Р Е
Ш Е Н
И Е
№.............
град Шумен, 29.05.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – град
Шумен, в публичното заседание на осми
май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Административен съдия: Христинка Димитрова
при секретаря Светла Атанасова, като разгледа
докладваното от административния съдия АД № 88 по описа за 2019г.
на Административен съд – гр.Шумен, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.118
от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано по жалба на Н.Х.К. с
ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощник и процесуален представител адв.
Б.Б.., срещу Решение № 2153-27-40/13.12.2018г. на Директора на Териториално
поделение – Шумен на Национален
осигурителен институт (ТП на НОИ - гр.Шумен), с което е отхвърлена жалба вх.№
1012-27-39/03.08.2018г., подадена срещу Отказ за заверка на осигурителна книжка
от контролен орган на НОИ № 4004-27-239#1 от 12.07.2018г. за времето от 08.03.2004г. до 31.12.2006г. Оспорващата твърди, че
решението е постановено при съществено нарушение на административно
производствените правила, в противоречие с материално правни разпоредби и
несъответствие с целта на закона. Според изложеното в жалбата, считано от
23.02.2004г. Н.Х.К. е съдружник в гражданско дружество „Формат“ ДЗЗД, създадено
по реда на чл.357 и сл. от ЗЗД, което по смисъла на закона не е юридическо
лице, но е правен субект, в който носители на права и задължения са физическите
лица – съдружници в него. На 08.03.2004г. Н.Х.К. на основание чл.1, ал.3 от
Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващи се лица и българските граждани
на работа в чужбина подала заявление до НОИ, ТП – Шумен, че ще се осигурява
като самоосигуряващо се лице и в периода от 08.03.2004г. до 31.12.2006г. се е
осигурявала като такова лице. След изменението от 2010г. на Наредбата за
обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на
работа в чужбина и морските лица, жалбоподателката подала молба до НАП за
прехвърляне на внесените осигурителни вноски от БУЛСТАТ – а на „Формат“ ДЗЗД по
ЕГН-то на осигуреното физическо лице. Във връзка с това била извършена проверка
от инспектор по приходите при НАП и след като се установило, че няма неплатени
публични задължения, внесените осигурителни вноски били разпределени по
партидите на физическите лица – съдружници в ДЗЗД. Така всички дължими и
внесени осигурителни вноски фигурират в системата на НАП по ЕГН – то на Н.Х.К..
От Регистъра на осигурените лица по име и ЕГН на жалбоподателката се
установява, че за периода от 08.03.2004г. до 31.12.2006г. същата се е
осигурявала по описания по-горе начин и дължимите осигуровки за ДОО и ЗО са
внесени изцяло.
Периодът
от 08.03.2004г. до 31.12.2006г., през който Н.Х.К. е подлежала на осигуряване и
се е осигурявала, е попълнен в осигурителната ѝ книжка като
самоосигуряващо се лице.
Със
заявление жалбоподателката е поискала длъжностно лице при ТП на НОИ – Шумен да
направи заверка на осигурителната ѝ книжка, по което контролен орган на
НОИ е постановил отказ за заверка, обективиран в писмо изх.№ 4004-27-239#1 от
12.07.2018г.
Недоволна
от постановения отказ, Н.Х.К. обжалвала същия пред Директора на ТП на НОИ.
Според жалбоподателя административният орган не е обсъдил и съобразил
изложените по-горе факти и
обстоятелства, в това число допълнително представените заверено копие на
граждански договор от 11.04.2004г. и фактури, като и отразените в Регистъра на
осигурени лица данни за осигурителен стаж и осигурителен доход на лицето и че
за периода от 08.03.2004г. до 31.12.2006г. са внесени осигурителни вноски върху
минимален доход за самоосигуряващи се лица. Наред с това решението е издадено в
противоречие с материално правната норма на чл.7, ал.5 от Наредбата за
обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на
работа в чужбина и морските лица, според която осигурителните книжки на
самоосигуряващите се лица се заверяват при условие, че са внесени дължимите
осигурителни вноски по чл.6, ал.8 от КСО. Оспорващата сочи, че решението не е
съобразено и с целта на закона. Въз основа на изложеното моли обжалваното
решение да бъде отменено като незаконосъобразно. В съдебно заседание, чрез
представител по пълномощие адвокат Б.Б. от АК - Шумен, заявява, че поддържа
жалбата и искането отмяна на оспорения акт. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Ответната
страна - Директорът на ТП на НОИ - Шумен, представляван в съдебно заседание от
пълномощник и процесуален представител гл.юрисконсулт Л.И., оспорва жалбата
като неоснователна.
Шуменският
административен съд след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Административното
производство е образувано по заявление № 4004-27-239/03.07.2018г., подадено от Н.Х.К.
*** с искане за заверка на осигурителна книжка за периода от 08.03.2004г. до
31.12.2006г.
Въз
връзка с подаденото заявление е установено, че заявителката е регистрирана като
съдружник и управител във „Формат“ ДЗЗД с ЕИК *********. Същата е заявила
осигуряване като самоосигуряващо се лице, считано от 08.03.2004г.
Позовавайки
се на разпоредбата на чл.4, ал.3, т.2 от КСО в редакцията съгласно доп.ДВ
бр.105 от 2006г., в сила от 01.01.2007г., съгласно която задължително осигурени
за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт са лицата,
упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници
в търговски дружества и физическите лица – членове на неперсонифицирани
дружества, контролен орган при ТП на НОИ
– Шумен приел, че до 31 декември 2006г. дейността на лицата, образували
граждански дружества по ЗДД, не е включена в обхвата на чл.4, ал.3, т.2 от КСО
и осигуряването им не може да се извърши като съдружници, с оглед на което
отказал заверка на осигурителен стаж и доход, вписан в осигурителната книжка на
Н.Х.К. за периода 08.03.2004г. до 31.12.2006г.
С жалба вх. № 1012-27-39/03.08.2018г. оспорващата
изразила несъгласие с постановения отказ за заверка на осигурителна книжка за
времето от 08.03.2004г. до 31.12.2006г, като посочила, че предвид действащата
към 2004г. редакция на чл.4, ал.3, т.2 от КСО, е подала заявление, че ще се
осигурява като самоосигуряващо се лице. В подаваните през годините декларации
обр.1 е вписан код 12, съответстващ на качеството ѝ на самоосигурен.
Счита, че ако в декларацията е допусната грешка и е трябвало да се впише друг
код, е следвало да ѝ бъдат дадени указания, а не отказ, лишаващ я от
правата ѝ на осигурено лице. При справка в Регистъра на осигурените лица по
име и ЕГН е видно, че през всичките години, през които се е осигурявала по
описания в жалбата начин, дължимите вноски за ДОО и ЗО са внесени изцяло. Въз
основа на изложеното счита отказът да се завери осигурителния стаж и доход за
незаконосъобразен и моли за неговата отмяна. Прилага копие от заявление за осигуряване
от 08.03.2004г., Протокол № 1111440/15.08.2011г., ведно с Приложение №1 към
него, Акт за прихващане или възстановяване от 16.09.2011г., Протокол от
22.05.2013г. на НАП.
Жалбата
против разпореждането е отхвърлена като неоснователна с Решение № 2153-27-40/13.12.2018г.
на Директора на ТП на НОИ – гр. Шумен. Административният орган е посочил, че до
31.12.2006г. дейността на лица, образували граждански дружества по ЗЗД не е
включена в обхвата на чл.4, ал.3, т.2 от КСО в редакцията за 2004г., 2005г. и 2006г.
и осигуряването им не може да бъде извършено в качеството им на съдруженици. С
оглед на това внесените осигурителни вноски за Н.Х.К. за периода от
08.03.2004г. до 31.12.2006г. в качеството ѝ на съдружник във „Формат“
ДЗЗД са недължимо внесени. За същия период за жалбоподателката няма сметки за
изплатени суми, не са подавани годишни данъчни декларации по чл.41 от ЗОДФЛ и
не са подавани справки по чл.57 от ЗОДФЛ за изплатени суми по извънтрудово
правоотношение от ДЗЗД. Тъй като за извършваната дейност в дружеството Н.Х.К.
не е получавала възнаграждения, то за процесния период не са дължими
осигурителни вноски за ДОО нито по чл.4, ал.1, т.1 от КСО – като лице, работило
по трудово правоотношение, нито по чл.4, ал.3, т.5 от КСО – като лице, полагало
труд без трудово правоотношение и получило месечно възнаграждение, равно или
над една минимална работна заплата, и това време не се зачита за трудов стаж.
Решението
е връчено на неговия адресат чрез изпращане по пощата, на 05.02.2019г., видно
от приложеното по делото известие за доставяне.
Жалбата
до административния съд е подадена чрез ТП на НОИ – Шумен на 19.02.2019г.,
което се установява от поставения на нея вх. № 2103-27-3/19.02.2019г. по описа
на ТП на НОИ – Шумен.
Към
делото е приобщена цялата административна преписка по издаване на обжалваното
решение, в това число и представените пред директора на ТП на НОИ – Шумен
писмени доказателства, приложени към писма вх. № 1012-27-39#2/19.09.2018г. и
вх.№ 1012-27-39#4/11.10.2018г., а именно, фактури от №1 до №10, издадени от
ДЗЗД „Формат“ на различни получатели в периода 14.04.2004г. – 13.11.2006г.;
годишни данъчни декларации за 2004г., 2005г. и 2006г., подавани от ДЗЗД
„Формат“ и граждански договор от 11.03.2004г. между „Формат“ ДЗЗД и Н.Х.К..
По
искане на оспорващата по делото е назначена и изслушана съдебно – счетоводна
експертиза.
От приобщените
по делото доказателства се установява по безспорен начин проявлението на
фактите, изложени от оспорващата в подадените от нея жалби пред
административния орган и пред съда. Въз основа на същите съдът приема за
установено, че Н.Х.К. е съдружник във „Формат“ ДЗЗД и на 08.03.2004г. е подала
заявление до НОИ, ТП – Шумен, че ще се осигурява като самоосигуряващо се лице.
За
периода от 08.03.2004г. до 31.12.2006г. за Н.Х.К. в Регистъра на осигурените
лица са подадени данни за осигурителен стаж и осигурителен доход с декларация
обр.1 „данни за осигурено лице“, с код за вид осигуряване „12“ – за самоосигуряващи
се лица.
За
същия период са внесени осигурителни вноски върху минимален осигурителен доход
за самоосигуряващи се лица.
Н.Х.К.
не е подавала годишни данъчни декларации по чл.41 от ЗОДФЛ за 2004г.; 2005г. и
2006г.
За
2004г.; 2005г. и 2006г. за лицето не са подавани справки по чл.57 от ЗОДФЛ за
изплатени суми по извън трудово правоотношение от „Формат“ ДЗЗД.
При
така установените факти, от правна страна съдът съобрази следното:
Предмет
на оспорване е Решение № 2153-27-40/13.12.2018г. на Директора на ТП – Шумен на
НОИ - индивидуален административен акт, за който акт изрично е предвиден
съдебен контрол по реда на Административно
процесуалния кодекс, съгласно чл.118, ал.1 от КСО. Оспорването е
направено в рамките на 14-дневния срок по чл.149, ал.1
от АПК, от надлежна страна с правен интерес, поради което
производството е процесуално допустимо.
При
разглеждането по същество и след проверка на оспорения административен акт по
реда на чл.168, ал.1 от АПК на основанията по чл.146 от АПК, съдът приема
жалбата за основателна по следните съображения:
Оспореното
решение е издадено от компетентен орган, съгласно чл.117, ал.1, т.4 от КСО -
ръководителят на териториално поделение на НОИ, какъвто се явява директорът.
Същото съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален
административен акт, установени с чл.59, ал.2
от АПК. Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали
постановеното решение. Предвид горното съдът приема, че Решение № 2153-27-40/13.12.2018г.
на Директора на ТП – Шумен на НОИ е валиден акт, издаден в надлежна форма, при
липса на съществени нарушения на процедурните правила.
При
извършената проверка за съответствието на обжалвания акт с материалния закон,
съдът приема следното:
По
делото няма спор по фактите. Спорът е от правен характер и е свързан с отговор
на въпроса налице ли са предпоставките за заверка на осигурителен стаж на
лицето, което в качеството си на съдружник в гражданско дружество, образувано
по реда на ЗЗД, е подало заявление до НОИ, ТП – Шумен, че ще се осигурява като
самоосигуряващо се лице за периода от 08.03.2004г. до 31.12.2006г. и всички
дължими вноски за ДОО и ЗО за посочения период са внесени.
Съдът
намира, че следва да даде положителен отговор на така поставения въпрос,
предвид следните съображения:
Разпоредбата
на чл.51, ал.1 от Конституцията на РБ прогласява като основно право на
гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане. За
реализиране на това основно конституционно право с нормата на чл.3, ал.1 от КСО
е установен принципът на задължителност и всеобщност на общественото
осигуряване, което означава, че общественото и здравно осигуряване възниква по
силата на закона и в изпълнение на закона. То не зависи от волята на
осигурените, осигурителите и осигурителния орган. Задължителността на
общественото осигуряване и здравното осигуряване се отнася както за осигурените
и осигурителите, така и за осигурителните органи, като всеки от тях е обвързан
в еднаква степен и с еднаква сила от императивното разпореждане на закона да
извърши осигуровката. Относно задължителността на общественото осигуряване
разсъждава Конституционният съд на РБ, който в мотивите на Решение №5 от
29.06.2000г. по конст. дело № 4/2000г. изрично подчертава, че възприетият в чл.3,
ал.1 от КЗОО (сега КСО) принцип за задължителност на общественото осигуряване е
най-сигурният и проверен през десетилетията начин за пълното обезпечаване на
основното конституционно право по чл.51, ал.1 от Конституцията - правото на
обществено осигуряване.
Изхождайки от задължителния характер на
осигуряването съдът намира, че всички български граждани трябва да бъдат осигурени,
с оглед на осъществяваната по закон дейност. В случая оспорващата е
осъществявала нормативно регламентирана дейност като съдружник в гражданско
дружество, образувано по реда на ЗЗД. Правната регламентация на гражданското
дружество се съдържа в чл.357 и сл. от ЗЗД. Съгласно чл.357 от ЗЗД с договора
за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за
постигане на една обща стопанска цел. От гледна точка на гражданското право,
гражданското дружество е неперсонифицирано и с дружествения договор не се
учредява нов правен субект. Гражданското дружество по ЗЗД не е юридическо лице,
нито е обособено като корпоративна единица с отделно имущество и органи, като
носители на правата и задълженията са самите участници в дружеството.
Учредените по ЗЗД дружества са неперсонифицирани и не могат да участват в
оборота самостоятелно, а единствено чрез съставящите ги лица. Единствено за
целите на данъчното облагане гражданското дружество като неперсонифицирано
дружество е данъчен субект по чл.18, ал.3 от ДПК (отм), сега чл.9, ал.2 от ДОПК, който подлежи на самостоятелна данъчна регистрация и облагане, като за
целите на данъчното облагане е приравнено на юридическите лица. Гражданското
дружеството не може да бъде страна по сключваните договори, а такива са
неговите съдружници, които независимо, че действат в съдружие, запазват своята
самостоятелност. Това дружество е една правна фикция и в действителност не възниква
нов субект на правото. Създаденото сдружение действа (придобива права и поема
задължения) чрез и за участващите в него съдружници. С други думи в гражданския
оборот дружеството по ЗЗД не е правосубектно, а правата и задълженията
възникват за лицата, които участват в него. От приобщените по делото
доказателства е видно, че след учредяване на дружество „Формат“, двамата
съдружници са осъществявали търговска дейност, свързана с проектиране и
изработка на вътрешен и външен дизайн на жилищни, търговски, стопански
помещения и офиси. Извършените услуги са документирани в издадени от името на
дружеството фактури, приложени към преписката. Съдът намира, че от приложените
писмени доказателства – фактури и ГДД по чл.51, ал.1 от ЗКПО се налага извод за
извършвана от Н.Х.К. стопанска дейност. Посочената във фактурите стойност на
услугата представлява доход за всеки един от двамата съдружници, като предвид чл.7,
ал.1 от договор за учредяване на дружество по ЗЗД от 23.02.2004г., съгласно
който дяловете на съдружниците са равни, доходът за оспорващата възлиза на
половината от посочената във фактурите сума. В тази връзка независимо от
обстоятелството, че за посочения период оспорващата не е подавала ГДД по чл.41
от ЗОДФЛ, както и че дружеството не е подало справки по чл.57 от ЗОДФЛ за
изплатени суми, наличието на счетоводни документи по несъмнен начин установява
платените, респективно получени от съдружниците суми. Доказателствата за
осъществяване на стопанска дейност, от която Н.Х.К. получава доход, обосновават
извода за наличието на законови предпоставки за задължително обществено
осигуряване на оспорващата като лице, полагало труд без трудово правоотношение
и получило месечно възнаграждение равно или над една минимална работна заплата
по чл.4, ал.3, т.5 от КСО.
В
настоящия случай Н.Х.К. е подала заявление и се е осигурявала като
самоосигуряващо се лице. Съдът намира, че не са налице основания за отричане
правото на обществено осигуряване на физическите лица – членове на неперсонифицирани
дружества, в качеството им на самоосигуряващи се лица по чл.4, ал.3, т.2 от КСО
в редакцията на цитираната разпоредба до 31.12.2006г. Както се посочи по-горе,
макар и да не възниква нов правен субект с учредяването на гражданско
дружество, за целите на данъчното облагане гражданското дружество се приравнява
на юридическо лице. ДЗЗД са данъчно задължени и облагат своите резултати от
стопанската дейност по общия ред на Закона за корпоративното подоходно
облагане. Като работодатели и платци на доходи на физически лица те
разполагат със същите задължения по Закона за данъците върху доходите на
физическите лица, както търговските дружества. Плащанията в полза
съдружници в ДЗЗД с характера на доход от участие в това дружество са
приравнени и подлежат на облагане като доходи от дивидент. Законната фикция е
ясна и несъмнена - по отношение на производствата, в които се осъществяват
правата, задълженията и отговорността за данъци и осигурителни вноски,
неперсонифицираните дружества се приравняват на юридически лица. С оглед на
това следва да се приеме, че физическите лица - членове на неперсонифицирани
дружества подлежат на задължително обществено осигуряване като самоосигуряващи
се лица, упражняващи дейност като съдружници в търговски дружества. Последвалата
законодателна промяна на КСО с ДВ бр. 105 от 2006г. и включването в обхвата на
чл.4, ал.3, т.2 от КСО физическите лица - членове на неперсонифицирани
дружества, съставлява прецизиране на реда, по който следва да се осигуряват
посочените лица, а не регламентира за първи път тяхното задължение за
осигуряване. Задължението за осигуряване е възникнало от деня, в който лицето е
започнало да осъществява стопанска дейност, от която реализира доходи. Този
извод произтича и от тълкуването на разпоредбата на чл.10 от КСО и чл.1, ал.1
от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица,
българските граждани на работа в чужбина и морските лица, която сочи, че задължението
за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл.4, ал.3, т.1, 2 и 4 от КСО -
еднолични търговци, съдружници в търговски дружества, собственици на ЕООД,
физически лица - членове на неперсонифицирани дружества и лица, упражняващи по
регистрация свободна професия или занаятчийска дейност, възниква от деня на
започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното
прекъсване или прекратяване. След допълнението на чл.4, ал.3, т.2 от КСО, в
сила от 01.01.2007г., не е предвидена допълнителна норма указваща, че
физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества, започнали дейност в
период преди 01.01.2007г. следва да подадат заявление и да започнат да се
осигуряват, считано от датата на влизане в сила на законовата разпоредба.
Напротив нормотворецът по императивен начин е указал началния момент, от който
възниква задължението за осигуряване и това е денят на започване на трудова
дейност.
Наличието
на правно основание за осигуряване е отчетено и от приходната администрация.
Видно от приобщените доказателства – Протокол № 1111440/15.08.2011г. и
приложение №1 към него, по повод постъпила молба за прехвърляне на осигурителни
вноски от БУЛСТАТ на дружеството по ЕГН на самоосигуряващите се лица, внесени
чрез него за периода 2005г. – 2011г., е извършена проверка на „Формат“ ДЗЗД от
контролен орган при ТД на НАП – Шумен, в хода на която е констатирано, че чрез
дружеството се осигуряват 2 бр. самоосигуряващи се лица, като едно от тях е
оспорващата. Установено е, че Н.Х.К. не е подала декларация обр.6 за 2005г.
Такива са подадени за периода 2006г. – 2010г. За всяка една от годините 2005г.
до 2011г. лицето е подавало декларация обр.1, с която е декларирало, че ще се
осигурява върху съответния минимален осигурителен доход за всички социални
рискове без трудова злополука и професионално заболяване. Предвид констатацията,
че дължимите осигурителните вноски за фонд ДОО и ЗО са внесени на БУЛСТАТ-та на
дружеството, инспекторът по приходи е направил разпределение на същите по
партидата на двамата съдружници. В протокола, обективиращ резултатите от
извършената проверка, липсват каквито и да е констатации за недължимо внесени
суми. Напротив обстоятелството, че е извършено преразпределение на вноските от
БУЛСТАТ на дружеството по ЕГН на самоосигуряващите се лица сочи, че оспорващата,
по чиято инициатива е извършена проверката, е дължала осигурителните вноски за
съответните периоди. Идентични са констатациите, отразени в Протокол №
1301864/22.05.2013г. на инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, офис –
Шумен. В обстоятелствената част на протокола е посочено, че при проверка в
информационната система на НАП е установено, че „лицето Н.Х.К. е придобила
качеството на самоосигуряващо се лице, като упражняващ дейност съдружник във
„Формат“ с ЕИК по БУЛСТАТ ********* от 08.03.2004г., осигурявайки се за всички
осигурителни случаи … При проверката се установи, че дължимите от ЗЛ
осигурителни вноски в качеството ѝ на самоосигуряващо се лице за периода
от 01.01.2005г. до 31.12.2009г. са внасяни по БУЛСТАТ на дружеството. Същите са
прехвърлени от ДОС на „Формат“ в ДОС на Н.Х.К. през 2011г.“.
Упоменатите
по-горе проверки, извършени от органи на приходната администрация са по повод
молби, подадени от оспорващата и касаят именно внесените от нея осигурителни
вноски. В нито един от случаите не е установено недължимо плащане. Напротив, в
протокола от 22.05.2013г. (л.109 от делото) се съдържа констатация, че в
периода 2005г. – 2010г. „ЗЛ е внасяло част от дължимите месечни авансови вноски
след законоустановения срок“, поради което е извършено преизчисляване на дължимите
лихви по осигурителните фондове. Тук възниква въпросът как при едни и същи
обстоятелства и факти органите на приходната администрация считат
осигурителните вноски за дължими и при неплащането им в законоустановените
срокове начисляват лихва за закъснение, а при същите обстоятелства
осигурителният орган отказва да зачете правото на обществено осигуряване на
лицето и то в значително по-късен момент, когато вече не е налице възможност за
възстановяване на направените вноски, ако се приеме, че същите са недължими. С
различния подход на държавните органи в настоящия казус се стига до
необосновано засягане на осигурителните права на лицето в противоречие с чл.57,
ал.1, във връзка с чл.51, ал.1 от Конституцията на РБългария, поради което
съдът счита, че обжалваното решение е постановено в разрез с целта на закона.
Наличието
на подадено заявление за осигуряване, внесени осигурителни вноски, както и
извършените проверки касаещи дължимостта на вноските са предпоставки
оспорващата обосновано да счита, че процесният период следва да се зачете за
осигурителен стаж при пенсиониране, противно на становището на контролния орган
на НОИ, постановил отказ за заверка на осигурителна книжка.
Въз
основа на доказателствата по делото и по мотиви, изложени по-горе, съдът приема,
че жалбата на Н.Х.К. срещу Решение № 2153-27-40/13.12.2018г. на Директора на ТП
на НОИ - гр.Шумен е основателна и следва да бъде уважена, а решението, като
постановено в нарушение на закона и в несъотвествие с неговата цел, следва да
бъде отменено.
Тъй
като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по
същество, на основание чл.173, ал.2, предл.3 от АПК, делото следва да бъде
изпратено като преписка на Директора на ТП на НОИ - Шумен, за ново произнасяне
по заявлението на жалбоподателката, като мотивите на настоящото решение относно
тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни
указания за административния орган при постановяване на акта му.
При
този изход на спора съдът намира за основателно направеното от оспорващата
искане за присъждане на разноските по делото. Съгласно разпоредбата на чл.143,
ал.1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, държавните
такси, разноските по производството и възнагражданието за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
акта. От представения списък с разноските на оспорващата е видно, че същата
претендира заплащане на следните разноски: 10 лева държавна такса, адвокатски
хонорар в размер на 480 лева и 155 лева за ССЕ. Съдът намира, че установените
разноски са в размер на 520 лева, в това число 10 лева държавна такса; 360 лева
договорено и заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна
защита и съдействие № 000832/15.02.2019г. и 150 лева – възнаграждение на вещо
лице. Съдът намира за неоснователно искането на оспорващата за присъждане на
разноски за адвокатски хонорар над 360 лева до претендираната сума от 480 лева,
тъй като видно от договора за правна защита и съдействие (л.12 от делото),
страните са договорили възнаграждение в размер на 360 лева, която сума е
внесена в брой съобразно вписването в договора. Като неоснователно се преценява
и искането за присъждане на сумата над 150 лева за възнаграждение за вещо лице,
доколкото с протоколно определение от 04.04.2019г. съдът е определил депозит за
вещо лице в размер на 150 лева. Видно от молба рег.№ ДА-01-1142/09.04.2019г. и
приложения към нея документ, оспорващата е внесла депозит в размер на 150 лева,
като с определение от 08.05.2019г. съдът е разпоредил на вещото лице да се
изплати възнаграждение в размер на внесения депозит от 150 лева. Въз основа на
изложеното съдът намира, че ТП на НОИ – Шумен в чиято структура е издателят на
акта следва да бъде осъдено да заплати на оспорващата направените по делото
разноски в общ размер на 520 лева. В останалата част претенцията на оспорващата
за присъждане на разноски в размер над 520 лева до пълния претендиран размер от
645 лева се преценява като неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Водим
от горното и на основание чл.118, ал.2 от КСО, във връзка с чл.172, ал.2 и
чл.173, ал.2 от АПК, Шуменският административен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Н.Х.К. с ЕГН **********
***, Решение № 2153-27-40/13.12.2018г. на Директора на ТП на НОИ - гр.Шумен, с
което е отхвърлена жалба вх.№ 1012-27-39/03.08.2018г., подадена срещу Отказ за
заверка на осигурителна книжка от контролен орган на НОИ № 4004-27-239#1 от 12.07.2018г. за времето от 08.03.2004г. до
31.12.2006г.
ИЗПРАЩА
преписката на административния орган за ново произнасяне по заявление №
4004-27-239/03.07.2018г. на Н.Х.К. при съобразяване с указанията по тълкуването и прилагането на закона,
дадени в мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА Териториално поделение – Шумен на НОИ – гр. Шумен да заплати на Н.Х.К. с ЕГН ********** ***
разноски по делото в размер на 520 (петстотин и
двадесет) лева.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на Н.Х.К. с ЕГН ********** *** за присъждане на разноски за
сумата над 520 лева до пълния претендиран размер от 645 лева.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република
България гр.София в 14-дневен срок от съобщаването чрез изпращане на препис по
реда на чл.137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: