на: 1 362 857,69 лв. (главница) и
285 844,41 лв. (лихва). Ищецът излага, че ревизираното дружество не е
внесло посочените публични задължения, същото не е предложило и начин за
погасяване на задълженията, нито е предложило годно обезпечение, съответстващо
на размера на задължението. В резултат на това е образувано изпълнително дело №
*********/2019 г. Наложени са обезпечителни мерки – запор върху налични и
постъпващи суми по банкови сметки, находящи се във всички търговски банки,
както и запор върху 1 бр. МПС марка КИА и 1 бр. МПС марка БМВ.
След извършено
пълно проучване на имущественото състояние на ответника ,,Ф.– Ц” ЕООД,
публичният изпълнител е направил заключение, че дружеството не разполага с
достатъчно годни активи да обезпечат вземането.
Към исковата
молба са приложени като доказателства за наличието на публичните задължения на
,,Ф.– Ц” ЕООД РА № Р-22220215002180-091-001/10.12.2018 г. и СПРАВКА за
задълженията на дружеството от ПП СУП.
Ревизията на ,,Ф.–
Ц” ЕООД е приключила с издаването на РА № Р-22220215002180-091-001/10.12.2018
г., с който са установени задължения за корпоративен данък в размер на:
главница 6 847 724,65 лв. и лихва 4 612 541,44 лв.
Ищецът също
твърди, че в хода на ревизионното производство, след връчването на Заповед за
възлагане на ревизия № Р-22220215002180-020-001/01.04.2015 г., връчена на
14.04.2015 г. лично на управителя И.С., от страна на дружеството е извършена
неправомерна разпоредителна сделка, а именно договор за прехвърляне на вземане
– цесия от 17.12.2015 г., сключен между ,,Ф.– Ц” ЕООД – цедент
и ,,Т.” ЕООД с ЕИК: **** – цесионер (другото
дружество ответник по настоящото дело). ,,Ф.– Ц” ЕООД прехвърля на ,,Т.” ЕООД
свое парично вземане от ,,К.” ЕООД, ЕИК: ****в размер на 3 661 007,
14 лв., от което 3 260 838,01 лв. главница и 400 169,13 лв.
лихва към датата на подписване на договора.
Като
доказателства към исковата молба са приложени и: копие на ЗВР №
Р-22220215002180-020-001/01.04.2015 г. и връчването и, копие на РА №
Р-22220215002180-091-001/10.12.2018 г. и копие на договор за прехвърляне на
вземане – цесия от 17.12.2015 година.
Ищецът твърди, че
договорът за цесия е извършен с намерение длъжникът да увреди публичния
взискател (не е получена цената по договора за цесия), и иска прогласяване на
недействителност на сделката на това основание. Изтъква се, че с цесията Ф.Ц
ООД е лишила НАП от възможността да насочи изпълнението върху това вземане, не
е получила цената, а вземането за цената по договора за цесия е прехвърлено на
трето дружество, със седалище в Сейшелите, поради
което и по отношение на него липсва компетентност за принудително събиране на
вземането от страна на кредитора НАП.
В следствие на
гореописаните факти, според ищецът са налице всички основания за обявяване на
сделката за прехвърляне на вземане от 17.12.2015 г. за недействителна, съгласно
чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, а именно: същата е сключена след връчване на
заповедта за възлагане на ревизия, в резултат на ревизионното производство са
установени задължения в особено големи размери, които не са обезпечени и не са
платени, а чрез въпросната сделка ,,Ф.– Ц” ЕООД се е лишила от имущество, което
е можело да послужи за удовлетворяване на НАП като кредитор.
Ответникът ,,Ф.– Ц” ЕООД в отговор
на исковата молба оспорва иска като недопустим, излагайки като аргумент, че е
преждевременно предявен, тъй като РА е предмет на съдебно обжалване,
следователно към датата на предявяване на иска, респ. към настоящия момент,
ревизионният акт все още не е влязъл в сила.
Ответникът още твърди, че
предявеният иск по същество е неоснователен и недоказан по фактите от делото.
Той твърди, че след като актът е обжалван, публичните задължения ще станат
установени едва, когато ревизионният акт бъде потвърден с влязло в сила съдебно
решение.
Според ответникът не е налице и
вторият съществен елемент от фактическия състав на иска – а именно сделката,
посочена в исковата молба, да е сключена с намерение да се увредят публичните
взискатели. Константната практика на ВКС сочи, че намерението за увреждане не
се предполага, а следва да бъде доказано от ищеца по делото.
,,Ф.– Ц” ЕООД като ответник
твърди, че е неправилно твърдението на ищеца, че чрез процесната сделка се
лишава от един свой актив. Вземанията са еквиваленти. Също така ответникът няма
как да знае, за участието на ,,К.” ЕООД в дружеството ,,Д.” АД, което да
гарантира по-голяма платежоспособност, защото това е вътрешнокорпоративна
информация, която обикновено юридическо лице няма от къде да получи, за разлика
от държавна организация като КПКОМПИ.
Също така, подчертава, че
неизправността на едната страна, каквато в случая се твърди, че е дружеството
,,С.П.” Лтд по договора, по никакъв начин не
означава, че последният е бил сключен с цел да се увреди третото лице, в случая
- държавата.
Другият ответник по делото ,,Т.”
ЕООД, също оспорва иска, твърдейки че е недопустим, а по същество –
неоснователен и недоказан от фактите по делото, като излага същите доводи,
както и ответникът ,,Ф.– Ц” ЕООД.
Ответникът ,,Т.” ЕООД, прави
възражение за придобивна давност на основание чл. 80
от Закона за собствеността, в случай, че Съдът прогласи договора за прехвърляне
на вземания от 17.12.2015 г. за относително недействителен спрямо държавата. Т.е
в случай, че искът на ищеца бъде уважен
и сделката бъде прогласена за недействителна иска да се постанови, че ,,Т.”
ЕООД не дължи връщане на вземането, предмет на договора, в размер на
3 661 007,14 лв., защото като движима вещ го е придобило по давност,
на оригинерно и самостоятелно правно основание, в
резултат на непрекъснато владение в продължение на повече от 5 години.
В представена допълнителна искова
молба ищецът поддържа изцяло исковата си претенция. Прилага решение №
5900/28.10.2020 г. на Административен съд – София – град.
В представен отговор на
допълнителна искова молба ответникът ,,Ф.– Ц” ЕООД поддържа оспорването на
иска. Също твърди, че без значение за спора по делото е и твърдението на ищеца,
че АССГ е отхвърлил жалбата на ,,Ф.– Ц” ЕООД срещу ревизионен акт № Р-22220215002180-091001/10.12.2018
г., тъй като срещу решение № 5900 от 28.10.2020 г. на АССГ е подадена
касационна жалба, като към настоящия момент е образувано адм. дело № 2904/2021
г. Първо отделение, по описа на ВАС.
Ответник ,,Т.” ЕООД в допълнителен
отговор на ДИМ също поддържа изложеното в ОИМ, като счита, че предявеният иск
срещу ,,Т.” ЕООД е недопустим, а по същество – неоснователен и недоказан от
фактите по делото, а възраженията на ищеца в ДИМ са неоснователни, необосновани
и направени в противоречие с материалния и процесуалния закон.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 235 от ГПК във връзка с наведените в исковата
молба доводи и становището на синдика, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е иск по чл.
216,ал.1,т.4 от ДОПК
Съгласно чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК недействителни по
отношение на държавата са сделките и действията, извършени от длъжника след
датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на
заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени
публични задължения, които действия са извършени с намерение да се увредят
публичните взискатели.
Следователно, за основателността на иска по чл. 216, ал. 1,
т. 4 ДОПК следва да са налице следните предпоставки: 1) публично вземане на
държавата, установено с влязъл в сила акт за установяване на публично вземане,
съответно с влязло в сила съдебно решение, 2) сключването на сделка след датата
на установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповед за
възлагане на ревизия, 3) сделката да е извършена с намерение за увреждане на
публичния взискател.
Относно първата предпоставка, от приетото за установено
по-горе се установява, че на 30.11.2021 г. е поставено окончателно решение No
12225 по адм. дело
904/2021 г. по описа на ВАС, I отделение, с което е оставено в сила решение 5900/28.10.2020
г. на АССГ по адм. дело 7082/2019 г., с което е отхвърлена жалбата на Ф.Ц ЕООД
срещу РА Р-22220219001559-091-001/24.04.2020 година.
Действително, при предявяване на иска ревизионният акт,
установяващ публичните задължения на ответника Ф.Ц ЕООД не е бил влязъл в сила,
макар и да е издаден. Съдът намира обаче, че се касае за материална
предпоставка за основателност на исковата претенция, а не за процесуална
предпоставка, обосновава възникване на правото на иск на държавата. И с оглед
правилото на чл. 235 от ГПК, Съдът следва да вземе предвид всички факти от
значение за спорното право, настъпили до датата на приключване на устните
състезания по делото, с оглед правилото на
Относно сключването на разпоредителни сделки след връчване на
заповед за възлагане на ревизия – същото се установява от представените
доказателства.
Установява се, че на 14.05.2015
г. на управителя на Ф. ЕООД е връчена заповед за възлагане на ревизия 22220215002180-020-001/01.04.2015 г. (стр. 19 по делото).
Установява се, че
на 17.12.2015 г. е сключен договор
за прехвърляне на вземане – цесия от 17.12.2015 г. между ,,Ф.– Ц” ЕООД като цедент и ,,Т.” ЕООД с ЕИК: **** като цесионер.
,,Ф.– Ц” ЕООД прехвърля на ,,Т.” ЕООД свое парично вземане от ,,К.” ЕООД, ЕИК ****в
размер на 3 661 007, 14 лв., от което 3 260 838,01 лв.
главница и 400 169,13 лв. лихва към датата на подписване на договора.
Цената, която ,,Т.” ЕООД се задължава да заплати на ,,Ф.– Ц” ЕООД за вземането
е 3 661 007 лв., която следва да бъде заплатена в срок от 3 години от
датата на сключване на договора, като до изплащането на цената се дължи годишна
лихва в размер на 6 % върху неплатената част от цената.
По своята същност
договорът за цесия представлява разпоредителна сделка, уредена в разпоредбите
на чл. 99-100 ЗЗД и е договор, по силата на който старият кредитор-титуляр на
едно вземане, го прехвърля на трето спрямо основното правоотношение лице, което
се явява нов кредитор на длъжника. Следователно, в резултат на настъпилото
частно правоприемство едно имуществено право от патримониума на стария кредитор преминава в патримониума на новия кредитор, поради което имуществото на
стария кредитор намалява.
В конкретния
случай сделката от 17.12.2015 г. е валидна и породила своя прехвърлителен
ефект с постигане на съгласието между Ф.Ц ЕООД и Т. ЕООД, а по отношение на
длъжника К. ЕООД е породила действие от момента на уведомяването му за
извършеното прехвърляне, което следва да бъде извършено от стария кредитор (чл.
99, ал. 4 ЗЗД).
Съдът намира, че
при прехвърлян, на едно вземане,
безспорно се касае за разпоредителна сделка, визирана в хипотезата на чл. 216,
ал.1, т.4 от ДОПК. За един кредитор (в случая НАП) не е ирелевантно
дали в имуществото на неговия длъжник (ответникът Ф.Ц ЕООД) се включва вземане
спрямо дружество, което разполага с определени активи, т.е дружество, спрямо
което може да се очаква успешно да бъде
проведено принудително изпълнение, или вземане от дружество, което няма активна
търговска дейност, няма активи.
Следователно,
налице е сключване на сделка от ответника Ф.Ц ЕООД след връчване на заповед за възлагане на
ревизия.
Третата
предпоставка - намерението за увреждане
на публичния изпълнител, подлежи на доказване от ищеца.
Намерението за
увреждане като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на
кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора,
най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за
удовлетворяване вземанията на кредиторите. Този факт обикновено се доказва чрез
косвени доказателства, на основата на предположения произтичащи от преценката
на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане (решение
№ 27/28.02.2013 г. г. на ВКС, II ТО по т.д. № 410/2012 г.).
Установена е
практиката, че знание за това намерение у другата страна не се изисква (така решение
№ 69/22.06.2012 г. на ВКС, I ТО по т.д. № 534/2011 г.). Поради това и доводите
от ответника Т. ЕООД в посочената посока, а именно, че не е знаел за
намерението за увреждане, са неоснователни.
В конкретния
случай, разпоредителната сделка от 17.12.2015 г. е извършена шест месеца след
връчване на заповедта за възлагане на ревизия, като след още шест месеца, в хода на висящото ревизионно
производство, длъжникът на ответника Ф.Ц ЕООД – другият ответник Т. ЕООД също
се е разпоредил с процесния актив – вземането спрямо
дружеството К. ЕООД в полза на трето дружество, регистрирано на Сейшелите, спрямо което е трудно да се предприемат действия
за принудително събиране на вземанията.
Макар и последващата
сделката от 01.07.2016 г. да не е предмет на производството по чл. 216, ал.1,
т.4 от ДОПК, доколкото намерението за увреждане е конкретно и следва да се
съобразява с конкретните данни по делото, и обичайно това става с конкретни
косвени доказателства, последващо прехвърляне на вземането на трето дружество,
извън юрисдикцията на българската държава и извън ЕС, следва да се съобрази.
Индиция за намерението за увреждане е и разпореждането
с вземане спрямо едно дружество, което разполага с определени активи, и
замяната му с длъжник – Т. ЕООД, което е
дружество, учредено през 2013 г., с капитал 2000 лева, което към датата на
сключване на сделката, е видно, че не е подало за обявяване ГФО за 2013 г. и за
2014 година. Следва да се отбележи и факта, че е уговорен продължителен период
за заплащане на цената по договора за цесия – 3 години от датата на сключване
на договора, и макар и да е уговорено заплащане на лихва - 6 % годишна лихва, същата не надвишава дори и
размера на законната лихва за забава, а и не е платена до момента на
прехвърляне на вземането на третото лице – С.П. Лтд.
Самата прехвърлителна сделка не е свързана с реализиране на
печалба за Ф.Ц ЕООД, т.е не се установява финансовата и търговска логика за
подобно прехвърляне, освен да се ограничи възможността на Държавата да се
удовлетвори от активите на дружеството Ф.Ц ЕООД .
Индиция за намерението за увреждане е и
неоспореният от ответника Ф.Ц ЕООД факт, че същото дружество е предоставило на К.
ЕООД средствата, връщането на които е
предмет на договора за цесия. Не се доказа от ищеца твърдението, че именно с тези
средства К. ЕООД е участвала в увеличението на капитала на Д. АД. Това обаче не
променя факта, че К. ЕООД (дружеството –длъжник на ответника Ф.Ц ЕООД) е
акционер в Д. АД към 2015 г. (посочените данни се установяват от вписванията в ТР
и обявяванията на актове в ТР по партидата на Д. АД, което съдът обяви на
страните за общо известни и служебно известни – напр. от Предложение
от миноритарните акционери по чл. 223а, ал. 1 и 2 от Търговския закон
за ОСА на Д. АД, насрочено за 30.07.2015 година). Акциите в дружество са актив,
който може да послужи за удовлетворяване на вземанията на кредиторите. Не се
установява Т. ЕООД да има подобни активи, или изобщо каквито и да е активи, с
които да обезпечи възможността на Ф.Ц ЕООД да получи плащане по договора за
цесия от 17.12.2015 година.
Доколкото се
касае за общодостъпни факти, установими при нормална
проверка в рамките на осъществяваната търговска дейност от страна на всяко едно
дружество, особено дружество, което се занимава с „Покупка на менителници и записи на заповед, финансов лизинг,
придобиване и управление на дялови участия, консултаций
на дружества относно капиталовата им структура, промишлена стратегия и свързани
с това въпроси, както и консултации и услуги относно преобразуване на дружества
и сделки по придобиване на предприятие, консултации относно портфейлни
инвестеции, сделки с финансови фючърси
и опциии, инструменти, свързани с валутни курсове и
лихвени проценти, факторинг и гарационни
сделки и на сдеки с чуждестранни средства за плащане
в наличност и по безкасов начин“, какъвто е предметът на дейност на Ф.Ц
ЕООД, особено при предоставяне на средства в размер на над 3 000 000
лева, неоснователен е довода, че Ф.Ц
ЕООД не е знаело, че К. ЕООД е акционер в Д. АД към дата на цесията.
В резултат на
това действие се засягат възможностите за принудително събиране на установените
публични вземания и същото води да евентуално осуетяване, респ. затрудняване
осъществяване на правата на публичния изпълнител спрямо длъжника Ф.Ц ЕООД,
доколкото се сменя задълженото лице.
Този извод не се
променя от факта, че останаха недоказани при условията на пълно, главно доказване
твърденията на ищеца за връзка между К. ЕООД, Д. АД и Ф.Ц ЕООД чрез главния
акционер във фалиралата КТБ АД (н) - Ц.В..
Позоваването на медийни публикации, без същите да са представени по делото, не
сочи на доказване при условията на пълно, главно доказване на посочения факт.
Предвид
изложеното, искът по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК по отношение договора за цесия
от 17.12.2015 г. е основателен и следва да бъде уважен.
Относно
възражението на ответника Т. ЕООД за придобиване по давност на вземането, с
оглед предявения и приет за основателен конститутивен иск, същото не може да
бъде разглеждано в производството. В ЗЗД
не е посочено и сред основанията за
възникване на вземане придобивната давност.
Относно разноските:
По аргумент от чл. 84, ал.1 от ГПОК, доколкото НАП е
освободена от внасяне на държавна такса ответниците
следва да заплатят в бюджета на съдебната власт по сметка на СГС държавна такса
в размер на 146 440,29 лева, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, съобразно
уважения иск против тях.
Водим от горното, СГС, VI-10 състав
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на Държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК по
иск на НАП, съдебен адрес *** срещу Ф.Ц
ЕООД, ЕИК ****, съдебен адрес:***, офис
4 и Т. ЕООД, ЕИК ****, съдебен адрес:г***,
офис 4 адв. Л.К.,
договор за прехвърляне на вземане – цесия от 17.12.2015 г., с който Ф.Ц ЕООД,
ЕИК ****, прехвърля на Т. ЕООД, ЕИК **** свое парично вземане от К. ЕООД, ЕИК ****в
размер на 3 661 007,14 лева, от които 3 260 838,01 лева -
главница и 400 169,13 лева – лихва, произтичащо от сключена валутна сделка
– тикет 2456/01.04.2014 г. с референция 60000002410,
мемориален ордер 1/01.04.2014 г., потвърждение от 01.04.2015 г.,, преводно
нареждане за кредитен превод с бордеро 237334/01.04.2015 г. и преводно
нареждане с бордеро 237360/01.04.2014 г.
ОСЪЖДА Ф.Ц ЕООД, ЕИК ****, съдебен адрес:***, офис 4 и Т. ЕООД, ЕИК ****, съдебен адрес:г***, офис
4 адв. Л.К. на
основание чл. 78, ал.6 от ГПК да платят по сметка на СГС сумата от 146 440,29 лева – държавна такса
по иска.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: