Решение по дело №7185/2020 на Софийски градски съд

              Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №…...

                                        гр. София, ……

                                              

                      

   В      И  М  Е  Т  О      Н   А      Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав :

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                            ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска   

                                                                мл. с. Роси Михайлова

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 7185/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „М.К.“ ООД, чрез адв. К., срещу решение № 79207/30.04.2020 г., постановено по гр.д. № 25422/2019 г. по описа на СРС, Трето гражданско отделение, 88 състав, с което е признато за установено по предявените от „М.“ ЕООД срещу „М.К.“ ООД искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5867,49 лв. – обезщетение и неустойка за ползване на имот след изтичане на срока на договор за наем от 10.09.2013 г. за периода 11.09.2018 г. – 10.10.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.10.2018 г./ до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 65330/2018 г. по описа на СРС.

В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, както и за неправилно приложение на материалния закон при постановяването му. Жалбоподателят счита, че неправилно съдът е приел, че ответникът е признал, че ползва имота след изтичане на срока на договора за наем. Ищецът не доказал по делото продължаващото ползване на имота. Сочи, че неправилно съдът преценил и възражението на ответника за право на задържане върху имота, с оглед извършени в същия подобрения. Неправилно установената от съда фактическа обстановка довела до неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят иска от въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, включително и за заповедното производство.

Подаден е отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство „М.“ ЕООД, чрез адв. С., с който същата се оспорва с доводи за неоснователност по подробни съображения, изложени в отговора. Поддържа, че неоснователно ответникът се позовава на право на задържане, доколкото няма качеството на владелец, а единствено на държател на имота. Моли за оставяне на жалбата без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

 

Софийският градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното :

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се обсъдят доводите относно неговата законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към въззивното оспорване.

Като съобрази изложените в жалбата и становищата на ответниците доводи относно законосъобразността на оспореното решение, въззивният съд намира по съществото на спора следното :

Между страните е безспорно и се установява от доказателствата по делото, че между страните е било възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен между тях на 10.09.2013г. договор за наем на имот, индивидуализиран в него и находящ се на посочен административен адрес. Съгласно чл. 3.2 от договора, срокът му на действие е 5 години с възможност за продължаване, при предоговаряне за следващ период – чл. 3.3 от договора, а съгласно чл. 5. б. „в“ в рамките на м. 06.2018г., страните следва да изразят своето желание за продължаване, респективно прекратяване на процесния договор. По делото не са ангажирани доказателства за изрично договаряне между страните за продължаване действието на договора. Представена е като писмено доказателство нотариална покана, адресирана до „М.К.“ ООД, в която се сочи наличието на просрочени задължения по договора, начислени за месец септември 2018 г. В същата покана е отправено изявление към ответната страна, че, считано от 11.09.2018 г., започва начисляването на неустойка в размер на двойната наемна цена, съгласно чл. 3.9 от договора за наем, както и е приложена последваща покана до длъжника за плащане с вх. № 03412/22.01.2019г., връчена чрез ЧСИ М.Б., към която са приложени доказателства за получаване и в която се сочи, че ответникът дължи заплащане на наема за периода 01.09.2018 г. – 10.09.2018 г. в размер на 782.33 лв., както и неустойка, начислена в размер на 30119,78 лв., както и са приложени доказателства за изпращане на писмо, връчено чрез Телепоща със сходно съдържание. По делото не се спори за датата на прекратяване на договора – 10.09.2018 г., както и за размера на наемната цена – 1200 евро.

От приложено по делото писмо № РТР18-ТД26-2792- (2)/02.01.2019 г. от Столична община, р-н „Триадица“ до арх. В.К., директор на Дирекция „Общински строителен контрол“, е видно, че при извършена проверка на обект „Ресторант Кохинор“ към 28.12.2018 г., същият се ползва от „М.к.“ ООД и функционира като ресторант към 28.12.2018 г., дата последваща процесния период.

След анализ на посочените доказателства първоинстанционният съд е направил правилна констатация, че след изтичане срока на договора същият е бил прекратен на 10.09.2018 г., като въпреки това наемателят продължил да го ползва без основание за това.

Настоящият състав споделя правния извод на първоинстанционния съд, че наемателят има качеството на държател на процесния имот, поради което и дружеството наемател не може да се ползва от правата по чл. 72 от ЗС, които принадлежат единствено на владелеца, но не и на държателя, както и че вземането за подобрения и правото на ищеца да иска връщане на имота са възникнали въз основа на отделни правоотношения между страните – едното извъндоговорно (при неоснователно обогатяване), а другото договорно, поради което не са налице основания ответникът да упражни право на задържане на осн. чл. 90 ЗЗД.

Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Предвид направената констатация за прекратяване на договора преди началото на периода на исковата претенция и обоснован извод за липса на законово основание за упражняване право на задържане на имота от ответника, който не оспорва, че е продължил да държи имота през исковия период, първоинстанционния съд е достигнал до правилен извод, че ответникът дължи обезщетение в размера, изрично предвиден в договора между страните, а именно наемната цена за съответния месец и неустойка за неизпълнение в размер на двойната наемна цена, като в цената на исковете за отделните периоди - 11.09.2018 г. – 30.09.2018 г. и 01.10.2018 г. – 10.10.2018 г., е начислена сума за обезщетение и неустойка по договора, при прилагане размера на наемната цена, без включен ДДС. Софийският районен съд е преценил размера на претенциите на основание чл. 162 ГПК, като е констатирал, че дължимите суми дори възлизат в размер, надвишаващ претендирания, тъй като наемната цена е била договорена с ДДС.

Първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразен извод и за дължимост на законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение /09.10.2018 г./ върху всяка от главниците по исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, до окончателното изплащане на сумите.

Тъй като мотивите на въззивният съд съвпадат с тези на СРС, решението е законосъобразно постановено в правилно приложение на материалния и процесуален закон и събраните по делото доказателства и следва да бъде потвърдено.

По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора – жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има ищецът, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Съобразно представените доказателства за реално заплатени разноски за адвокатска защита във въззивното производство, в полза на ищеца „М.“ ЕООД следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 748,80 лева.  

           Така мотивиран съдът

 

 

                                          

                                                  Р  Е  Ш  И  :

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 79207/30.04.2020 г., постановено по гр.д. № 25422/2019 г. по описа на СРС, Трето гражданско отделение, 88 състав.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „М.К.“ ООД , ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес за уведомяване и връчване: гр. София, ул. „***********сумата от 748,80 лева, представляваща сторени разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ : 1.                         

 

 

 

 

       2.