Р Е Ш Е Н И Е
№ 240
гр.
Русе, 01.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Иванка
Венкова, като разгледа докладваното
от мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д. № 288 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. С. , бул. „Б.“
№ **, бл. ***, вх. *, чрез юрисконсулт К. А., против Решение № 939 от 30.05.2019
г., постановено по гр.д. № 7497/2018 г., по описа на Русенски районен съд, Х
с.в, в частта, с която са отхвърлени предявените от „П. К. Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, против Р.М.П., с ЕГН **********, И.К.П., ЕГН ********** и М.К.П., ЕГН **********,
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по
отношение на ответниците, че всеки един от тях дължи на ищеца горницата над 183.37
лева до пълния размер от 820.13 лева. В жалбата се излагат съображения
за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че неправилно съдът е
констатирал наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, отнасящи се
до уговореното договорно възнаграждение в общ размер на 1344.04 лева. Изложени
са пространни мотиви относно това, че уговореният в договора за кредит лихвен
процент – 76.95 % не е в противоречие с добрите нрави.
С въззивната жалба се иска решението
в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да
се уважат изцяло предявените искове.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна. В съдебно заседание особеният
представител на въззиваемите страни изразява
становище за неоснователност на жалбата и излага съображения относно
правилността на обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на „П.К.Б.”ЕООД, ЕИК *********
задължението на всеки от ответниците Р.М.П., ЕГН **********,
И.К.П., ЕГН ********** и М.К.П., ЕГН ********** за сума от по 183,37 лв.,
представляващи припадащите им се наследствени части от задължението на
наследодателя им К. Й. П.по договор за револвиращ
заем № ********** от 12.11.2013 г., ведно със законната лихва от 05.02.2018 г.
до окончателното плащане и е отхвърлен иска в останалата му част - за сумите в
размер над по 183,37 лв. до горниците от по 820,13 лв.
От
представения по делото договор за револвиращ заем №
**********, се установява, че между „П. К. Б. ЕООД и К. Й. П. е сключен договор
за кредит на 12.11.2013 г., по силата на който на последния е отпуснат кредит в
размер на 1200 лева, със срок 48 месеца, размер на вноската 64.80 лева, ГПР –
76.34 %, годишен лихвен процент – 58.10 % и дата на погасяване 10-ти ден от
месеца. Заключението на приетата по делото почеркова експертиза установява, че
подписите за „клиент“ в договора за револвиращ заем,
в карта на клиента и в стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, са изпълнени от К. Й. П..
Представени са
общи условия към договорите за потребителски кредити, както и кредитен превод
за сумата от 1200 лева по сметка на К. П. в Банка ДСК и уведомление от „А.Б. Б.“ АД и Банка ДСК, с което е потвърдено нареждането и постъпването
на превода.
Видно от
удостоверение за наследници с изх. № 5-507/16.10.2017 г. на община Русе,
кредитополучателят е починал на 02.10.2014 г., като въззивниците
са негови наследници по закон (съпруга и деца).
На 30.11.2017 г.
въззивното дружество е изпратило покани до наследниците на кредитополучателя,
за заплащане на задължението на техния наследодател, като в същите е посочен и
размера му, видно от приложените покани за доброволно изпълнение и разписки за
връчването им (л.18-22).
Представено е
извлечение по сметка към процесния договор за кредит с отразяване на
погасителните вноски, размера и датата на погасяването, видно от което
кредитополучателят е погасявал задължението си до неговата смърт, като общо
платените от него суми са в размер на 650 лева.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти от
първоинстанционния и въззивния съд по възраженията
на страните, съдът приема следното от правна страна:
За
да отхвърли исковете на „П. К. Б.“ ЕООД срещу наследниците на К.Й. П. в частта над
уважената сума, първостепенният съд е приел, че към договора за кредит не е
изготвен погасителен план, съобразно изискването на чл. 11, т. 11 от ЗПК,
поради което и на основание чл. 22 от ЗПК е приел, че договорът за кредит е
недействителен.
Във
въззивната жалба не са релевирани възражения по
отношение на така формирания извод на съда за недействителност на договора за
кредит поради липсата на погасителен план, но доколкото нормите, уреждащи
необходимото съдържание на договорите за кредит в Закона за потребителския
кредит са от императивен характер и то в публичен интерес, въззивният съд при
проверката на правилността на решението не е ограничен от посоченото във
въззивната жалба. В този смисъл са разрешеният в т. 1 на ТР 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - ограниченията в
обсега на въззивната дейност се отнасят само до
установяване на фактическата страна на спора,
но не намират приложение при субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна
норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона,
тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва
да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен
интерес. Проверявайки правилното приложение на материалния закон, настоящата
инстанция намира за неправилни изводите на първостепенния съд относно
недействителността на договора за кредит поради липсата на погасителен план.
Действително разпоредбата на чл. 11, т. 11 от ЗПК въвежда изискване договорът
за кредит да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Видно от представения по
делото договор за кредит, в същия се съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (л. 7), която
информация се покрива с част от изискването на цитираната по-горе разпоредба.
По отношение на изискването погасителният план да съдържа информация за последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването, настоящата инстанция намира,
че е приложимо само в случаите на плаваща лихва. Пак от представения по делото
договор за кредит и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити се установява, че страните са договорили
фиксиран лихвен процент, поради което изискването за изготвяне на погасителен
план с начин на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми не е
приложимо за този договор. Въз основа на изложеното, настоящият състав намира,
че не е налице нарушение на чл. 11, т. 1 от ЗПК, поради което и договорът за
кредит не е недействителен на това основание.
Въпреки
това, настоящата инстанция намира, че исковата претенция на „П.К. Б.“ ЕООД
срещу наследниците на К. Й. П. е основателна до уважения от първостепенния съд
размер, тъй като видно от изложението в исковата молба, както и заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, претенцията в размер на 2460 лева общо, или
по 820.13 лева от всеки един от наследниците представлява главница по договор
за револвиращ заем № **********. От доказателствата
по делото се установява, че на наследодателя на въззиваемите
е отпуснат кредит в размер на 1200 лева, като последният по изрично признание
на въззиваемото дружество е погасил изцяло 10 от
погасителните вноски и една частично. Видно от извлечението по сметка към
процесния договор, общо платената сума за погасяване на кредита от К. Й. П. е в
размер на 650 лева. Следователно, непогасеният остатък от претендираната
главница по договора за кредит е в размер на 550.11 лева, за които наследниците
отговарят съобразно наследствените права, а именно по 1/3, или за сумата от по
183.37 лева.
Съдът
не дължи произнасяне по възраженията във въззивната жалба относно
действителността на уговорената с договора за кредит лихва, доколкото липсват
претенции за възнаградителна лихва в това производство и този въпрос не е
намерил отражение при решаването на делото, както от първоинстанционния, така и
от въззивния съд.
Предвид
изложеното и при положение, че изводът на въззивната и първата инстанция
съвпадат, то проверяваното решение се явява правилно, поради което следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на делото право на разноски имат въззиваемите
страни. Във въззивното производство и тримата са представлявани от адв. Е.К., която е направила своевременно искане за
присъждането на разноски, представила е списък на разноските по чл. 80 от ГПК,
както и договор за прана защита и съдействие, сключен с всеки един от въззиваемите, с уговорено и платено адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева. Ето защо, на всяка една от въззиваемите страни следва да се присъдят разноски в размер
на 300 лева, които остават в тежест на въззивното дружество.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 939 от 30.05.2019 г., постановено по гр.д. №
7497/2018 г., по описа на Русенски районен съд, Х с.в, в
частта, с която са отхвърлени предявените от „П.к. Б.“ ЕООД, с ЕИК *********, против Р.М.П., с ЕГН **********, И.К.П., ЕГН
********** и М.К.П., ЕГН **********, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответниците, че всеки един от
тях дължи на ищеца горницата над 183.37 лева до пълния размер от 820.13 лева.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „П. К.Б.“ ЕООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ №**, бл. ***, вх. *, да
заплати на Р.М.П., с ЕГН **********, И.К.П., ЕГН ********** и М.К.П., ЕГН **********
по 300 лева на всеки един – разноски в производство за адвокатско
възнаграждение.
В останалата част решението като
необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.