Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 21.12.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети
октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 10362 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 3882 от 07.01.2020 г., постановено
по гр.дeло № 72103/2018 г. на СРС, І Г.О., 166 състав, са отхвърлени
предявените от М.Г.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, искове с правно основание чл. 61 ЗЗД за осъждане на всеки един от ответниците В.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и И.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати сумата от по
661,44 лева - сторени разноски за изграждане на ограда по имотната граница
между собствените на ищците имоти с идентификатор № 68134.4362.236,
идентификатор № 68134.4362.237, идентификатор № 68134.4362.1347 и идентификатор
№ 68134.4362.238 с административен адрес: гр.София, ж.к.“*****и собствения на ответниците имот с идентификатор № 68134.4362.235, като неоснователни.
С решението на съда са отхвърлени предявените от Ц.Д.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, искове с правно основание чл.61 ЗЗД за осъждане на всеки един от ответниците В.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и И.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати сумата от по
661,44 лева - сторени разноски за изграждане на ограда по имотната граница
между собствените на ищците имоти с идентификатор № 68134.4362.236,
идентификатор № 68134.4362.237, идентификатор № 68134.4362.1347 и идентификатор
№ 68134.4362.238 с административен адрес: гр.София, ж.к.“*****и собствения на ответниците имот с идентификатор № 68134.4362.235, като
неоснователни. С решението на съда са отхвърлени предявените от И.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с
правно основание чл.61 ЗЗД за осъждане на всеки един от ответниците
В.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и И.Л.Л., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати сумата от по 661,44 лева - сторени разноски за
изграждане на ограда по имотната граница между собствените на ищците имоти с
идентификатор № 68134.4362.236, идентификатор № 68134.4362.237, идентификатор №
68134.4362.1347 и идентификатор № 68134.4362.238 с административен адрес:
гр.София, ж.к.“*****и собствения на ответниците имот
с идентификатор № 68134.4362.235, като неоснователни. С решението на съда са
осъдени М.Г.М., ЕГН **********, Ц.Д.М., ЕГН ********** и И.Ц.М., ЕГН **********,***,
да заплатят на В.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и И.Л.Л.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 450 лева-
разноски в производството по делото пред СРС. С определение постановено в
закрито съдебно заседание от 09.03.2020 г. по гр.дело № 72103/2018 г. по описа
на СРС, І Г.О., 166 състав е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК вх.№
5022456/10.02.2020 г. подадена от ответниците В.П.Б.
и И.Л.Л. за допълване на решение № 3882/07.01.2020 г.
постановено по гр.дело № 72103/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, в
частта за разноските.
Срещу решението на СРС, Г.О., 166 с-в е постъпила въззивна жалба
подадена от М.Г.М.,
Ц.Д.М., чрез пълномощника им адв.И.М. и от И.Ц.М., с искане същото да бъде отменено,
и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.61, ал.2 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло,
като основателни и доказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно,
като постановено в нарушение на материалния закон и при
съществени нарушения на съдопроизводсвените правила,
както и че същото е необосновано.
Претендират присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемите страни- ответници В.П.Б.
и И.Л.Л., чрез пълномощника им адв.Р.Г.
оспорват жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски
по делото.
Постъпила е и жалба/ с характер на
частна жалба/, подадена от В.П.Б. и И.Л.Л.,
подадена чрез пълномощника им адв.Р.Г., срещу определение № 61133 от 09.03.2020 г., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело №
72103/ 2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК вх.№
5022456/10.02.2020 г. подадена от ответниците В.П.Б.
и И.Л.Л. за допълване на решение № 3882/07.01.2020 г.
постановено по гр.дело № 72103/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, в
частта за разноските. В частната жалба са изложени съображения
за неправилност на обжалваното определение. Молят съда да отмени обжалваното
определение и да уважи искането за присъждане на направени разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответниците по
частната жалба- М.Г.М.,
Ц.Д.М., чрез пълномощника им адв.И.М., и И.Ц.М., оспорват жалбата, като неоснователна по
съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор на подадената
жалба. Молят съда да остави същата без уважение, като неоснователна по изложени
съображения в частната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищците М.Г.М.,
Ц.Д.М. и И.Ц.М.
срещу ответниците В.П.Б. и И.Л.Л.,
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.61, ал.2 от ЗЗД.
При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Основание на
предявения иск са фактите и обстоятелствата,
от които произтича претендираното право, т.е. предметът
на търсената искова защита се
определя въз основа на твърдените
от ищеца правопораждащи факти. За да определи
действителното основание на спорното материално
право, съдът следва да изходи
от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие
с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да
разреши правния спор съобразно отправеното искане за защита и действителната
правна квалификация на предявения иск,
след като обсъди относимите за спора факти,
доказателства по делото, становищата на страните и приложимия
материален закон. При пренасяне на
спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, съгласно дадените в ТР № 1/2013
г. ОСГТК /т.1, т.2 и т.3/ и ТР № 1/04.01.2001 г. на
ОСГК /т.19/ указания. Правораздавателната
дейност на въззивната инстанция е тъждествена с тази на първата инстанция,
представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по
съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право.
Предмет на разглеждане в настоящето
производство са предявените от предявените от ищците М.Г.М.,
Ц.Д.М. и И.Ц.М.
срещу ответниците В.П.Б. и И.Л.Л.,
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.61, ал.2 от ЗЗД.
Воденето на чужда работа без
пълномощие е регламентирано в разпоредбите на чл.60 - чл.62 ЗЗД като извъндоговорен източник на облигационни отношения. За да е
налице водене на чужда работа без мандат, е необходимо да е предприета чужда
работа /правни или материални действия в чужд интерес/, да съществува намерение
да се управлява чужда работа, това да е извършено доброволно и да не е
задължение по закон. Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗЗД, ако работата е била предприета
и в собствен интерес, заинтересованият отговаря само до размера на
обогатяването му. При управляване на чужда работа и в свой интерес се налага
разделяне на разноските, независимо от постигането на положителен ефект от
грижата за работата, като обогатяването на доминуса
се състои в това, че не е направил тези разноски, а не в добиването на полезен
от работата резултат, тъй като при воденето на чужда работа без поръчка
настъпването на полезен резултат не е елемент от пораждащия фактически състав.
На следващо място, неоснователно е
възражението на ищците за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, относно необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната
цялост, което водело до необоснованост на обжалваното решение. Съдът приема, че
доводите в жалбата за допуснато съществено процесуално нарушение от СРС са без
значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна,
поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които
не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните
нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната
жалба не са направени никакви доказателствени
искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално
нарушение от първоинстанционния съд, биха били
основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за
събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което доводите на ищците за допуснато процесуално
нарушение от СРС, изложени в
депозираната от тях въззивна жалба се явяват
неоснователни. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение не е
допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми
на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно
решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни
норми на закона.
Въззивният съд не
споделя изложените от ищците доводи за допуснати съществени процесуални
нарушения при събиране и ценене на доказателствения
материал, довели и до нарушение на материалния закон, досежно
приетата по делото СТЕ. Изготвената съдебно- техническа експертиза е подробна,
детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките му
поставени въпроси, с оглед наличната по делото и проверената от него
документация. С оглед на което правилно първоинстанционният
съд е кредитирал приетото по делото, като неоспорено от страна на ищците
заключение на вещо лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза при
решаване спора по същество, доколкото същото е отговорило на всички релевантни
въпроси от значение за предмета на делото.
Като неоснователни следва да се преценят и доводите
изложени във въззивната жалба за неправилност на
обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната
жалба обжалваното решение е правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна
инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните
по делото доказателства.
В процесния случай
при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема, че не
са налице предпоставките на чл.61, ал.2 от ЗЗД за ангажиране на отговорността
на ответниците, респективно за уважаване на
предявените от ищците обективно съединени осъдителни искове. Не се установява
по несъмнен начин обстоятелството, че ищците в процесния
случай са предприели чужда работа/ правни или материални действия в чужд
интерес/, действия в интерес на ответниците.
Безспорно страните по делото са собственици на два съседни поземлени имоти,
между които е изградена от ищците ограда/ между имота на ищците и имота на ответниците/, която ограда безспорно е изградена за целия
собствен имот на ищците. Безспорно се установява от показанията на разпитания
по делото свидетел Х.Р., че изградената от ищците е нова, луксозна и масивна
ограда, както и че преди изграждането й, имотът на ответниците
е бил ограден от всички страни с обикновена телена ограда, която е изпълнявала
своето предназначение. Т.е. съществувала е ограда на място между двата съседни
имота, която е изпълнявала своето предназначение. Съдът приема с оглед данните
по делото, че дори да е била изградена от ищците нова ограда на собствения им
имот, включително и към имота на ответниците не се
установява, че извършените действия по изграждане на оградата между двата
съседни имота/ този на ищците и този на ответниците/
е в чужд интерес, а именно в интерес на ответниците,
при наличие на съществуваща в имота им ограда, която е изпълнявала своето
предназначение. Това обстоятелство не е надлежно установено по делото. Съдът
приема, че в процесния случай, не се установява, че
изграждането на оградата от ищците е полезно и необходимо действие в интерес на
ответниците. Единственият обоснован извод, който
следва да се направи в процесния случай е, че работата
по изграждането на оградата е извършена единствено и само в интерес на ищците, но не и в интерес на ответниците.
На
следващо място,
съдът приема, че във въззивната жалба на ищците не са
изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение
/единствените относими фактически доводи в жалбата са
свързани с допуснати от първоинстанционния съд съществени
нарушения на съдопроизводствените правила/. С оглед
на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на
производството по въззивно обжалване по действащия
ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността
на решението, въззивникът следва да посочи в какво се
изразява неправилността на първоинстанционния акт
според него, въззивният съд няма правомощието да
формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на
съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за
порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата
е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва
да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна
жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното
решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга
проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната
жалба на ищцата не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното
решение, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на
обжалваното решение, като констатация относно спорното право.
В
т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС,
постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на
спорното право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото, изразено в диспозитива
му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка
с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася
с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно
неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят
изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора".
Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи
или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен
иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се
излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива
на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови
краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото
материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на
изискуемост, ливидност. Безалтернативен
е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва
само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а
изложеното в мотивите - само по изключение досежно
възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С
Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си
част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим
към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен
за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на
мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума
на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации
за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни
последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет
на самостоятелно въззивно и касационно обжалване,
отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл
са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о.,
определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о.
и други.
На следващо място, въпреки, че съгласно
разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба
следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на
решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави
тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди
изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да
изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи
на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба
с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по
гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, относими
към предмета на спора, въззивната проверка следва да
се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е
и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни
норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК. С оглед на което правилно
са отхвърлени предявените обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.61, ал.2 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По жалбата/ с характер на частна жалба/ на В.П.Б.
и И.Л.Л., подадена чрез пълномощника им адв.Р.Г., срещу
определение № 61133 от 09.03.2020 г., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело №
72103/ 2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, съдът приема следното:
Обжалваното определение е правилно и
законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и представените доказателства
за сторени от ответниците разноски по делото към
момента на приключване на устните състезания по делото. Законът не установява
краен срок за заявяване на искането за присъждане на разноски, поради което
приложение следва да намери общото правило, че страните са длъжни да изчерпят
всички свои процесуални искания до приключване на устните състезания пред
съответната инстанция, в който срок следва да бъдат представени и
доказателствата за реално извършените разноски. Съдът приема, че по аргумент от
чл.80 ГПК, че искането за присъждане на разноски от страна на ответниците в производството пред първата инстанция, за да
се приеме за допустимо и основателно е следвало да бъде заявено най-късно до
приключването на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания,
като в този срок е следвало да бъдат представени и доказателствата за
извършването на претендираните разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение. В процесния случай в
публичното съдебно заседание проведено на 19.11.2019 г., в което е даден ход на
устните състезания - адв.Р.Г., пълномощник на ответниците е направила следното искане: „ моля за
възможност да представя писмена защита, ведно с доказателства за плащане по
банков път на сторените от доверителите ми разноски“. Т.е. в това съдебно
заседание изрично искане за присъждане на разноски от страна на ответниците, чрез техния пълномощник адв.Р.Г.
не е било направено. Едва с представени писмени бележки от ответниците,
чрез пълномощника им адв.Р.Г. е направено изрично
искане за присъждане на сторените в производството по делото разноски, както и
е представено извлечение от банкова сметка ***, като разноски по делото
заплатено адвокатско възнаграждение. Пропускът на ответниците
до този момент да направят искане за присъждане на разноски и да ангажират
доказателства за извършването им не може да бъде преодолян в производството по
реда на чл.248 ГПК. Производството по допълване или изменение в частта за
разноските на съдебния акт, с който приключва производството в съответната
инстанция, е предназначено за отстраняване на допуснати единствено от съда
пропуски и грешки при произнасянето му относно разноските.
С
оглед на изложеното, постановеното от първоинстанционния
съд определение се явява правилно и законосъобразно, и следва да бъде
потвърдено, а подадената срещу него
частна жалба, като неоснователна - да се остави без уважение.
По отношение
на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивниците- ищци не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. По отношение искането на ответниците за присъждане на разноски за настоящата въззивна инстанция съдът приема следното: Разпоредбите на
чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато
искът е уважен само за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от
ищеца такси, разноски по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска.
Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски
съразмерно с отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички
направени разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска.
Посочените правни норми намират приложение и във въззивното
производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед
различния размер на обжалваемия интерес, напр. за
държавна такса, адвокатско възнаграждение и други разноски с оглед
необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени
действия. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното
решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната
инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни
жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя
от страните е направила разноски, относими към
защитата срещу подадената от другата страна въззивна
жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл.78 ГПК.
В определение № 480 от 12.11.2019 г.
по ч.гр.дело № 122/2019 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че съгласно разпоредбите
на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, всяка от насрещните страни по делото има право на
разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената, респективно -
отхвърлената част от иска /исковете/. Това правило се прилага за всяка една
съдебна инстанция по делото. Когато искът /исковете/ бъде уважен, респективно -
отхвърлен частично от първата инстанция и при подадена въззивна
жалба само от едната страна срещу цялата неизгодна за нея част от първоинстанционното решение или част нея, и първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната
част, въззивникът няма право на разноски, а дължи
заплащане на направените от въззиваемия разноски за
заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред въззивната
съдебна инстанция, която също е уважила/отхвърлила иска /исковете/ в същата
част /респективно - в частта, с която е сезирана с тях, т.е. - не е уважила
изцяло въззивната жалба/. В тези случаи приложението
на правилото, че разноските се заплащат съразмерно на уважената/отхвърлената
част от иска /исковете/ не създава затруднения. Това правило се прилага и в
случаите, когато и двете страни са подали въззивни
жалби срещу неизгодната /цялата или част от нея/ за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното бъде
потвърдено /изцяло, респективно - в обжалваните части/, искът /исковете/ остава
уважен/отхвърлен в същата част, с която е сезиран и въззивният
съд /респективно - изцяло не са уважени и двете въззивни
жалби/, поради което всяка от насрещните страни по делото има право на разноски
за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената, респективно - на
отхвърлената част от иска /исковете/, при положение, че това възнаграждение е
уговорено общо по размер за въззивната инстанция,
което е най-често срещаната хипотеза. Съгласно принципа за свободата на договаряне
/чл.9 от ЗЗД/ и тъй като в закона няма императивна забрана за това, страната и
адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското възнаграждение,
включително - една част от адвокатското възнаграждение да се дължи и да се
плати от страната за оказаната ѝ адвокатска защита по подадената от нейно
име въззивна жалба, а друга част – по жалбата на
насрещната страна. Само в този случай, ако въззивният
съд потвърди първоинстанционното решение /респективно/
- изцяло не уважи и двете въззивни жалби/, съгласно и
изясненото по-горе, той следва - съобразно уговореното в договора - да присъди
в полза на страната само разноските за оказаната ѝ адвокатска защита
срещу въззивната жалба на насрещната страна, но не и
разноските за оказаната адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба. В смисъла на гореизложеното е налице и
установена практика на ВКС - определение № 336/07.05.2013 г. по ч.т.дело №
638/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 797/14.12.2015 г. по ч.гр.дело №
5048/2015 г. на ВКС, ІV г.о. Такъв е и процесния случай. Ответниците са
подали насрещна въззивна жалба срещу решението на
СРС, 166 с-в и отговор на въззивната жалба, подадена
от насрещната страна/ ищците по делото/. В процесния
случай с влязло в законна сила определение постановено в публично съдебно
заседание, проведено на 03.02.2022 год. по настоящето въззивно
гражданско дело, подадената от ответниците насрещна въззивна жалба е оставена без разглеждане, като процесуално
недопустима и е прекратено производството по делото в частта по отношение на
тази подадена насрещна въззивна жалба, по изложени
съображения в мотивите на определението на съда.
Сторените в процесния
случай от ответниците разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение са за
подаване на насрещна въззивна жалба, но не и за
отговор на въззивна жалба подадена от ищците. По
делото е представен списък на разноски по чл.80 от ГПК, сторени от ответниците В.П.Б. и И.Л.Л., в
който е посочено, че разноските по настоящето въззивно
гражданско дело са в размер на 1080 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение
с вкл.ДДС. Видно от приложена към списъка за разноски, вносна бележка се
установява, че е внесена сума по сметка на пълномощника на ответниците
адв.Р.Г. в размер на 1080 лв. на 09.03.2020 г., като
основание за внасяне е посочено: „ адвокатско възнаграждение с включен ДДС за въззивно обжалване
по гр.дело № 72103/2018 г., 166 състав“. С оглед на което единствения
обоснован извод, който следва да се направи е, че така заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение е единствено за
подадената от тях насрещна въззивна жалба, но не й за
оказаната им адвокатска защита за подаване на отговор срещу въззивната
жалба на насрещната страна/ ищците по делото/. Предвид обстоятелството, че
насрещната въззивна жалба е оставена без разглеждане,
като процесуално недопустима, разноски на ответниците
за оказаната им адвокатска защита по тази жалба не се дължат от ищците по
делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3882 от 07.01.2020 г., постановено по гр.дeло №
72103/2018 г. на СРС, І Г.О., 166 състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна
жалбата/ с характер на частна жалба/ на В.П.Б., ЕГН ********** и И.Л.Л., ЕГН **********, подадена чрез пълномощника им адв.Р.Г., срещу определение № 61133 от 09.03.2020 г.,
постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 72103/ 2018 год. по описа
на СРС, І Г.О., 166 състав, с което е оставена
без уважение молба по чл.248 ГПК вх.№ 5022456/10.02.2020 г. подадена от ответниците В.П.Б. и И.Л.Л. за
допълване на решение № 3882/07.01.2020 г. постановено по гр.дело № 72103/2018
г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.