Р
Е Ш Е Н И Е
№………./…...07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на десети юли през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при
секретар Румяна Дучева,
като
разгледа докладваното от съдията Терзийска
въззивно търговско дело № 1008 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Бий Хаус” ООД и по жалба на П. К*** Д.
против Решение № 847/28.02.2019 г., по гр.д. № 4949/2018 г. по описа на ВРС, с
което е признато за установено по отношение на “Уникредит Булбанк” АД, ЕИК *********,
гр. София, че „Бий Хаус“ ООД, ЕИК
*********, гр. Варна и П. К*** Д. ***, дължат
солидарно на ищеца, сумите, както следва: 3235.26 лева /три хиляди двеста тридесет и пет
лева и двадесет и шест стотинки/,
представляваща главница по договор за кредитна карта за бизнес клиенти №
4057/30.04.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда - 29.09.2017г., до
окончателното погасяване на задължението; сумата от 57.02 лева /петдесет и седем лева и две
стотинки/ – договорна лихва, начислена за периода от 17.01.2017г.
до 23.03.2017г.; сумата от 253.65 лева
/двеста петдесет и три лева и шестдесет и пет стотинки/ –
наказателна лихва, начислена за периода от 23.03.2017г. до 28.09.2017г., за
които суми е издадена заповед № 8025/02.10.2017г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 14777/2017г., по описа на ВРС, 43-ти състав, на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. 127, ал. 1 ЗЗД.
Жалбоподателите поддържат, че решението е постановено при неправилно
приложен материален закон, тъй като не се установява отпускане на заем по
договора за кредитна карта в сочения от банката размер, договорът за кредит е
със срок на действие до 30.04.2015 г., който е и крайният срок за погасяване на
сумите, а доколкото чл. 147 ал.2 от ЗЗП е приложим и в настоящия случай, то
клаузата по чл. 12 т.2 от договора, уговаряща автоматично подновяване на
договора за още две години, ако клиентът не поиска прекратяване и е изряден
платец, съответно е неприложима поради нищожност /неравноправност по ЗЗП/.
Неправилен е извода, че солидарният длъжник П.Д. не е потребител по смисъла на
ЗЗП, напротив по отношение на същия се прилага специалната закрила по цитирания
нормативен акт и съдът е следвало да се произнесе по твърдяната неравноправност
на съответните клаузи от договора. Поддържа се и заявеното в първата инстанция
основание за нищожност на договора поради противоречие с чл. 58 от ЗКИ.
Поддържа и твърденията за противоречие между заявеното в заповедното, исковото
производство и доказателствата по делото, а уведомление до длъжника за
предсрочна изискуемост, каквато следва от доказателствата, въпреки, че ищецът
се позовава на изтекъл срок на договора, не е изпращана. Възразява се и по това,
че не са инвидивидуализирани претениците за главница, лихви и такси, а
заявените раззмери са произволни.
Становището на «УниКредит Булбанк» АД в отговор по жалбите е за тяхната
неоснователност и респективно законосъобразност на атакуваното съдебно решение
като постановено при правилно приложен материален закон.
В съдебно заседание и в писмена защита
всяка от страните поддържа собствените си аргументи, чрез процесуален
представител.
Съдът,
като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане жалба,
депозирана от лица, легитимирани чрез правен интерес от обжалване, след
съвкупен анализ на доказателствения материал по делото приема за установено от фактическа
и правна страна:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо, поради което в рамките на ограничения въззив
настоящата инстанция се произнася по приложението на импреративни правни норми
и доводите в жалбата.
В развилото се заповедно производство
по ч.гр.д. № 14777/2017 г. по описа на ВРС е удовлетворено заявление на
„УниКредит Булбанк“ АД и издадена Заповед № 8025/02.10.2017 г. за изпълнение на
парично задължение въз основана на документ по чл. 417 т.2 от ГПК /извлечение
от книги на банка/, с която разпоредено длъжниците „Бий Хаус“ ООД и П.К.Д. да
заплатят солидарно на кредитора сумите, както следва: 3235.26 лева /три хиляди двеста
тридесет и пет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща главница по договор за кредитна карта за
бизнес клиенти № 4057/30.04.2013г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда -
29.09.2017г., до окончателното погасяване на задължението; сумата от 57.02 лева /петдесет и седем лева
и две стотинки/ – договорна лихва, начислена за периода от 17.01.2017г.
до 23.03.2017г.; сумата от 253.65 лева
/двеста петдесет и три лева и шестдесет и пет стотинки/ –
наказателна лихва, начислена за периода от 23.03.2017г. до 28.09.2017г., както
и разноските в това производство.
Предвид
депозирано в срока по чл. 414 от ГПК възражение от длъжниците и след указания
на заповедния съд, в срока по чл. 415 от ГПК кредиторът е предявил и настоящия
иск за установяване вземането по заповедта при твърдения за валидно възникнало
правоотношение по договор за кредитна карта, усвояване на суми от
кредитополучателя, забава в плащанията на минимално дължими суми и начислени
лихви и такси.
Ответниците
са възразили по съществуването на правоотношението към момента на депозиране на
заявлението от кредитора, както и по отделни клаузи на договора при твърдения
за нищожност поради неравноправност. Оспорили са доказване факта на усвояване
на суми, отправили са възражения на плоскостта на срочността на договора,
предсрочната изискуемост и други със съответно искане за отхвърляне на
претенциите.
Пред
настоящата инстанция с оглед поддържаните възражения, спорът се концентрира
около следните въпроси: 1. налице ли е към момента на подаване на заявлението
действащ между страните договор за кредитна карта предвид срочния му характер,
обвързващ според жалбоподателите банката и в контекста на едностранното му
продължаване от кредитора; 2. Потребител ли е по см. на §13 т.1 от ДР на ЗЗП в
конкретния случай физическото лице П.Д., който по договора отговаря солидарно с
юридическото лице кредитополучател «Бий хаус» ООД и доколкото е управител,
съдружник в дружеството и оправомощен държател на картата, респективно получава
ли защита по ЗЗП от неравноправни клаузи на договора; 3. Доказан ли е факта на
усвояване на средства и техния размер по картата, определени ли са в конкретика
дължимите лихви, такси и комисионни; 4. На какво основание се претендират
сумите – предсрочна изисуемост или настъпил краен срок на договора; 5. Доказан
ли е иска по размер.
По първия
въпрос:
Договор №
4075/30.04.2013 г. е за кредитна карта за бизнес клиенти. Кредитополучател е ЮЛ
«Бий хаус» ООД, държател на картата – управителят, солидарен длъжник –
управителят и
съдружник П.Д..
По
договор е предоставен кредитен лимит от 4 000 лева с месечен лихвен
процент 1.60%, респективно годишен – 19.20%. Досежно размерите на такси за
закъсняло плащане и надвишен кредитен лимит както и комисионни, договорът
препраща към Тарифата. Съгласно чл. 4.2. срокът на ползване на лимита е
30.04.2015 година. Възможността за еднократно продължаване на срока на договора
за нови две години е уредена в чл. 12.2. от договора. Не е спорно, че тази
клауза е приложена от банковата институция. Съгласно извлечението от сметка,
представено към заявлението, броят на просрочените вноски е 3, за месеци 01. –
03.2017 г. в общ размер на 205.69 лева. Съгласно заключението по ССЕ,
кредитирано като обективно и компетентно дадено, през периода от сключване на
договора до 30.04.2015 г., както и в новия двугодишен срок са усвоявани суми
посредством теглене от АТМ на банката до 14.06.2016 година. Освен това първата
начислена такса за администриране на просрочени задължения е едва в м. 08.2016
г. /т.е. в продължения срок/. Просрочените вноски, както бе посочено в
предходните изречения са в 2017 г., а до м. 08.2016 г. без прекъсване
ежемесечно са извършвани погасявания на кредита.
При
горната фактология не може да се сподели виждането на жалбоподателите, че
кредитополучателят е неизряден в първоначалния срок на договора, поради което и
чл. 12.2. не можел да намери приложение. Отделно от това, длъжникът не се е
противопоставил, напротив съгласил се е с продължаването на срока, предвид
ползване на кредитната карта и в 2016г., поради което е и валидно обвързан до
30.04.2017 г. по договора. Към датата на заявлението договорът е прекратен с
изтичане на срока му, което не препятства кредитора да търси изпълнение по
същия. Не на последно място, досежно П.Д., следва да се посочи, че същият не
отговаря солидарно в качеството на поръчител, а е съдлъжник по смисъла на чл.
121 от ЗЗД /така чл. 11 т.4 от договора/, поради което и продължаването на
договора го обвързва без да е необходимо нарочно писмено анексиране на договора
относно срока.
По втория
въпрос:
Договорът
на кредитна карта в конкретния случай не е потребителски с оглед качеството на
кредитополучателя – търговско дружество, което е изключено от потребителската
защита по ЗЗП, предоставена на икономически по-слабата страна – физически лица
в отношенията им с търговците. С оглед ддените разрешения в Директива
93/13/ЕИО, транспонирана в §13 т.1 от ДР на ЗЗП досежно понятието «потребител»
както и установената практика на СЕС, когато физическо лице отговаря в
качеството на съдлъжник по чл. 121 от ЗЗД /както в случая с оглед разпоредбата
на чл. 11 т.4 от Договора/ или в качеството си на поръчител по чл. 147 от ЗЗД
/каквато не е настоящата хипотеза/ и същото е тясно функционално свързано с
юридическото лице, не може да се приеме, че задължаването от страна на
физическото лице е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска
дейност или професия. П.Д. е управител и
съдружник в дружеството и освен това е оправомощен картодържател, поради което
и функционалната обвързаност с кредитополучателя е очевидна. Съдът приема, че
не се ползва от потребителска защита по ЗЗП. Изводът е, че не се обсъждат
релевираните възражения относно неравноправни клаузи в договора за кредитна
карта.
По третия
въпрос:
Да, няма
спор досежно реалния характер на договора за кредит. Но с оглед конкретния, а
именно за кредитна карта, който по своята същност е револвиращ кредит,
предоставеният кредитен лимит се ползва свободно, по преценка на
кредитополучателя/картодържателя, а не се предоставя чрез еднократен превод на
цялата сума /тук от 4 000 лева/ по банкова сметка ***.
Усвояването
на суми по картата чрез теглене от АТМ е очевидно с оглед заключението по ССЕ и
приложение 1 към него, а соченото в обратна насока от жалбоподателя не почива
на обективно установеното по делото. Хронологично в приложение № 1 са отразени
дати и суми, усвоени по картата като последно усвоена е сума от 300 лева на
14.06.2016 г.
Лихвата
очевидно е ясно определена в чл. 3.1. от договора на 1.60% месечна, което прави
математически лесно превръщането й в годишна от 19.20%. В договора, в чл. 16.11
е посочено, че ОУ към същите са предоставени на клиента и същият е запознат с
тях. Между другото те са и разписани от кредитополучателя, картодържателя и
съдлъжника. Що се отнася до таксите и
комисионните, договорът конкретно указва в кои случаи се начисляват, така
т.8.1.3.2., т.8.1.4. и други. Конкретният размер е определен в Тарифа на
банката. Не е вярно, че договорът не може да препраща към друг документ,
валиден към момента на сключването му. Освен това, с подписване на договора,
длъжникът се съгласява с разписаното в чл. 7.1. от същия, че е получил в писмен
вид актуалната Тарифа на банката. Отделно от това, кредитополучателят и
солидарният длъжник имат правата по чл. 59 ал.3 от ЗКИ да изискат банковата
институция да им предостави допълнителна информация относно условията по кредита,
които права не твърдят да са упражнили и да са получили насрещен отказ.
Всъщност
възражението по чл. 58 ал.1 т.2 поначало следва да се приеме за бланкетно,
защото жалбоподателите не твърдят да не са били наясно с размерите на таксите и
комисионните, а само възразяват, че банката не била представила по делото
валидната Тарифа към датата на сключването му, което е излишно след като
заключението по ССЕ установява дължимите такси и комисионни, при извод за
редовно водени счетоводни записвания при банката, поради което и няма основание
да се приеме, че са начислявани произволни по размер такси и комисионни,
несъответни на действащите в даден момент. В такава насока между другото и няма
твърдения по делото.
По
четвъртия въпрос:
Договорът
за кредитна карта е продължен еднократно, респективно крайният срок е
30.04.2017 г. Заявлението е депозирано във ВРС на 29.09.2017 г., т.е. след
крайния срок на договора като в т.14 – допълнителна информация кредиторът се е
позовал на изтекъл срок на договора, което всъщност и обяснява отсъствието на
необходимост за уведомяване на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. На това основание е заявена и установителната претенция. Това, че в
извлечението от сметка е посочена друга дата на изискуемост не подменя основанието,
на което се претендират сумите.
По петия
въпрос:
Предвид
това, че съдът кредитира заключението по ССЕ заявеният установителен иск е
доказан по размер. Кредитополучателят е този, който следва да докаже погасяване
на дълга, каквото не е проведено в производството.
Предявените
искове са основателни, решението на ВРС не страда от визираните в жалбата
пороци и следва да бъде потвърдено в цялост.
Разноски
се следват на въззиваемата страна. С оглед фактическата и правна сложност на
спора пред въззивната инстанция, основателно е възражението за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, което следва да се редуцира до
установения минимум по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения, който съобразно чл. 7 ал.1 т.2 е в размер на 478.22 лева, а с
ДДС 573.85 лева, които съдът ще възложи в тежест на въззивниците.
Водим от
горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 847/28.02.2019 г., по гр.д. № 4949/2018 г. по
описа на ВРС.
ОСЪЖДА „Бий хаус“ ООД, ЕИК *********, гр.
Варна и П.К*** Д., ЕГН **********,*** да заплатят общо на „УниКредит Булбанк“
АД, ЕИК *********, гр. София сумата от 573.85
/петстотин седемдесет и три и 0.85/ лева разноски в производството пред
въззивна инстанция, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.