Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 05.02.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд,
гражданско отделение, І-6 състав
в публичното заседание на двадесет
и шести януари
две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева гр.
дело № 3433 по описа
за 2020 г. и за да се произнесе
, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба, подадена от Ш.С.М. срещу Прокуратурата на
Република България, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл.2б от ЗОДОВ.
Ищецът претендира обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 111 999 лв., частично предявена от общо
претендираната сума от 117 000 лв., ведно със законната лихва от 31.03.2017 г.
до окончателното изплащане на сумата, причинени му от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на висящото следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в
следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999
г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през месец януари
1991 г. до момента на подаване на исковата молба.
Ищецът твърди, че следствено дело
№ 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото
дело за „Възродителния процес“) е образувано на 30.01.1991 г. срещу Т.Х.Ж.и
о.з.ген.полк. Д.И.С.за това, че в периода 1984-1989 година, в съучастие с други
лица, са подбуждали към национална вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК.
В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г., в качеството на обвиняеми, като
съизвършители, са привлечени лицата Д.И.С.Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. В последствие на Д.С.било повдигнато ново обвинение
по чл.387, ал.2 от НК ( за престъпление по служба), от което са произлезли
тежки вредни последици. Обвиняемите Т.Ж.и Г.А.са били привлечени като обвиняеми
по същия текст като подбудители на Д.С..
На 20.07.1993 г. във Върховния
съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж.и
Г.А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994г. по описа
на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на
Върховния съд - Военна колегия, Заместник - председателя на Върховния съд и
председател на Военна колегия генерал-майор Ч.е върнал делото за допълнително
разследване, като съдът е поискал само прокуратурата да внесе обвинителен акт,
който да отговаря на изискванията на закона, т.е. да съдържа имената и адресите
на пострадалите лица, а не да ги търси и да ги разпитва. Делото е върнато в
Прокуратурата на въоръжените сили на 09.02.1995г. за изпълнение на указанията. По-късно,
на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново
внесен във Върховния касационен съд и било образувано НОХД № 01/1998 г. по
описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане
от 28.04.1998г. съдия подп. А.И.е върнал делото
повторно за извършване на допълнително разследване, поради това, че не са
изпълнение указанията, дадени при предишното връщане на делото. Поради
настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било
изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С
постановление от 29.09.1998 г. на о.з. полковник В.Б.- прокурор при СВОП
следствено дело 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било
преобразувано в сл. дело №780-Н/1998г. по описа на СВОП. Твърди се, че
обвиненията по чл.162 от НК били прекратени, в последствие делото било частично
прекратено по отношение на Т.Ж.и Д.С., поради смъртта на всеки един от тях. С
постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради
наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999г. делото било възобновено и
разследването продължило под нов номер- Н-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Ищецът
твърди, че при извършените от Софийска военноокръжна
прокуратура следствени действия, били установени имената и адресите на общо 446
лица, които са били настанени в ТВО „Белене“, като и законните наследници на
тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са се изселили в Република
Турция, изпратена била молба за правна помощ до компетентните турски власти,
като е изискано да се извърши разпит по делегация на пострадалите лица. Ищецът
твърди, че към момента ДП № ІІ-048/1999 г.
по описа на ВОП - София, все още не е приключило с окончателен акт и продължава
срещу единствения все още жив обвиняем Г.А.. Делото е образувано на 30.01.1991 г.
като следствено дело №1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998г.
по описа на ВОП-София, като след поредното му възобновяване разследването
продължава под нов номер на делото - ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП -
София. Ищецът твърди, че разследването по делото продължава вече близо 30
години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт, респ. връщането
му от съда, са изминали над 20 години. Досъдебната фаза на делото е отнела вече
близо 30 години, въпреки че фактически разследването по следственото дело е
завършено. Този факт (че фактически разследването по следственото дело е
завършено) е признат и от Заместник Главен прокурор Х.М.в Отговор с
№2903/2003г. от 14.07.2003 г. Ищецът твърди, че на 11.01.2012 г. 42-рото
Народно събрание приело декларация, с която осъдило опита за насилствена
асимилация на българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и
главния прокурор на Република България да направят необходимото за приключване
на делото срещу виновниците за така наречения „Възродителен процес“. Твърди се,
че през октомври 2018 г. е издадено постановление от 04.10.2018 г. за спиране
на наказателното производство по ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура София, с което наказателното производство е спряно на основание
чл.244, ал.1, т. 1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242, ал. 1 НПК- за
изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото. Това
постановление е издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на
наказателното производство с определение № 3730 от 03.09.2018 г. на СГС. Ищецът
твърди, че подал жалба против постановлението за спиране, но с Определение от
13.11.2018 г. по НЧХД № 5047/2018 г. по описа на СГС производството по жалбата
е прекратено, като преписката е върната на прокуратурата за съобщаване и
връчване на постановлението на всички пострадали, след което да бъде изпратено
на съда за произнасяне по жалбата. Ищецът твърди, че постановлението за спиране
е лишено от смисъл и води до допълнително забавяне на делото, а докато
прокуратурата не го съобщи на пострадалите съдът няма да осъществи контрол над
него по подадената от него жалба. Ищецът твърди, че към датата на издаване на
това постановление няма изпратена четвърта съдебна поръчка. Към момента жалбата
на ищеца срещу постановлението за спиране все още не е изпратена в съда. Не са
предприети ефективни мерки за изпълнение на указанията, дадени с Определение от
13.11.2018 г. по НЧХД № 5047/2018 г. по описа на СГС. Така наблюдаващият делото
прокурор създава пречки за осъществяване на съдебния контрол над
постановлението му за спиране на делото от 04.10.2018 г.
Ищецът твърди, че през 2017 г.
предявил частичен иск за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ на неимуществените
вреди, причинени му от нарушаване на правото му по чл. 6 от ЕКЗПЧОС за
разглеждане и приключване на делото в разумен срок. Искът е частичен за 5001
лева от общия размер от 100 000 лева. С решение № 284657 от 04.12.2017 г.,
постановено по гр.д. № 29947/2017 г. по описа на СРС, влязло в сила на
31.07.2019 г., съдът приел, че пълният размер на дължимото на ищеца обезщетение
е 100 000 лева и осъдил прокуратурата да му заплати сумата от 5001 лева,
претендирана като част от тези 100 000 лева. Това решение на съда обаче не
довело до ускоряване на наказателното дело. Ищецът твърди, че в края на 2017 г.
били приети изменения в НПК, които за първи път дават възможност на пострадалия
да поиска от съда постановяването на мерки за ускоряване на досъдебното
производство. Ищецът подал заявление за ускоряване през март 2018г., по което
било образувано ЧНД № 151/2018 г. по описа на Софийски военен съд. С
определение № 138 от 04.05.2018 г. производството по делото е прекратено,
защото Софийският военен съд приел, че не е компетентен да разгледа заявлението
и върнал делото на Военно-окръжна прокуратура за внасяне на заявлението на
ищеца за ускоряване в компетентния съд. Междувременно по искане на друг
пострадал с определение № 3198 от 19.07.2018 г. по ч.н.д. № 3175/2018 г. на СГС
на основание чл. 369 от НПК на прокурора бил даден едномесечен срок за
произнасяне съобразно правомощията му. В този срок не последвало приключване на
делото. В мотивите на определението е посочено, че давността е изтекла още през
2000 г., единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на наказателното
производство поради изтеклата давност. След това по заявление на друг пострадал
с определение № 3730 от 03.09.2018 г. на СГС бил даден нов едномесечен срок на
прокуратурата за приключване на делото. В отговор на това определение бе
издадено постановлението от 04.10.2018 г. на ВОП за спиране на наказателното
производство. Подаденото от ищеца през март 2018 г. заявление за ускоряване на
досъдебното производство по реда на чл.368 и чл.369 от НПК дълго време не било
придвижено от прокуратурата към компетентния съд. По него било образувано НЧХД
№ 4696/2018 г. по описа на СГС, 13 състав, по което е постановено определение №
4817 от 06.11.2018 г. С последното съдът дал нов едномесечен срок на
прокуратурата за приключване на делото с произнасяне по същество с мотива, че
спирането на делото не е с характер на произнасяне по същество. Въпреки
изтичането на поредно дадения срок, липсва произнасяне по същество.
Ищецът твърди, че вследствие на
горното в продължение на 30 години търпи неимуществени вреди, които се
изразяват в негативни емоции, които тормозят и стресират душевния му мир,
свързани с живот в състояние на несигурност, очакване и безпокойство за
резултата от това производство. Ищецът твърди, че загубил доверие в
институциите, чувства се безсилен и безпомощен след като институциите се
солидаризират с виждането, че виновниците трябва да бъдат наказани, а
пострадалите да бъдат възмездени, но на практика прокуратурата формално води
разследването и години наред не е предприела всички възможни мерки за
приключването му и за успешното предаване на съд на обвиняемите.
Ищецът твърди, че преживените
негативни емоции, в течение на годините, го направили раздразнителен, затворен
в себе си, перманентно емоционално напрегнат, стресиран и депресиран. В
резултат на дългогодишното натоварване с отрицателни емоции пострадало и
физическото му здраве, което и без това било разклатеното от нечовешките
условия в лагера в Белене и заточението. Започнал да страда от безсъние,
нервите му са опънати до краен предел, засилили се тревожността и фрустрацията.
Поддържа
се, че необосновано дългата продължителност на делото задълбочило до крайна
степен чувството и усещането на ищеца за липса на справедливост. Твърди се, че
ищецът изпитвал и продължава да изпитва разочарование от това, че за толкова
дълго време няма изгледи за осезаем напредък по делото, въпреки декларираните
от различните представителите на държавната власт готовност за съдействие за
приключване на делото и съчувствие на пострадалите. Твърди се, че ищецът
изпитвал страх и опасения, че забавянето на делото ще позволи на обвиняемите да
се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, с които му
причинили непоправими имуществени и неимуществени вреди по време на т.нар.
“възродителен процес“. Ищецът твърди, че всъщност страховете му се оказали, че
не са безпочвени, тъй като част от обвиняемите починали, а единственият жив
обвиняем вече е на преклонна възраст и след толкова много години вероятно и той
няма да бъде изправен пред съда. Ищецът твърди, че очакванията му за възмездие
чрез довеждането до край на този наказателен процес останали излъгани и
неоправдани, лишен е от възможността да бъде конституиран като граждански ищец
и частен обвинител, което не му дава душевен мир и покой. Чаканото от ищеца обезвъзмездяване на погазените му права и достойнство
останали неоправдани.
Моли Съда да постанови решение, с
което да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 111 999 лв.,
частично предявена от общо претендираната сума от 117 000 лв., ведно със
законната лихва от 31.03.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
На
основание чл.131, ал.1 от ГПК, препис от ИМ и приложенията й е връчена редовно
на ответника на 02.06.2020 г.
В законоустановения едномесечен
срок на 19.06.2020 г.-пощенско клеймо е постъпил отговор от ответника.
Поддържа недопустимост на иска за
разликата над сумата от 94 999 лв., предвид влязлото в сила решение на СРС. Оспорва
претенцията по размер като прекомерна. Поддържа, че не са ангажирани
доказателства за действително търпени неимуществени вреди като пряк и
непосредствен резултат от нарушение на правото на разглеждане на досъдебното
производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за негативното отражение
върху личния живот, здравословното и емоционално състояние на ищеца. Поддържа,
че вредите от предходното увреждане на ищеца, оказаната върху него репресия по
време на т.нар. „Възродителен процес“, не следва да се съобразяват от съда и да се включват в обезщетението на
вредите по настоящата претенция.
Ищецът
поддържа в съдебно заседание така предявения иск чрез своя процесуален
представител. Счита, че искът по чл. 2 ЗОДОВ е доказан по основание, предвид
наличието на сила на присъдено нещо по отношение на правопораждащите
факти за претендираното от него обезщетение. Счита, че претендираният размер би
удовлетворил критериите за справедлив размер на обезщетението, според
стандартите и практиката на ЕСПЧ. Претендира и законната лихва от 2017 г. до
пълното погасяване на вземането, както и сторените по делото съдебно-деловодни
разноски. Подробни съображения излага в писмени бележки по делото.
Ответникът
в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва предявените
искове. Счита, че искът не е доказан по основание и размер.
Разпитаните свидетели не доказват причинените болки и страдания на ищеца. Заявява
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл.78,
ал.5 от ГПК.
Софийски градски съд, І-6 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
Между
страните няма спор по фактите, включително и че и започналото на 30.01.1991 г. наказателно производство по следствено дело №
1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото
дело за „Възродителния процес“), не е приключило и към настоящия момент. Не се
спори, че това дело е образувано срещу Т.Х.Ж.и о.з.ген.полк. Д.И.С.за това, че
в периода 1984-1989 година, в съучастие с други лица, са подбуждали към
национална вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г.
- 30.06.1992 г., в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени
лицата Д.И.С.Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. В
последствие на Д.С.било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК ( за престъпление
по служба), от което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т.Ж.и Г.А.са
били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д.С..
Не е
спорно също така, че на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия, бил
внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж.и Г.А., като по внесения
обвинителен акт било образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховния съд -
Военна колегия. С Разпореждане по НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховния съд -
Военна колегия, Заместник - председателя на Върховния съд и председател на
Военна колегия е върнал делото за допълнително разследване. Делото е върнато в
Прокуратурата на въоръжените сили на 09.02.1995 г. за изпълнение на указанията.
По-късно, на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело № 1/1991г. бил
отново внесен във Върховния касационен съд и било образувано НОХД № 01/1998 г.
по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, като с
Разпореждане от 28.04.1998 г. съдът е върнал делото повторно за извършване на
допълнително разследване, поради това, че не са изпълнени указанията, дадени
при предишното връщане на делото. Поради настъпили промени в подсъдността, с
писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна
прокуратура. С постановление от 29.09.1998 г. на прокурор при СВОП следствено
дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било
преобразувано в сл. дело № 780-Н/1998г. по описа на СВОП. Впоследствие и спрямо
обвиняемите Т.Ж.и Д.С., наказателното производство е прекратено, поради смъртта
на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното
производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г.
делото било възобновено и разследването продължило под нов номер- Н-048/1999 г.
по описа на ВОП-София. По това дело била изпратена молба за правна помощ до
компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация
на пострадалите лица. Към момента ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София,
все още не е приключило с окончателен акт и продължава срещу единствения все
още жив обвиняем Г.А..
С
постановление от 04.10.2018 г. на военен прокурор при ВОП-гр. София,
наказателното производство по ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София е
спряно на основание чл.199 и чл.244, ал.1, т.1, вр. с
чл.25, ал.2, вр. с чл.242, ал.1, предл.2 от НПК. От
това постановление се установява, че към датата на издаването му са били
установени и разпитани 369 свидетели-лица със сменени имена, принудително
въдворени в ТВО-Белене, от общо 446 пострадали лица. Установени са още 38
свидетели, които обаче са починали и не са могли да дадат свидетелски
показания. По-голяма част от тях са починали на територията на Република
Турция, като актовете за смърт и удостоверения за наследници на починалите лица
са били издадени по надлежния ред от компетентните органи в Република България.
Не са разпитани 35 лица, които преобладаващо се намират на територията на
Република Турция и продължително време отсъстват от страната. Повечето от тях
трайно са се заселили в Република Турция и не посещават Република България.
Задължителният разпит на тези лица не е постигнат дори и след изготвяне,
изпращане и получаване на резултатите от три съдебни поръчки за правна помощ от
Република България до Република Турция, поради което е изготвена и изпратена по
надлежния ред нова, четвърта подред съдебна поръчка до Република Турция за
установяване и разпит на тези 35 лица, която до момента на постановяване на
определението не е изпълнена. Прокурорът и предвид гореизложеното, както и
предвид Определение № 3730/03.09.2018 г. на СГС, НО, 22 състав, постановено по
реда на чл.369, ал.3 от НПК по молба на пострадалата Т., с което е определен
едномесечен срок за произнасяне от прокурора, е приел, че единствена възможност
за решаване на делото по същество е неговото спиране.
От
писмо на ВКП, отдел 04 „Международен“ от 26.02.2018 г. се установява, че молбата
за правна помощ на ВОП-София до МП е изпратена на 25.01.2019 г.
От
удостоверение вх.№ 70469/20.07.2020 г. на СГС се установява, че за периода от
01.01.2018 г. до датата на издаване на удостоверението, са образувани 94 броя
дела в Софийски градски съд по заявление по чл.368 НПК за ускоряване на сл.д. №
1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София и са издадени
78 броя определения, с които са определени мерки по чл.369 от НПК за ускоряване
на същото досъдебно производство.
Горните
обстоятелства се установяват и от писмените доказателства, намиращи се в
приобщеното към доказателствата по настоящото дело, гр.д. № 29947/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, 157 състав. Последното е било образувано по иска
на Ш.С.М. против Прокуратурата на Република България с искане за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 5001 лв., частично предявена от общо
претендираната сума от 100 000 лв., обезщетение за причинените му неимуществени
вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен
срок на сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998
г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999
г. по описа на ВОП-София, за периода на образуване на делото през януари 1991
г. до момента на предявяване на иска-02.03.2017 г.
С
влязло в сила на 31.07.2019 г. Решение № 284657 от 04.12.2017 г., постановено
по гр.д. № 29947/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 157 състав,
частичният иск е уважен.
Пред
настоящата инстанция и във връзка с търпените неимуществени вреди от ищеца,
включително и след влизане в сила на горното решение и към момента, са събрани
свидетелски показания.
Разпитан
свидетелят Х.С. А.-брат на ищеца, установява, че той и брат му-ищеца по делото,
са от бедно селско, неграмотно семейство. Брат му бил учител по немски език и
на 29.12.1984 г. бил задържан и бит пред учениците в гимназията. Бил задържан
за шест дни, а когато се върнал на седмия бил разбит. На 8-ми март бил отведен
на неизвестно място, при отвеждането, осемгодишната тогава негова дъщеря се
хвърлила в краката на полицаите. След 3-4 месеца отишли при ищеца в Белене на
свиждане. И двамата братя живеят в с. Полковник Желязово, Кърджалийско и се
виждат всеки ден. От 1991 г. държавата започнала дело срещу възродителния
процес за виновниците. Ищецът като разбрал, че ще има дело много се радвал, но
след 29 години разбрал, че нищо не става. Развалил си здравето, свършил му
социалния живот, всичко свършило. С никой не приказва, затваря се в една стая и
само казва „мен ме свършиха“. Взема хапчета със зелена рецепта, защото е много
нервен. Казва „мен ме свършиха, лъжат, не вярвам вече на нищо“. Вкъщи не
приказва със съпругата си, с децата си. Не се среща с хора, защото някои хора
казват, че ако е хубав човек нямало да го затворят. Три пъти е идвал в
Прокуратурата и с Главния прокурор имал среща и с още двама прокурори.
Най-малко 30 пъти ходил в ЕС и в Парламента на ЕС, но до днес нищо не е
станало. Направо се е отчаял и казва, че няма вяра в нищо.
Свидетелят
А.А.А.установява, че познава Ш. от 1985 г. от
концлагера на остров Белене. Свидетелят бил закаран на острова около 25 март, а
ищецът бил отведен там в началото на март. Откакто се запознали поддържат
връзки помежду си и до ден-днешен, често се срещат. Ищецът бил пряко засегнат
от възродителния процес и често споделял за дело № 1 от 1991 г. Свидетелят
установява, че с ищеца се срещали още в началото на 90-те години и още тогава
ищецът споделял за този възродителен процес и бил много възмутен от това, че
като невинен човек, който не е направил нищо, е бил принуден да бъде лишен от
свобода и задържан около две години на остров Белене, а по-късно още две години
в Северна България в с. Долно Озерово, като е бил
принуден там да работи като овчар, макар че по-рано е упражнявал професията
учител. От този момент той се интересувал от събитията, свързани с
възродителния процес. Когато ищецът чул за образуване на делото, свидетелят
видял, че у него има надежда, че виновниците за този процес ще бъдат изправени
пред съд. Това го обнадеждавало много, защото той виждал надежда за наказание
на извършителите на тези деяния, в резултат на които е преживял много тежки
дни, месеци, години. Бил притеснен от това, че никой не се интересува от него
във връзка с това дело, защото е бил пряко свързан с това дело и очакваше някой
да го извика, да го разпитва за случилото се. Идвал е в България многократно,
даже е писал много писма до инстанциите в България-до Прокуратурата и в
желанието си да се срещне с Прокуратурата е имал възможност да се срещне и да
даде показания, да бъде разпитван. Ищецът доброволно идвал и се интересувал
много от хода на делото. След като е дал показания му казали, че в най-кратко
време ще приключи разследването и ще започне делото и ищецът бил много обнадежден
от това и вярвал, че наистина в България вече е настъпила демокрация, където
правната система работи както трябва. След това в продължение на години нямало
ход и развитие на делото. Делото било спряно, а надеждата на ищеца за
справедливост, започнала да се стопява и това довело до изнервеност.
Ищецът бил затворен в себе си, отчаян и нямал надежда, че делото ще завърши в
кратък срок. Подавал е молби, многократно е идвал в София. Ищецът заедно с
други ощетени от възродителния процес, създали дружество, което да се занимава
с тези въпроси. Ищецът бил член на това дружество и най-активния може би и
дълго време бил председател на дружеството. От името на това дружество и от
собствено име, често идвал в България, писал многократно писма и разговарял с
прокурора. Ш. в последно време много се променил в негативна посока. Когато
започне да говори за делото, ищецът се изчервява, изнервя, ядосва се, а не бил
човек с такъв характер, но сега има морална деградация, морално и физическо изтощение.
Свидетелят е виждал ищеца да пие лекарства и от него знае, че не може да спи
вечер и че ползва депресанти, които са му изписани с рецепта от лекар
специалист.
Свидетелят
А.М.Т.установява, че познава Ш. от близо 40 години, дори и повече. Заедно
работили през летния сезон, поливали тютюн, правили силаж в ТКЗС-то до 1985 г. Селата,
в които живеели били съседни и постоянно имали контакти. Ш. често идвал от
Турция и се виждали. Свидетелят също живеел в Турция, но вече живее в България
от 6-7 години. Ш. също живее в Турция, но през лятото, в периода от месец април
до месец ноември-декември си седял в България. Ищецът бил задържан и отведен в
Белене, където престоял от 1985 г. до края на 1986 г., а после интерниран в
Роман. Ш. искал да накажат виновниците, заради това, че били задържали много
хора, включително и него самия. Винаги се оплаквал, че са живели в лоши битови
условия, нямало нищо, дори най-елементарните неща като четки за зъби. Ш. много
се променил. Бил весел човек, а сега взима антидепресанти.
Всичко това, защото не е довършено делото. Ш. постоянно говорел за делото, бил
в Страсбург няколко пъти. Искал да бъдат наказани виновните.
Съдът
кредитира показанията на разпитаните свидетели. Същите са дадени добросъвестно,
логични са и последователни.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема следното от правна страна:
Съдът е
сезиран с иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ.
Допустимостта
на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение на правото по
чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е обусловена от абсолютните
процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета
"а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Настоящият
съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от лице, което
притежава материално-правна легитимация, чиито права и задължения в качеството
му на пострадало лице, се засягат пряко от производството по сл.д. № 1/91 г.,
впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а
към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По силата на чл. 2б, ал.
3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или бездействията на
съдебните органи в рамките на едно незавършило с окончателен съдебен акт
производство, може да подаде жалба пред съд и в рамките на едно отделно исково
производство да претендира обезщетяването на нанесените му вреди.
Нормата
предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може
да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
По
същество на исковата претенция:
Предмет
на установяване в настоящото производство е общата продължителност на
наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като
съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е
предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на
претендиращата обезщетение страна. Държавата отговаря за тези забавяния, тъй
като е длъжна да установи правила, както и спазването им, предвид
предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване на права и
недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е
обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи,
които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се
формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.
С оглед
твърденията в исковата молба ищецът ангажира
отговорността на ответника
с искане за обезщетяване на
настъпили за него неимуществени
вреди от нарушаване правото
на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д.
№ 1/91 г., впоследствие преобразувано
в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа
на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване
на делото на 30.01.1991 г. до датата
на предявяване на иска-31.03.2020 г.
С оглед
влязлото в сила на 31.07.2019 г. Решение № 284657 от
04.12.2017 г., постановено по гр.д.
№ 29947/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, 157 състав, с което вредите са обезщетени частично със сумата от 5001 лв. и както съдът
вече е изложил в определението си от 01.10.2020 г., искът е допустим доколкото ищецът претендира и настъпилите след влизане в сила
на горното решение вреди, които
за него са нови вреди и се добавят към вече обезщетените, доколкото увреждащото действие спрямо него продължава-наказателното
производство не е приключило и този факт не е спорен
между страните.
С оглед
влязлото в сила между страните
решение по частичния иск със
сила на пресъдено нещо се ползват следните факти: нарушение на правото на ищеца по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС, което
нарушение продължава и към
момента, допуснато по наказателното
дело от органите на наказателното
производство, засягане на неимуществената
сфера на ищеца и понесените
неимуществени вреди по причина на незаконните
действия на органите на досъдебното
производство.
Следователно
в настоящото производство следва да бъде доказан и установен само действителния
размер на обезщетението над сумата от 5001 лв.
Относно неимуществените
вреди, съгласно практиката
на ЕСПЧ, съществува силна,
но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството
причинява такива, поради което поначало
не е необходимо ищецът да твърди
изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското
съдебно производство е продължило
извън рамките на разумния срок, като притеснения
за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване
на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от
този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства
на необходимостта за преодоляването
им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер
за репарирането им - в съответствие
с общоприетия критерий за справедливост,
но най-вече - с оглед особеностите на конкретния
случай. Същевременно обезщетението
не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди;
респ. - не следва да води
до неоснователно обогатяване
на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като
се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния
етап от развитие на обществото
и стандартът на живот в страната;
следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото
поведение), само по себе си също има
репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането
му.
Предвид горното
съдът намира, че действителния
размер на обезщетението над сумата от 5001 лв., е в размер на 64 999 лв., за която сума следва да бъде уважен предявения частичен иск. Съображенията
на съда за това са следните:
На първо
място следва да се вземе предвид обстоятелството,
че и към датата на постановяване на настоящото
решение, наказателното производство не е приключило,
т.е. към момента същото
вече продължава 30 години,
1 месец и 5 дни.
На следващо
място следва да се отче залогът на спора за ищеца.
Интересът за страната
обикновено е свързан с
предмета на делото, като от
практиката на ЕСПЧ може да
се направи изводът, че дела
по трудови и равняващи се
по ефекта си на трудови спорове, особено такива за отмяна на уволнение или на освобождаване от
пост; дела за пенсии; дела за осиновяване; дела за упражняване на родителски права
или за лични контакти с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни увреждания, за трудова злополука, за насилие от
страна на полицията или за незаконно задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“ следва да
се разглеждат по-бързо и с предимство, а в някои случаи и в особено кратки срокове. Завишеният интерес от бързото решаване на делото може да се дължи и на външни фактори, като например инфлация, която води до обезценяване на
иска, или напреднала възраст
на лицето.
Предметът на процесното
дело е измежду посочените, свързан с насилие от страна на полицията, незаконно задържане и
то на много хора, между които и ищеца,
поради което е изисквал по-завишено внимание от
страна на ответната страна.
Безспорно ищецът
е жертва на т.нар. “Възродителен процес“, представляващ опит на управляващата към онзи момент партия в България да
наложи насилствена асимилация
на мюсюлманското население (турци,
помаци и др.). Това е наименованието, с което е
известен в обществото процесът
на системни репресии срещу тези социални
групи и етноси. Мерките за осъществяване на тази политика са се състояли в принудителна смяна на арабско-турските имена с
български, ограничения в използването
на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия. Безспорно със свидетелските показания по делото се установява, че такива мерки са осъществени и спрямо ищеца, в резултат на което животът му
е бил променен завинаги, преминавайки през множество
унижения и лишения. Безспорно образуваното
наказателно производство за пострадалия
от репресиите ищец е било
надежда за репариране, макар
и частично на преживените от него унижения и
страдания. Тази надежда продължава
повече от 30 години и
очевидно вече е загубена, ведно
с вярата за възмездие, но
не «око за око», а възмездие чрез върховенството
на закона, каквото и до момента ищецът
не е получил.
Поради горното
съдът намира, че дължимото и справедливо обезщетение
възлиза на сумата от 70 000
лв., която следва да бъде намалена със сумата
от 5001 лв., с която ищецът вече е обезщетен, поради което искът
му следва да бъде уважен за сумата от 64 999 лв. и отхвърлен за разликата над тази сума до
частично претендирания размер от 111 999 лв.
Предвид основателността
и доказаността на главната претенция, основателен и доказан се явява
акцесорния иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, процесното обезщетение се дължи на ищеца, ведно с претендираната от него законна лихва върху него от датата на увреждането.
Вземането за обезщетяване при иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ възниква принципно след признаване незаконността на акта, действието или бездействието на съответния орган. В случая по настоящето
дело нарушението е неподлежащо
на установяване по друг ред
и с изричен акт и доколкото наказателното производство продължава
да е висящо, то не е приложима и административната
процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а"
от ЗСВ.
Ищецът претендира
законна лихва, считано от 31.03.2017 г., към която дата нарушението е било налице, поради което съдът присъжда
лихвата именно от тази
дата.
По разноските
в процеса:
Ищецът е заявил своевременно искане за присъждане на направените съдебни разноски в производството. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане
за присъждане на разноски и на основание чл.78, ал.1
от ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски в настоящото
производство.
Ответникът дължи
горните разноски на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, съобразно която разпоредба, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника
да заплати на ищеца и възнаграждение
за един адвокат, ако е имал
такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът е направил разноски в
общ размер на сумата от 2350 лв.,
от която: 10 лв.-държавна такса 5 лв.-такса СУ, 35
лв.-превод документи и 2300 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. При материален интерес от 111 999 лв., минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение на основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 3
769,98 лв. Заплатеното от ищеца възнаграждение е под този минимум.
От общата
сума от 2350 лв. ответникът
ще следва да заплати сумата от 1 363,83 лв., която е съразмерна на уважената част от иска.
Водим от горното
съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България, гр. София, бул. „***** да заплати на основание чл.2б от ЗОДОВ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД на Ш.С.М., ЕГН **********,*** сумата от 64 999 лв. /шестдесет
и четири хиляди деветстотин деветдесет и девет лв./, обезщетение за причинените
на ищеца неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в
сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г.
по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до
датата на предявяване на иска-31.03.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 31.03.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, КАТО
отхвърля предявения иск като неоснователен за разликата над сумата от 64 999
лв. до претендирания размер от 111 999 лв., на основание чл.78, ал.1 от ГПК да
заплати и сумата от 1 363,83 лв. /хиляда триста шестдесет и три и 0,83 лв./
разноски направени от ищеца пред настоящата съдебна инстанция, съобразно
уважената част от иска.
Решението подлежи на въззивно
обжалване в двуседмичен срок от връчването му страните пред Софийски апелативен
съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: