Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. Враца, 05.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, първи състав,
в публичното
съдебно заседание на пети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИНА ГЕНЖОВА
при
секретаря Цветелина Банинска, като
разгледа гр.д. № 4367 по описа на ВРС за
2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
за разглеждане обективно кумулативно съединени два иска с правно основание по:
1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 764,13 лв.; 2/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 137,21 лв.
Ищецът
„Профи Кредит България” ЕООД е подал заявление по чл.410 ГПК за издаване на
заповед за изпълнение срещу ответинка М.И.Д., като същата е била издадена за
претендираните суми. Заповедта е била връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК на
длъжника, като в указания му срок ищецът е предявил настоящия иск за
установяване на вземането си.
В исковата
молба излага, че между ответинка и „Профи Кредит България” ЕООД бил сключен
договор за револвиращ заем № **********/04.03.2013г., като преди това на
заемателя бил предоставен Стандартен европейски формуляр, както и че му е
предоставена необходима информация за договора за кредит. Уговорено било
заемната сума да е в размер на 500 лева, която следвало да бъде върната на 48
равни месечни вноски от 32 лева, дължими на 15-то число на съответния месец,
ГПР бил определен в размер на 98,61%, а годишния лихвен процент – 72,14%. Бил
определен лихвен процен на ден – 0,20 %. Сумата на револвинга била 1152 лева.
Заемодателя бил превел заемната сума по посочената от ответинка банкова
сметка. ***.12.2013г. бил подписан анекс
към договора, съгласно който вноски 8,9,10 следва да бъдат заплатени в края на
погасителния план, за което е съставен нов погасителен план. След сключване на
анекса ГПР е в размер на 83,88%, а годишния лихвен процент е 72,30%. Другите
клаузи на договора не са били изменяни.
Ответницата
била платила 27 пълни месечни вноски, като последното плащане било от дата
24.10.2016г., поради изпадането в забава на основание чл.10,3 от Общите условия
към договора за револвиращ заем на 08.09.2015г. договорът бил прекратен
автоматично от страна на „Профи Кредит България” ЕООД, а на ответницата било
изпратено уведомително писмо за това обстоятелство. Поради нарушение на
договора на основание чл.10,4 от Общите условия била начислена еднократна
неустойка, която била изчислена на база на неизплатената част от задължението
на длъжника към датата на прекратяване на договора, съобразно изрично посочен
процент в ОУ.
Установявало
се от представените по делото доказателства, че отвентикът е посочил
параметрите на заема в заявлението си до кредитодателя, който след това ги
одобрил, като дори отпуснал кредита при по-нисък ГПР от посочения в
заявлението. За кредитополучателя съществувала възможност да се откаже от
договора, ако желае, но същият се е съгласил с условията на договора, още преди
неговото сключване. Моли да бъде признато за установено, че ответникът дължи
претендираните суми, както и лихвата за забава върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда до изплащане на вземането.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от особения представител на ответника, в който се
оспорват предявените искове. Твърди, че с представените доказателства не се
установява по безспорен начин ищцовата претенция. Счита определения ГПР и ГЛП и
лихвен процент на ден за нищожни поради противоречие с добрите нрави. Намира,
че уговорения размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и
клаузата е нищожна. Не бил уговорен максимален размер на възнаградителната
лихва, като в случая уговорката е неблагоприятна за по-слабата икономически
страна. Съгласно практиката на ВКС пределът на волята на страните за заплащане
на възнаградителна лихва е три пъти размера на законната лихва, като при
уговорен по-висок размер се нарушават добрите нрави. Излага, че уговорената
клауза за възнаградителна лихва е нищожна, поради което следва да се приеме, че
такава не е била уговорена. Също така сочи, че договорът не отговаря на
изискванията на ЗПК и същият се явява
недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,т. 7-12, и
20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9. Съдържащата се в договора информация не
отговаряла на изискването да бъде разбираема и недвусмислена, като не е
посочено какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от
главницата и лихвата. Липсвали доказателства общите условия да са подписани на
всяка страница от ответника и същите да са станали неразделна част от договора.
След като взе предвид събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съдът прима за
установено следното от фактическа
страна:
По ч.гр.д. №1958/2018 г. на Районен съд-Враца на 11.05.2018 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е
разпоредено длъжникът М.И.Д., с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на
кредитора „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „България” №49, бл.53 Е, вх. В, следните
суми: сумата от 764,13 лв. – главница по договор за потребителски кредит, с № ********** от 06.03.2013 г.
сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и длъжника; сумата от 137,21 лв. – представляваща
неустойка, законната лихва върху главницата, считано от 09.05.2018 г. до
окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 25 лв. –
държавна такса и сумата от 50,00 лв. - юрисконсултско възнаграждение,
определено от по реда на чл.78, ал.8 ГПК, вр.чл.37, ал.1 ЗПП, вр.чл.26 НЗПП.
Заповедта за
изпълнение е била връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК, с разпореждане по
същото ч. гр. дело, съдът е указал на заявителя, настоящ ищец, че може да
предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В
указания му срок ищецът е предявил настоящия иск.
Между
страните е сключен договор за револвиращ заем №**********-04.03.2013г., по
силата на който ищецът е предоставил на ответника заем в размер на 500 лева,
като е уговорено същият да бъде върнат на 48 равни месечни вноски от 32
лева, ГПР 98,61 % и годишен лихвен
процент - 72,14% и лихвен процент на ден
0,20%. Посочено е, че общото задължение по кредита е в размер на 1546,89 лева,
както и че сумата на всеки револвинг е 403 лева, договорно възнаграждение при
револвинг и общо дължимо по револвинга – 1152 лева. Представени са и общи
условия, приложими към договор за револвиращ заем за физически лица. Ответникът
е получил и стандартен формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, който е представен по делото. Представена и карта на
клиента, подписана от ответника.
Приложено е
по делото платежно нареждане за извършен превод на 06.03.2013г. от ищеца в
полза на М.И.Д. в размер на 500 лева, с основание за превода „**********“.
С Анекс №1
към договор за потребителски кредит № ********** за безплатно отглане на вноски
страните са уговорили да бъде отложено плащането на вноски №8,9 и 10, които да
бъдат заплатени в края на погасителния план, като е изготвен нов погасителен
план. Променени са процента на годишните разходи, който става 83,88 %, а
годишния лихвен процент по кредита е в размер на 72,30 %. Останалите клаузи на
договора са останали непроменени. Представен е и коригиран погасителен план към
договора за потребителски кредит между страните с № **********, в който е
посочено каква част от главницата и от договорната лихва се погасява с всяка
вноска.
Представено
е извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № **********, от
което се установява, че отвтеницата е погасила изцяло 27 вноски по погасителния
план с падежи от 15.04.2013г. до 15.06.2015г. и е погасила частично вноска 28 с
падеж 15.07.2015г.
По делото е
приложено уведомилтелно писмо до М.Д., с което ищецът е обявил за предсрочно
изикуемо цялото задължение по договора, както и че е начислена неустойка в
размер на 35% върху остатъчния размер на главницата по погасителен план. Липсват
отбелязвания върху същото за неговото получаване. Не са представени и разписка
за неговото доставяне или друг удостоверяващ връчването му документ.
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Искът е
допустим, подаден е в срока по чл.415, вр. 422 ГПК след връчване на заповедта
за изпълнение по чл.47 ГПК, поради което е налице правен интерес за ищеца от
неговото предявяване.
„Профи
Кредит България“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3,
ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства
(както е в конкретния случая). Това определя дружеството като кредитор по
смисъла на чл. 9,ал. 4 ЗПК.
В т. 10.3.1
от ОУ е предвидено, че в случай, че кредитополучателят просрочи една вноска с
повече от 30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора, без
да е необходимо кредитодателят да изпраща на кредитополучателя уведомление,
покана, предизвестие или други. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014
г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, кредиторът следва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като
уведомлението следва да предшества подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда. Разрешението, дадено в т. 18 на ТР се прилага и по
отношение на небанковите финансови институции, какъвто е ищеца /в този смисъл
решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. о. на ВКС;
Определение от 25.05.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. на СГС, Решение № 1886
от 4.12.2015 г. по в. гр. д. № 2591/2015 г. на ОС – Пловдив, Решение №
918/14.10.2014 г. по т. д. № 2389/2013 г. на ОС-Варна, Решение от 28.11.2014 г.
по гр. д. № 490 /2014 г. ОС – Враца, Решение № 105 от 26.05.2015 г. по в. гр.
д. № 41/2015 г. на ОС – Кърджали/. Липсва основание да се приеме, че
настъпването на предсрочната изискуемост за вземанията на банките следва да
бъде по различен начин, по-усложнен, от настъпването на предсрочната
изискуемост на вземанията на други търговци, професионално предоставящи заеми и
кредити. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание, доколкото
правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране в
сравнение с финансовите институции. Ако се приеме, че предсрочната изискуемост
ще следва да се съобщава само от банките, но не и от финансови институции,
очевидно този принцип ще се наруши, но по-важното – така ще се наруши и
принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските
кредити, което е недопустим правен резултат. Кредитирането е правно
регламентирана дейност и правната сигурност изисква да се прилагат еднакви
правила с оглед защита на потребителя, при това независимо от субекта, който
отпуска потребителския кредит. За потребителя следва да е ясно съдържанието на
материалното правоотношение, че предсрочната изискуемост може да настъпи при
условията в договора или ОУ, но едва от момента, в който е уведомен за това.
Изложеното е в унисон с практиката на Съда на Европейския съюз по приложението
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Договорът за кредит по своята правна характеристика е
двустранен, възмезден, консенсуален и формален. Същият, както и останалите
търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключване и действителност
на сделките, установени в ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са
предвидени особени правила за сключването и действителността му.
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение по тълкувателно
дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, което важи и за небанкови финансови институции,
които предоставят по занятие кредити, предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Следва да се има
предвид, че вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК / а не само по чл.417 ГПК/ следва
да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това
подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда
на чл.422 ГПК, тъй
като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към
заявлението по чл.410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита. Началният
момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ
договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на
определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита (Решение
№123/09.11.2015 по дело №2561/2014 на ВКС, ТК, II т.о.).
От доказателствата по делото не може да се заключи, че
изявлението на ищеца за настъпването на предсрочната изискуемост е достигнало
до длъжника преди подаване на заявлението. Представено е по делото уведомително
писмо, с дата от 09.09.2015г. от "Профи Кредит България" ЕООД, но
липсват доказателства същото да е получено от него.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй
като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното
производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на
длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата
молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска
предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване
и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е
изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.
Въпреки че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията
по договора, съдът следва да съобрази ТР № 8/2017 на ОСГТК на ВКС, според което
е допустимо предявеният иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
присъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение. В случая е
настъпил падежът на всички погасителни вноски по представения погасителен план.
Ищецът е посочил, че са погасени 27 броя погасителни
вноски, като от представената справка е видно, че е направено и частично
плащане по 28та вноска, като общо от ответника са заплатени 878,76 лева. С погасителните вноски са заплащани лихва и
главница по договора.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на
договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това
противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този
смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и
Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. В случая в договора е уговорена договорна лихва в размер на 72,30 %, а ГПР е в размер на 83,88
%.
В чл.143
от Закона за защита на потребителите е
дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената
разпоредба. Според чл.146 ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че
клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт.
В случая е
видно, а и не се спори от ищеца, че процесният договор за потребителски кредит
е сключен при Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на ищеца
договорни клаузи. Не се установи клаузите в него да са индивидуално уговорени,
като следва да се има предвид, че са посочени стойностите на лихвения процент и
годишния процент на разходите по кредита, но липсва методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита. Следва да се има предвид още, че към
датата на сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен
процент е 0,01 %, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01
%, т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече
от седем път законната лихва, което представлява нарушение на добрите нрави,
тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва. Следва да се има
предивд, че съгласно чл.19, ал.4 ЗПК ГПР по договора за заем не може да
надвишава законната лихва за забава повече от пет пъти, а както бе изложено
размерът на законната лихва е 10.01%, поради което уговоренията ГПР между
страните го надвишава осем пъти. Клаузата, с която е уговорена дължимостта на
възнаградителна лихва по договора е нищожна. Липсата на основание за заплащане
на договорна лихва следва да бъде взета предвид при определяне на останалата
непогасена главница по договора, тъй като в погасителния план е предвидено, че
с плащане на погасителните вноски се погасяват определени за всяка вноска части
от главницата и от договорната лихва. След като уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна, то заплатените от ответника вноски са
погасявали изцяло главницата. Ищецът установи предоставяне единствено на сумата
от 500 лева, не са събрани доказателства да са предоставяни допълнителни суми
на ответника, въпреки наличието на възомжоност за револвиране на кредита. С
оглед изложеното падежиралата главница, която ищецът е установил, че се дължи
от ответника, е в размер от 500 лева, като внесената от ответника сума я
надвишава, поради което искът следва да бъде отхвърлен, тъй като задължението е
погасено. Следва да се отбележи, че платената от ответника сума надвишава
размера и на претендираната от ищеца главница от 764,13 лева.
По отношение
на искът за установяване дължимостта на сума, представляваща неустойка в размер
на 137,21 лева, съдът намира че същият е неоснователен. Както бе изложено, не
са налице доказателства до ответника да е достигнало изявление за разваляне на
договора, поради което не са били настъпили предпоставките за начисляване на
неустойката към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
С оглед
изложените съображения предявените искове следва да бъдат отхвърлени.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на ищеца са
направените от ответника разноски за производството. Същият не е
претендирал такива.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр. София, бул.
България № 49, бл. 53Е, вх. В, против М.И.Д., с ЕГН ********** с адрес *** искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че М.И.Д. дължи
на ищеца следните суми: сумата от 764,13 лв. – главница по договор за
потребителски кредит, с № ********** от
06.03.2013 г. сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и длъжника; сумата от
137,21 лв. – представляваща неустойка, законната лихва върху главницата,
считано от 09.05.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 11.05.2018 г. по ч.гр.д. №1958/2018 г.
по описа на РС-Враца.
Решението може да се обжалва пред Окръжен
съд-Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане
в сила на решението заверен препис от същото да се приложи по ч.гр.д. №1958/2018 г. на
ВрРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: