Р Е
Ш Е Н
И Е № 260008
гр. София, 01.10.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
окръжен съд, търговско отделение, III-ти състав, в публично
заседание на първи септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ
при секретаря Юлиана Божилова и в присъствието на
прокурора …………………., като разгледа докладваното от съдията т.д. № 62 по описа за 2019 година на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното :
Г.М. Г.с ЕГН **********, малолетна, представлявана от майка си и нейн
законен представител М.В. Г. с ЕГН ********** и В.М. Г.с ЕГН **********,
непълнолетен, действащ лично и със съгласието си на майка си и негов законен
представител М.В. Г.с ЕГН **********,***, са предявили срещу „З.” АД, ЕИК обективно
и субективно съединени искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм.,
бр.102/29.12.2015 год., в сила от 01.01.2016 год. – приложим на осн. §22 от ПЗР
на КЗ, обн. ДВ, бр.102/29.12.2015 год./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.84,
ал.3 от ЗЗД – за заплащане на обезщетения в размер на по 40 000 лева за всеки
от ищците за причинени им неимуществени вреди – душевни болки и страдания, настъпили
вследствие на смъртта на техния дядо В.В. Г. с ЕГН **********, настъпила на
01.12.2015 год., причинена при ПТП, настъпило на 20.11.2015 год. около 19.30
часа на главен път Е-79, участъка на 194-ти км, района на гр. Б., по вина на Г.П.
Г. с ЕГН ********** – водач на лек автомобил марка „Пежо”, модел „407”, с ДК №
СО 7914 АС, със застрахователна полица № BG/22/115001934878 за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответника, валидна от 24.07.2015
год. до 23.07.2016 год., ведно със законната лихва върху сумите, считано от
01.12.2015 год. до окончателното им заплащане.
Претендират
се и направените по делото разноски и присъждане осн. чл.38, ал.2 от ЗА на
адвокатски хонорар за безплатна адвокатска помощ за процесуално
представителство по делото на осн. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Изменение на предявените искове с правно основание чл.86,
ал.1 във вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД относно периода на претендираната законна
лихва, е допуснато на осн. чл.214, ал.1 от ГПК в с.з. на 01.09.2020 год.
С исковата молба се
твърди, че при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 20.11.2015 год.
около 19.30 часа на главен път Е-79, участъка на 194-ти км, района на гр. Б.,
била причинена смъртта на В.В. Г. – дядо
на ищците. Същият пътувал на задна седалка в лек автомобил „Рено 19” с ДК № СО 2221 АК,
управляван от Й.П. Д., когато насрещно движещият се /от гр. Б. към с. С./ лек автомобил марка „Пежо”, модел „407”, с ДК № СО
7914 АС, управляван от Г.П. Г., навлязъл в лентата за насрещно движение, в
резултат на което настъпило ПТП между двата автомобила. При ПТП Й.Д. и В. Г.получили
тежки, несъвместими с живота травми, като Д. починал непосредствено след ПТП, а
В. Г.– на 01.12.2015 год.
Твърди се, че
причината за ПТП били единствено действията на водача на л.а. „Пежо“ Г. П.Г., който виновно нарушил правилата за движение по
пътищата – управлявал превозното средство със скорост, несъобразена с пътните
условия и неразрешена за движение на пътно превозно средство от категория „В“ в
населено място скорост – движейки се със скорост от 100 км/ч.
Сочи се, че с присъда
№ 27/27.06.2018 год. на СОС, постановена по НОХД № 227/2017 год., невлязла в
сила до момента на предявяване на исковете, подсъдимият Г. П. Г.бил признат за виновен в това, че на описаните
по-горе дата и място при управление на
моторно превозно средство – лек автомобил марка „Пежо”, модел „407”, с ДК
№ СО 7914 АС, е нарушил правилото за движение по пътищата, визирано в
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП – „При избиране на скоростта на движение на
водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности
на скоростта на движение в км/ч. – за пътно превозно средство категория В – 50
км/ч за населено място”, като се е движил със скорост от 100 км/ч и по непредпазливост е причинил смъртта на две
лица –
Й. П. Д. с ЕГН ********** и В.В.
Г. с ЕГН **********, като след деянието е извършил всичко зависещо от него за
оказване помощ на пострадалите – престъпление по чл.343а, ал.1, б.„г”, предл.1-во във вр. с чл.343, ал.3,
б.„б” във вр. с ал.1 б.„в” във вр. с чл.342, ал.1 от НК, като му е наложено
наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което
на осн. чл.66,
ал.1 от НК било отложено за срок от пет години.
Горната присъда е
влязла в законна сила на 22.04.2020 год.
Сочи се, че
неимуществените вреди, причинени на ищците, са се изразили в душевни болки и
страдания поради загубата на техния дядо – нелепата и насилствена смърт на В. Г.
е причинила голям шок на внуците му. Г. и В. още в една ранна крехка възраст,
когато имат най-голяма нужда от обичта, грижата и възпитанието на своите
близки, са били лишени от възможността да усетят любовта и отдадеността на своя
дядо.
С исковата молба се
сочи, че за автомобила марка „Пежо”, модел „407”, с ДК № СО 7914 АС, управляван
при ПТП от деликвента Г. П. Г., бил сключен със „З.Л.И.“
АД договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със
застрахователна полица № BG/22/115001934878,
валидна
от 24.07.2015 год. до 23.07.2016 год.,
което ангажира отговорността на ответника за обезщетяване на причинените
вследствие на произшествието неимуществени вреди.
Преписи от и.м., приложенията към нея и уточняващата
молба са връчени на ответника с указанията по чл.367-370 от ГПК, като в срока
по чл.367, ал.1 от ГПК същият е подал писмен отговор, с който е оспорил
исковете като неоснователни, взел е становище по обстоятелствата, на които се
основават и е направил възражения срещу тях.
С отговора ответникът оспорва твърденията по исковата
молба за наличието на родствена връзка между ищците и пострадалото лице. Прави
възражение по чл.51, ал.2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от
действията на пострадалия, който в нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП
е пътувал без поставен обезопасителен колан, с което е допринесъл за възникването на телесните травми, от които
е настъпил летален изход. Сочи, че съобразно приетото в ТР № 1/2016 от
21.06.2018 год. по тълк. дело № 1/2016 год. на ОСНГТК на ВКС, възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 год. и ППВС №
5/1969 год., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето
да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за
действително претърпени неимуществени вреди. Сочи се, че ищците не сочат
доказателства, че са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо
да бъдат обезщетени.
Оспорва се и претенцията за присъждане на законна
лихва върху претендираните обезщетения, като се прави възражение за изтекла
погасителна давност по чл.111, б.„в“, предл. 2-ро от ЗЗД по отношение на
претенцията за лихва, считано от датата на увреждането до датата на предявяване
на прекия иск срещу застрахователя.
Ответникът също претендира
направените по делото разноски.
Софийски
окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди във
връзка с доводите на страните, приема за установено следното :
Видно от приложеното към настоящото дело НОХД №
227/2017 год. на СОС, с присъда № 27/27.06.2018 год. на СОС, постановена по
НОХД № 227/2017 год., влязла в законна сила на 22.04.2020 год., подсъдимият Г.П.
Г.бил признат за виновен в това, че на 20.11.2015 год. около 19.30 часа на
главен път Е-79, участъка на 194-ти км, района на гр. Б., при управление на
моторно превозно средство – лек автомобил марка „Пежо”, модел „407”, с ДК
№ СО 7914 АС, е нарушил правилото за движение по пътищата, визирано в разпоредбата
на чл.21, ал.1 от ЗДвП – „При избиране на скоростта на движение на водача на
пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на
скоростта на движение в км/ч. – за пътно превозно средство категория В – 50
км/ч за населено място”, като се е движил със скорост от 100 км/ч и по непредпазливост е причинил смъртта на две
лица –
Й.П.Д. с ЕГН ********** и В.В. Г.
с ЕГН **********, като след деянието е извършил всичко зависещо от него за
оказване помощ на пострадалите – престъпление по чл.343а, ал.1, б.„г”, предл.1-во във вр. с чл.343, ал.3,
б.„б” във вр. с ал.1 б.„в” във вр. с чл.342, ал.1 от НК, като му е наложено
наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което на
осн. чл.66, ал.1 от НК било отложено за срок от пет години.
С определение от 15.06.2020 год. по настоящото дело,
постановено по реда на чл.374 от ГПК, съдът с оглед становището на ответника в
отговора на и.м. е обявил по реда на чл.146, ал.1, т.4 от ГПК за безспорно
между страните и ненуждаещо се от доказване твърдяното с и.м. обстоятелство, че
за автомобила марка „Пежо”, модел „407”, с ДК № СО 7914 АС, управляван при ПТП
от Г.П.Г., е бил сключен със „З.Л.И.“ АД договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите със застрахователна полица № BG/22/115001934878, валидна от 24.07.2015 год. до
23.07.2016 год., т.е. към момента на ПТП, 20.11.2015 год.
От представеното с и.м. удостоверение за съпруга и
родствени връзки на починалия вследствие на горното ПТП В.В. Г. се установява,
че законният
представител на ищците М.В. Г. е негова
дъщеря, а Г. П. Г., разпитана като свидетел по настоящото дело – негова
съпруга. Ищците не са представили писмени доказателства за твърдяното в и.м.
обстоятелство, че са внуци на В.В. Г., но съдът приема същото за установено от
показанията на св. Г.– тяхна баба.
Видно от последните, Г.сочи, че отношенията между нея,
съпруга й и ищците Г. и В. били много близки. Родителите на децата живели в гр. М., а бабата и
дядото – в с. С. и Г.и В. *** тръгнали на детска градина – тъй като родителите им трябвало да работят. След
като ищците започнали да посещават градина, идвали на село всяка събота и неделя. Разказва за случай, при който ищецът В. Г., когато
вече бил в пети клас, избягал от училище и с автобус дошъл при баба си и дядо
си в с. С. – казал, че идва при дядо си да поправят коли;
съпругът й бил автомонтьор и детето много обичало да работи с него в гаража.
Свидетелката сочи, че децата много
тежко понесли смъртта на дядо им, близките им първоначално не знаели как да им
съобщят за нея, а внучката по тази причина не присъствала на погребението. И до
ден-днешен питат баба си защо дядо им не е жив.
При така установената фактическа обстановка съдът стигна до
следните правни изводи :
Съгласно
разпоредбата на чл.223, ал.1 от КЗ /отм., бр.102/29.12.2015
год., в сила от 01.01.2016 год./ с договора за застраховка „Гражданска отговорност”
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди. Отговорността на застрахователя
се реализира чрез заплащане на обезщетение на увреденото лице, което обхваща
всички имуществени и неимуществени вреди, пряк и непосредствен резултат от
увреждането, а също и на лихви за забава, когато застрахованият е отговорен
пред увредения за тяхното плащане.
С разпоредбата на чл.226, ал.1
от КЗ /отм., бр.102/29.12.2015 год., в сила от 01.01.2016 год. – приложима на
осн. §22 от ПЗР на КЗ, обн. ДВ, бр.102/29.12.2015 год. с оглед момента на
сключване на застрахователния договор с полица
№ BG/22/115001934878, за застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите, валидна от 24.07.2015 год. до 23.07.2016 год./ е уредено правото на пряк
иск в полза на пострадалото лице срещу застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност” на прекия причинител, като отговорността на
застрахователя е обусловена от и е еднаква по обем с отговорността на
деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.226, ал.1
от КЗ /отм./ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, както и да са налице всички кумулативни предпоставки от
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените
вреди.
В настоящия случай с оглед
приложението на чл.300 от ГПК за настоящия съд, разглеждащ гражданските
последици от деянието, е задължително постановеното от наказателния съд с
приложената по делото влязла в законна сила на 22.04.2020 год. присъда №
27/27.06.2018 год. на СОС, постановена по НОХД № 227/2017 год. – относно това
дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновност на дееца. От
горното следва, че зачитайки така постановената присъда на наказателния съд, настоящият
съдебен състав следва да приеме за установени : първо, извършеното виновно от Г.
П. Г.деяние, съставляващо престъпление по чл.343а,
ал.1, б.„г”, предл.1-во във вр. с
чл.343, ал.3, б.„б” във вр. с ал.1 б.„в” във вр. с чл.342, ал.1 от НК; второ, настъпилата като пряк
резултат от ПТП смърт на В.В. Г.– дядо на ищците Г.М. Г. и В.М.
Г..
Съгласно приетото с т.1 от ТР
№ 1/21.06.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСНГТК, материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт
на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 год. и ППВС № 5/24.11.1969
год. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Възможността
за обезщетяване на други лица, извън изброените в двете постановления, следва
да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства
и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди.
Съгласно приетото в ТР № 1/2018
год. особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови
братя и сестри, баби, дядовци и внуци. В традиционните за българското общество
семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите, дядовците и внуците, са
част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова
силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС
№ 4/1961 год. и № 5/1969 год. Обезщетение следва да се присъди само тогава,
когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и
страдания.
В настоящия случай ищците не
проведоха пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни
(като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. От показанията
на разпитаната по делото свидетелка Г. П. Г. не бе установено, че между ищците
и дядо им поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално
присъщите за съответната родствена връзка. Свидетелката сочи за отношения между
дядото и внуците, които не се отличават
от обичайните такива, а и с оглед възрастта на децата към момента на смъртта на дядо им не може
и да се очаква емоционалната им връзка с починалия да е трайна – към този
момент ищцата Г. Г. е била на 7 години,
а брат й – ищецът В. Г., на 12.
С оглед така събраните гласни и писмени доказателства съдът приема, че ищците установяват само формалната връзка на родство с починалия, но не и основанието за изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 год. и № 5/1969 год. – че в случай на смърт право на обезщетение имат най-близките на починалия, поради което предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни.
Тъй като с определение № 162/19.03.2019 год. на осн. чл.83, ал.2 от ГПК ищците са освободени от заплащане на такси и разноски по настоящото производство /към този момент разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК е била неприложима, доколкото присъдата по НОХД № 227/2017 год. на СОС още не е била влязла в сила/, то с оглед изхода на делото същите не следва да заплащат дължимата за производството държавна такса; по делото не са направени разноски от бюджета на съда.
С
оглед изхода на делото на пълномощника на ищците не следва да се присъжда адвокатско
възнаграждение съобр. правилата на чл.36, ал.2 от ЗА за оказана на осн. чл.38,
ал.1, т.2 от ЗА безплатна адвокатска помощ за процесуално представителство по
делото – размерът на възнаграждението се определя с оглед уважения размер на
исковете, а същите с настоящото решение следва да се отхвърлят изцяло.
С оглед изхода на делото и на
осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищците следва да се осъдят да заплатят на ответника в
цялост направените по делото разноски в размер на 400 лева – заплатен депозит
за възнаграждение на в.л. по КСМАТЕ.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г.М. Г. с ЕГН **********, малолетна, представлявана от
майка си и нейн законен представител М.В. Г.с ЕГН **********,***, срещу „З.”
АД, ЕИК., обективно съединени искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ
/отм., бр.102/29.12.2015 год., в сила от 01.01.2016 год. – приложим на осн. §22
от ПЗР на КЗ, обн. ДВ, бр.102/29.12.2015 год./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.84, ал.3 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение в размер на 40 000 лева за
причинени на ищцата неимуществени вреди – душевни болки и страдания, настъпили
вследствие на смъртта на нейния дядо В.В. Г. с ЕГН **********, настъпила на
01.12.2015 год., причинена при ПТП, настъпило на 20.11.2015 год. около 19.30
часа на главен път Е-79, участъка на 194-ти км, района на гр. Б., по вина на Г.П.Г.
с ЕГН ********** – водач на лек автомобил марка „Пежо”, модел „407”, с ДК № СО
7914 АС, със застрахователна полица № BG/22/115001934878 за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответника, валидна от
24.07.2015 год. до 23.07.2016 год., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 01.12.2015 год. до окончателното й заплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.М. Гачев с ЕГН **********, непълнолетен, действащ
лично и със съгласието си на майка си и негов законен представител М.В. Г. с
ЕГН **********,***, срещу „З.” АД, ЕИК., обективно съединени искове с правно
основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм., бр.102/29.12.2015 год., в сила от
01.01.2016 год. – приложим на осн. §22 от ПЗР на КЗ, обн. ДВ, бр.102/29.12.2015
год./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД – за заплащане на
обезщетение в размер на 40 000 лева за
причинени на ищеца неимуществени вреди – душевни болки и страдания, настъпили
вследствие на смъртта на неговия дядо В.В. Г. с ЕГН **********, настъпила на
01.12.2015 год., причинена при ПТП, настъпило на 20.11.2015 год. около 19.30
часа на главен път Е-79, участъка на 194-ти км, района на гр. Б., по вина на Г.
П.Г. с ЕГН ********** – водач на лек автомобил марка „Пежо”, модел „407”, с ДК
№ СО 7914 АС, със застрахователна полица № BG/22/115001934878 за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответника, валидна от
24.07.2015 год. до 23.07.2016 год., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 01.12.2015 год. до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.3 от ГПК Г.М. Г. с ЕГН **********,
малолетна, представлявана от майка си и нейн законен представител М.В. Г.с ЕГН **********
и В.М. Г.с ЕГН **********, непълнолетен, действащ лично и със съгласието си на
майка си и негов законен представител М.В. Г. с ЕГН **********,***, да заплатят на „З.” АД, ЕИК ., направените по делото
разноски в размер на 400 лева /четиристотин
лв./.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :