Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
5430 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 30814 от 03.02.2020 г. по гр.д. № 24478/2019 г. Софийски
районен съд, 42 състав признал за установено на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД по отношение на В.Д.С., ЕГН **********, че съществува
вземане на „А.Н.И.“ АД, ЕИК ********, в размер от 2 160 евро,
представляващи неустойка по чл. 9.1 от сключен между страните договор за
посредничество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска на 14.03.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, относно
което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 15452/2017 г. по описа на
СРС, 42 състав, като отхвърлил иска за разликата над 2 160 евро до пълния
претендиран размер от 3 600 евро. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата 234.49 лева – разноски за исковото производство,
и 134.49 лева – разноски за заповедното производство съразмерно с уважената
част от иска; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 514.80 лева - разноски за исковото и заповедното производство
съразмерно с отхвърлената част.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В.Д.С., който го
обжалва в частта, с която искът е уважен, с оплаквания за недопустимост,
евентуално – за неправилност, като постановено при неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необосновано. Решението било недопустимо, тъй като съдът изменил предявената от
ищеца претенция. Видно от решението било, че съдът приема претенцията на ищеца
да е предявена въз основа на чл. 9.2 съгласно уговореното в чл. 4.4 от
договора, а с исковата молба се претендирала неустойка по чл. 9.1 от договора. Неправилно
районният съд приел, че ищецът е изпълнил поетите по договора задължения, за
които му се дължи възнаграждение, респ. неустойка. По делото не било доказано
ищецът да е изпълнил задълженията си по чл. 2 от договора, поради което
възнаграждение за посредничество не се дължало. Неправилен бил изводът, че
имотът е закупен в резултат на посредническа дейност на ищеца. Още при
сключване на договора било ясно посочено, че задължителен критерий при избора
на апартамент е наличието на поне две спални помещения, като недостатъчният
брой спални била причината ответникът да не прояви интерес към предложения от
ищеца имот, което било установено от свидетелските показания. Ответникът не се
бил подписал за извършен оглед в регистъра на имота, находящ се на ул.
„Болярска“, подпис бил положен от лицето А.С., която не била страна по
договора. Неправилно съдът не кредитирал показанията на св. Борисов, в резултат
на чиито действия била осъществена връзка със собственика на имота и сключен
окончателният договор. Св. М., която по заместване представила имота на
ответника, доколкото не била запозната с действителното му състояние не го
промотирала адекватно, респ. не посочила, че имотът отговаря на изискванията на
ответника. Последният добросъвестно чрез трето лице узнал за действителното
състояние на апартамента и обстоятелството, че спалните помещения са били две и
впоследствие стената е била премахната. Именно това лице осъществило връзката
между купувача и продавача и реално благодарение на неговите усилия се стигнало
до сделка. Неправилно съдът приел и че е доказано съответствието на
предлаганите имоти с изискванията на ответника. Неправилно било прието също, че
искът е доказан по основание, въпреки че ищецът не е оказвал съдействие относно
изповядване на сделката. Задължението да осигури организационното обслужване на
сделката било предвидено в чл. 2 от договора, като изпълнението на това
задължение обуславяло и възможността на посредника да получи възнаграждение,
респ. неустойка. Не било обсъдено и неизпълнението от ищеца на поетите с
договора ангажименти. За период от около година и три месеца ищецът предложил само 14 имота в
периода 29.08.2014 г. – 27.11.2015 г., само един от които отговарял на
изискванията на ответника, но до сделка не се стигнало. Поради това ищецът не
бил изправна страна по договора и не можел да иска развалянето му. Тълкуването
на клаузите на чл. 4.5 вр. чл. 2 и чл. 4.3.1 водело до извод, че поетото от
посредника задължение било свързване на страните по сделката и извършване на
подготвителни действия за сключване на договора, което не било изпълнено и
нямало основание да му се дължи посредническо възнаграждение по чл. 4.3. Поради
това нямало основание и за претендиране на неустойка по чл. 9.1 от договора.
Неправилно също районният съд приел, че клаузата за неустойка не е нищожна,
като въззивникът излага доводи за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 9.2
от договора, каквато не се претендира от ищеца. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявения иск. Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „А.Н.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за сумата 3 600 евро,
представляваща неустойка по чл. 9.1, пр. 2 от договор за посредничество с
купувач, сключен на 26.08.2014 г., представляваща 5 % от продажната цена,
посочена в договора. Претендирана е и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 14.03.2017 г., до
окончателното плащане. За сумата е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 15452/2017 г. по описа на СРС, 42 състав.
Ищецът твърди, че в изпълнение на договора за посредничество представил на
ответника над 10 имота, между които и апартамент № 14, находящ се в гр. София,
ул. „********, с продажна цена от 72 000 евро. Последното било видно от
регистър на предложените имоти, представляващ неразделна част от договора за
посредничество. Твърди, че в резултат на посредничеството на ищеца, изразяващо
се в представянето на описания имот и свързването на ответника с продавача, на
15.03.2016 г. ответникът, заедно със съпругата си А.С., придобили правото на
собственост върху описания имот. Съгласно чл. 4.3 от договора за
посредничество, ответникът дължал възнаграждение на посредника при придобиване
на имот, представен му от посредника, дължимо в деня на сключване на договора
за покупко-продажба. С писмо от 17.01.2017 г. ответникът бил поканен да плати
възнаграждението, за което му бил даден подходящ срок, а ако не направи това,
да счита договора за развален и ще претендира неустойката по чл. 9.1 от
договора. Ответникът не заплатил неустойката за неизпълнение.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във въззивната жалба,
вкл. е релевирал възражение за нищожност на клаузата на чл. 9.1 от договора, а
евентуално е искал намаляване на неустойката като прекомерна.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК е прието по реда на чл. 423 ГПК в производството по ч.гр.д. № 7971/2018
г. на СГС, VІ състав, а установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и е допустим.
Доводите в жалбата за недопустимост на решението в атакуваната част са
неоснователни. Районният съд се е произнесъл по иска, с който е сезиран –
относно претендираната неустойка по чл. 9.1 от договора, като е счел същата за прекомерна
и я е намалил по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Не е налице твърдяното произнасяне
относно неустойката, уговорена в чл. 9.2 от договора, районният съд е
коментирал тази клауза в мотивите си само с оглед преценката във връзка с възражението
за намаляване на неустойката като прекомерна.
Настоящият състав намира обаче решението
за неправилно в обжалваната част по
следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че на
26.08.2014 г. между ответника (наречен в договора купувач) и ищцовото дружество
е бил сключен договор за посредничество
с купувач, по силата на който ищецът приел да посредничи при придобиването на
имот, а ответникът – да му заплати възнаграждение при придобиване на имот, представен
от дружеството, в деня на сключване на предварителен договор, а ако такъв не се
подписва – в деня на придобиване на имот, представен от дружеството (чрез
окончателен договор или по друг начин) – чл. 1 и чл. 4.3.1 от договора.
Съгласно чл. 4.3.2, дължимото възнаграждение е в размер от 3 % от продажната
цена (по смисъла на чл. 6 от раздел ІV на договора - Общи условия), но не
по-малко от 600 евро. В чл. 4.4 е посочено, че страните, след проведено
допълнително договаряне и отчитайки особеностите на конкретния случай се
съгласяват, че ако по време на действието на договора или в срок от 12 месеца
след прекратяването му купувачът или свързано с него лице придобие имот,
предложен от дружеството, това ще се счита за опит на купувача недобросъвестно
да избегне заплащането на възнаграждение. Съгласно чл. 4.5, възнаграждението по
договора се дължи поради самия факт на свързване на страните по сделката.
В раздел ІV - Общи условия, чл. 9.1 е уговорено, че при забава на купувача
за заплащане на цялото или на част от възнаграждението, той дължи неустойка в
размер от 1 % на ден от дължимото възнаграждение, но не повече от 10 %; Ако
забавата продължи повече от един месец, дружеството има право да развали
договора и да получи неустойка за неизпълнение в размер на 5 % от продажната
цена, посочена в договора. Съгласно чл. 9.2, в случаите по чл. 4.4 купувачът
дължи неустойка в размер на 3 % от продажната цена, посочена в договора.
Съгласно чл. 8, регистърът на предложените имоти е неразделна част от
договора. Според представения регистър за предложените имоти на В.С., на
27.11.2015г. на същия е представен имот на ул. „********, ап. 14, при цена 72 000
евро.
Не се спори и от приетия нотариален акт № 90, том 1, рег. № 2478, д. №
75/2016 г. на нотариус с рег. № 053 на НК е видно, че с договор за
покупко-продажба от 15.03.2016 г. ответникът и А.П.С. са придобили правото на
собственост върху представения от ищеца на ответника имот.
С писмо, получено от ответника на 18.01.2017
г., ищецът го поканил в петдневен срок да му заплати дължимото възнаграждение в
размер на 2 592 евро, в противен случай ще счита договора за развален и
възнамерява да претендира неустойка по чл. 9.1 от договора в размер от 3 600
евро.
Според приетата оферта за имота, същият е презентиран като тристаен, преустроен
в двустаен апартамент, с възможност за преграждане и наличие на две
самостоятелни спални.
Свидетелят Р. М. установява, че ответникът бил неин клиент, искал да закупи
тристаен апартамент, по възможност тухлен, с акт 16 и обзаведен. Апартаментът
на ул. „Болярска” се предлагал ексклузивно от ищцовото дружество, т.е. само
тяхната агенция го предлагала. Ответникът и тогавашната му приятелка посетили
имота. Апартаментът бил записан като двустаен, но с квадратура на тристаен,
така го предложила на клиентите, но имало възможност да се направи още една
стая. Срещнали се с продавачите, като основното било да се види как е възможно
да се извърши преустройството на тристаен. Няколко дни по-късно В. я уведомил, че
преустановява търсенето на имот.
Свидетелят М.Б.знаел, че В. искал да закупи апартамент, искал тристайно
жилище, с асансьор и обзаведено. В края на 2013 г. – началото на 2014 г.
свидетелят бил гледал апартамент в кв. „Триъгълника“, познавал собственика,
който се казвал Б.. През 2014 г. свързал ответника директно със собственика.
Свидетелят Н.В.знаел, че В. търсел обзаведен апартамент, в който може
директно да се нанесе, по-голям, за да има стая за детето. Оплаквал се на
свидетеля, че не е доволен от апартаментите, които му предлагат от „Адрес“. Мислел,
че ответникът закупил апартамент след като някакъв приятел го свързал с
продавача.
От
правна страна: Неустойката представлява предварително уговорено между страните
задължение на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за
вреди, без да е необходимо те да се доказват. Фактическият състав, който следва
да се осъществи, за да стане вземането за неустойка изискуемо, включва следните
предпоставки, които следва да са налице кумулативно: наличие на валидно
договорно задължение, уговорена валидна неустоечна клауза, неизпълнение на
задължението, за което е уговорена неустойката. Страните са тези, които
уговарят кое главно задължение се обезпечава с неустойка.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника по делото да
не е доказано изпълнение на задълженията на ищеца по процесния договор. Договорът за посредничество е двустранен,
консенсуален, неформален и възмезден договор, който не е изрично регламентиран
в закона. По силата на този договор посредникът се задължава срещу определено
възнаграждение да съдейства за сключването на една или повече сделки.
Предмет на договора е не извършването на определена работа, а постигането на
един резултат – свързване на страните за сключването на сделката.
Посредническата дейност е чисто
фактическа и се състои в издирване на страните, установяването на връзки между
тях и по такъв начин - подготвяне и създаване на необходимите условия за
сключване на сделката. По делото не е имало спор, че апартаментът на ул.
„********е бил представен на ответника от ищцовото дружество – в този смисъл са
изричните твърдения в отговора на исковата молба, с оглед на което наведеният в
жалбата довод, че не той бил подписал регистъра на предложените имоти, е
преклудиран и не следва да се обсъжда. Неотносимо за спора е дали ответникът е
бил доволен от другите представени му от ищеца апартаменти, след като
апартаментът на ул. „********очевидно е отговарял на изискванията му, след като
го е закупил на 15.03.2016 г. Със свързването на ответника с продавача ищецът е
изпълнил задълженията си по договора за посредничество, а организационно
обслужване на сделката не е могъл да осигури предвид поведението на ответника,
който не го е информирал за сключването й. Твърденията на въззивника, че
закупил имота с посредничеството на трето лице не се установяват от показанията
на св. Борисов, които са недостоверни и правилно не са кредитирани от районния
съд.
Това поведение на ответника – придобиване по време на действие на договора
на имот, представен му от ищцовото дружество, представлява, съгласно чл. 4.4,
опит на купувача недобросъвестно да избегне заплащането на уговореното с
посредника възнаграждение. За тази форма на неизпълнение обаче страните изрично
са уговорили компенсаторна неустойка в чл. 9.2 от договора в размер на 3 % от
продажната цена по договора, поради което следва да се приеме, че неустойката
по чл. 9.1, пр. 2 е уговорена за случаите на неизпълнение, различни от това по
чл. 4.4. Тъй като ищецът претендира неустойка по чл. 9.1, пр. 2, а не такава по
чл. 9.2 от договора, предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Независимо от това, и дори да се приеме, че на посредника е предоставено
право на избор в случай на неизпълнение от купувача по чл. 4.4 - да претендира
неустойката по чл. 9.2 или да развали договора и да претендира неустойката по
чл. 9.1, пр. 2 от договора, искът отново би бил неоснователен.
Ответникът е потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, а ищцовото
дружество е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР ЗЗП. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът е длъжен и
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно ал. 2 на
същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
В случая е налице типов, бланков договор, предварително изготвен, в чийто
текст не са предвидени възможности за избор, изменение или допълване на
клаузите, а клаузите относно дължимата неустойка са в раздел ІV – Общи условия,
поради което същите не са индивидуално уговорени.
Въззивният съд намира, че клаузата на чл. 9.1, пр. 2 от договора е
неравноправна и като такава – нищожна. Според нея, когато забавата на купувача
продължи повече от 30 дни, посредникът има право да развали договора и да
получи неустойка за неизпълнение в размер на 5 % от продажната цена. Клаузата
не държи сметка за вида и размера на неизпълненото задължение, вкл. дали е
налице пълно или частично неизпълнение, каква е значителността на
неизпълнението и пр.; липсва възможност, която да кореспондира с правото на
купувача от своя страна да получи даденото по разваления договор, а размерът на
неустойката надвишава почти два пъти размера на дължимото възнаграждение и води
до неоснователно обогатяване на посредника. Налице са специфичните основания
на чл. 143, т. 4 и т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки на
закона - вреда, липса на равновесие между правата на страните, накърнено
изискване за добросъвестност – така решение № 60050 от 07.06.2021 г. по т. д. №
860/2020 г. на ВКС, ІІ ТО, което, макар постановено по колективен иск срещу
друго дружество, осъществяващо посреднически услуги, касае клауза със
съдържание, идентично с това на клаузата на чл. 9.1, пр. 2 от процесния
договор.
А след като вземането, което ищецът претендира, е основано на нищожна
клауза, предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД е
неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид несъвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено
в обжалваната част и вместо това въззивният съд постанови друго, с което искът
се отхвърли изцяло.
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първата
инстанция и разноски за заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от още 772.20 лв.
– разноски за първоинстанционното производство и за производството по чл. 423 ГПК.
По разноските за въззивното производство: При този изход, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззивника. Доказано направените такива са в
размер на 84.49 лв. – заплатена държавна такса, и 682.00 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно представените 2 бр. разписки
към договора за правна защита и съдействие от 01.06.2019 г., или общо в размер
на 766.49 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 30814 от 03.02.2020 г., постановено по гр.д. № 24478/2019 г. на
Софийски районен съд, 42 състав в обжалваната
част, с която е признато за
установено на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД по отношение на В.Д.С.,
ЕГН **********, че съществува вземане на „А.Н.И.“ АД, ЕИК ********, в
размер от 2 160 евро, представляващи неустойка по чл. 9.1 от сключен между
страните договор за посредничество, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от предявяване на иска на 14.03.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и в частта, с която
В.Д.С., ЕГН **********, е осъден да заплати на „А.Н.И.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 234.49 лева – разноски за исковото
производство, и сумата 134.49 лева – разноски за заповедното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.Н.И.“ АД, ЕИК ********, срещу В.Д.С., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за размера от
2 160 евро, представляващи неустойка по чл. 9.1, пр. 2 от сключен между
страните договор за посредничество от 26.08.2014 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „А.Н.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.
„********, да заплати на В.Д.С., ЕГН
**********, на основание чл. 78 ГПК сумата от още 772.20 лв. (седемстотин седемдесет и два лева
и 20 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното и за заповедното
производство, и сумата 766.49 лв. (седемстотин шестдесет и шест лева
и 49 стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 24478/2019 г. на
Софийски районен съд, 42 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.