Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 20.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-17 състав, в открито съдебно заседание на седми
октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 10228 по описа на съда за
2013 г., взе предвид следното:
Производството
е образувано по подадена от Л.П.П. срещу „И.**“ АД искова молба за признаване за
установено, че ответникът дължи сумата от 160 000 евро, главница по договор
за заем от 29.04.2009 г. и 120 960 евро за периода 30.11.2009 г. –
30.05.2011 г., представляваща възнаградителна лихва в размер на 4.2% месечно
върху заетата сума.
В
исковата си молба ищецът твърди, че предоставил на ответника паричен заем в
размер на 160 000 евро, при месечно възнаграждение в размер на 4.2%
месечно, платимо до 30-то число на месеца. Крайният срок за връщане на заетата
сума бил 29.10.2009 г. На 29.04.2009 г. ответникът получил сумата от 110 000
евро, а по-късно през деня – и допълнително 50 000 евро. На 29.04.2009 г.
ответникът заплатил и дължимото по договора възнаграждение – месечната лихва от
6 720 евро, съставляващи 4.2% върху заетата сума.
За
обезпечаване на задължението за връщане на заемната сума и задълженията,
съставляващи месечна възнаградителна лихва върху заетата сума, страните
подписали договор за учредяване на ипотека върху недвижими имоти, собственост
на заемателя, в който били възпроизведени клаузите на договора за заем. Длъжникът
не изпълнил задълженията си по договора за заем, поради което Л.П. подал
заявление до съда за издаване на заповед за незабавно изпълнение за сумата от
160 000 евро и за уговорената между страните лихва за периода 30.11.2009
г. – 30.05.2011 г. в размер на 120 960 евро. Въз основа на заявлението
била постановена заповед по образуваното ч.гр.д. № 61848/2012 г. по описа на
СГС, 27 състав, с която на ответника било разпоредено да заплати сумата от
160 000 евро главница и 120 960 евро възнаградителна лихва за периода
30.11.2009 г. – 30.05.2011 г.
Длъжникът
подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, поради което Л.П.
предявява иск за установяване на вземанията си по заповедта.
Ответникът
е подал отговор на исковата молба, в който признава, че е получил от ищеца
сумата от 110 000 евро, но отрича да му е надлежно предадена сумата от
50 000 евро. Сумата от 6 720 евро била удържана от получената от
представителя на дружеството главница от 110 000 евро. В предложение изх.
№ 42/10.02.2011 г. се съдържали данни за водени между страните разговори за
прехвърляне на правото на собственост върху имот на заемателя в полза на
заемодателя, но конкретен размер на дължимата сума не се съдържал.
В
отговора са наведени и възражения за нищожност на клаузата на т. 4 от договора
относно уговорения размер на възнаградителната лихва от 4.2% върху заетата сума
като противоречаща на добрите нрави.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД и вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.
Безспорно
е между страните и от приложеното по делото ч.гр.д. № 61848/2012 г. по описа на
СРС, че на 21.12.2012 г. Л.П.П. е подал заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение с искане съдът да разпореди на „И.**“ АД да му заплати
сумата от 160 000 евро главница по договор за заем от 29.04.2009 г. и 120 960
евро лихва за периода 30.11.2009 г. – 30.05.2011 г.
Не се
спори и че длъжникът е подал възражение на 25.03.3013 г. (приложено по ч.гр.д.
№ 13460/2013 г. по описа на СГС) в срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК.
По
иска с правно основание чл. 422 от ГПК чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
Съобразно правилата на доказателствената тежест в
гражданския процес, за уважаването на предявения иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно наличието на
договорното правоотношение с ответната страна и предоставянето на заемната
сума.
При твърдения за липса на валидно възникнало задължение ответникът
носи доказателствената тежест относно обстоятелствата, изключващи изразено от
него съгласие за получаване на сумата от 160 000 евро.
Договорът
за заем е реален договор, който е сключен с предаването на сумата от
заемодателя на заемателя. В конкретния случай наличието на договорното
правоотношение се основава на предоставена на 29.04.2009 г. в полза на ответника
сума от ищеца.
Ответникът не спори относно действителността на договора
за заем, нито получаването на сумата от 110 000 евро. Спорът е относно
остатъка от главницата – 50 000 евро.
Установява се от съдържанието на нотариален акт № 193,
том ІІ, рег. № 11263, дело № 379/30.04.2009 г., че „Л.П.П. предоставя за
временно и възмездно ползване на длъжника „И.**“ АД сумата от 160 000
евро… Предоставената в заем сума като главница /160 000 евро/, ведно с
уговореното възнаграждение /месечна лихва/ подлежи на връщане в срок до 29.10.2009
г.“
Нотариалният акт е подписан от представляващия ответното
дружество Г.А.С. и в цитираната част има характер на неблагоприятно за автора
изявление, което мотивира съдът да приеме, че исковата сума от 160 000 евро
е получена от заемателя „И.**“ АД. Този извод се подкрепя и от извършените
плащания на възнаградителни лихви от страна на ответника в настоящото
производство, определени в размер на 4.2% върху главницата от 160 000 евро
– 6 720 евро.
Към 30.04.2009 г. сумата от 160 000 евро е била реално
предадена от Л.П. на представител на ответника, с което за страните са
възникнали права и задължения, съответстващи по съдържание на договор за заем
по чл. 240 и сл. от ЗЗД.
Страните са уговорили и падеж на задължението за връщане
на заетата сума – 29.10.2009 г.
Ответникът носи доказателствената тежест относно погасяване
на задължението – чрез плащане, прихващане, влагане на сумата или по друг
начин.
В настоящото производство „И.**“ АД не доказа свои правопогасяващи
възражения за недължимост на сумата и не представя доказателства за връщането
на заетата сума от 160 000 евро.
По тези
съображения искът по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен, като бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца заетата
от него сума в размер на 160 000 евро, ведно със законната лихва от 21.12.2012
г. до окончателното изплащане.
По
иска с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно
чл. 4 от договора за заем от 29.04.2009 г. за предоставената в заем сума
заемателят дължи на заемодателя месечно възнаграждение /лихва/ в размер на 4.2%
от сумата по т. 1 от договора, като месечната лихва подлежи на заплащане
ежемесечно до 30-то число на текущия месец. Заемната сума като главница подлежи
на връщане в срок до 29.10.2009 г.
Страните са
уговорили заемният договор като срочен и се прекратява с изтичането на
предвидения в него срок, т. е. след 30.10.2009 г. договорът за заем е
преустановил своето действие между страните. Основателна би била претенция на
ищеца за заплащане на непогасената договорна лихва към 30.10.2009 г.,
предвидена в чл. 4 от договора за заем, но не и след датата на неговото
прекратяване. Дължимата по договора и уговорена възнаградителна лихва се дължи
за периода на неговото действие.
Възнаградителна
лихва за времето след 30.10.2009 г. не се дължи от ответника и няма основание
за присъждането й. След посочената дата ищецът може да претендира мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху непогасената част на главницата и върху
непогасената договорна лихва. Такъв иск - за присъждане на мораторна лихва
върху непогасената част от дълга за минало време не е предявен.
По тези
съображения искът за признаване за установено, че се дължи възнаградителна
лихва в размерите, посочени в чл. 4 от договора за заем от 29.04.2009 г. и за
посочения период - от 30.11.2009 г. до 30.05.2011 г., попадащ изцяло извън
срока на договора за заем, следва да бъде отхвърлен.
Съгласно задължителните указания на ВКС в т. 12 на ТР
№ 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските и в
заповедното производство. Тези разноски са в размер на 10586.67 лева, дължими
от длъжника от присъдените със заповедта по ч.гр.д. № 61848/2012 г. по описа на
СРС.
Ответникът
дължи на ищеца сторените от него разноски за производството. В случая данни за
заплащане на адвокатско възнаграждение на посочената в списъка стойност от
7 600 лева не са ангажирани. В договора за правна помощ и съдействие на л.
41 от делото е отбелязано, че е договорено възнаграждение в размер на 9 800
лева, които липса данни да е заплатено. Поради това от сторените от Л.П.
разноски в настоящото производство, съразмерно на уважената част от иска, му се
дължат 6 746.13 лева.
На „И.**“
АД следва да се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част от иска –
4 925.19 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК вр.
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че „И.**“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление *** дължи на Л.П.П., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 160 000
евро, представляваща главница по договор за заем от 29.04.2009 г., с падеж
29.10.2009 г., ведно със законната лихва от 21.12.2012 г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
от ГПК от 09.01.2013 г. по ч.гр.д. № 61848/2013 г. по описа на СРС, 27 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.П.П.,
ЕГН ********** срещу „И.**“ АД, ЕИК ******* иск с правно основание чл. 422 от ГПК
вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 120 960 евро, възнаградителна лихва по договор за заем от
29.04.2009 г. за сумата от 160 000 евро за периода 30.11.2009 г. –
30.05.2011 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК, „И.**“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. *******,
със седалище и адрес на управление *** сумата от 4 925.19 лева разноски за
производството.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: